Пееше му нежно и търкаше успокояващо гърба му с кръгови движения. Бе вперила поглед в детето и лекичко галеше бузката му с един пръст. Малкото се поуспокои постепенно и се отпусна в обятията й. Сега младата жена заговори тихо, като продължаваше да се люлее напред-назад.
— Всичко е наред, скъпичкото ми, всичко е наред. Просто си сънувала нещо лошо. Всичко е наред.
Роухън трябва да бе издал някакъв звук. Той самият не бе усетил, но очевидно бе привлякъл по някакъв начин вниманието й, защото тя се обърна. Лицето й стана по-бяло от дантелата на якичката. Детето, усетило тревогата й, се размърда.
— Шшт, шшт! — прошепна тя и го притисна към себе си. — Не, скъпичко, всичко е наред. Просто си лежи у мама. Всичко е наред.
„Мама?“ Тя беше майка на това момиченце! Не, невъзможно. Това със сигурност бе по-малката й сестричка. Мама ли? Но нали се бе заклела, че Джордж не я е прелъстил?
Барон Маунтвейл се обърна и тръгна по коридора, заслиза бавно по стълбите. Искаше му се да се запъти право към входа, да скочи в двуколката и да пришпори Гъливер, да избяга колкото се може по-далеч от това място за колкото се може по-малко време.
Вместо това се върна в полупразната дневна. Наля си още чай. Задържа за миг погледа си върху лимоновия кекс, но не се осмели да си вземе от него.
Стоя дълго така.
Най-после тя се появи на вратата, безмълвна и неподвижна; само го наблюдаваше с безизразно лице.
— Каза на детето, че си му майка. Вярно ли е това?
— Не. Това просто й действа успокояващо.
Младият мъж се изправи бавно.
— На колко години е момиченцето?
Видя по лицето й, че се готви да излъже, затова побърза да добави:
— Както знаеш вече я видях. И не съм пълен глупак. Не започвай да мислиш, че ще можеш да ме мамиш вечно.
— Чудесно. Тя на три години и пет месеца.
— Тогава не може да бъде дете на Джордж. Нито твое. Каза ми, че си на двайсет и една години. Ако тя е на три, трябва да си я родила на осемнайсет, което означава, че си забременяла на седемнайсет. А Джордж пък ще да е бил едва на деветнайсет. Това не може да е дете на Джордж. Той щеше да ми каже, за Бога. Не е като да беше умрял непосредствено след твоето забременяване. Не, тук не става дума за бебе, това е дете, малко момиченце. Не е негово дете, нали?
— Не — отвърна Сузана. — Разбира се, че не. Тя е малката ми сестричка.
— Много добре.
Роухън се запъти към изхода на дневната.
Неговата домакиня скочи припряно.
— Къде мислиш, че отиваш?
Той вече се качваше отново по стълбите, премина тесния коридор и този пъти отвори внимателно всички врати подред.
— Престани, по дяволите, просто престани. Върви си, моля те, върви си.
Баронът се обърна към нея. Тя беше задъхана.
— Къде е детето?
— Няма ли просто да си тръгнеш? Знаеш, че сам желаеш това.
— Точно така. Но кой знае защо, не мога да го направя.
Знаеше, че щеше да го стори ако реши, ако си наложи да се обърне и да слезе по тесните стръмни стъпала, да отиде при пеещия коняр и Гъливер. Детето на Джордж. Копелето на Джордж. Не можеше да повярва. Нямаше да повярва.
Продължи да крачи напред.
Сузана отпусна рамене.
— Е, добре, натам.
Момиченцето спеше по корем върху едно тясно легло, обгърнала с ръка някаква кукла, останала почти без коса. Беше увито в леко одеялце. Лицето му беше обърнато на другата страна. Главичката му беше покрита с руса коса.
— Как се казва?
— Мариан.
Ударите на сърцето му се учестиха. Мариан, дъщеричката на скуайер Бетъни, която бе умряла едва на пет годинки, като храчеше кръв. Тя беше най-добрата приятелка на Джордж. Той не бе проговорил в продължение на почти осем месеца след нейната смърт.
— Има ли второ име?
— Да, Линдзи. Казва се Мариан Линдзи. Това е името на майка ми.
Болката в сърцето му бе много силна. Обърна се бавно към нея.
— Знаеш откъде идва първото й име, нали?
— Да, знам.
Детето се размърда, засмука показалеца си.
— Все още ли продължаваш да твърдиш, че ти е сестричка?
— Струва ми се, че вече няма да има смисъл.
— Никакъв. Моля те, събуди я. Искам да видя детето на Джордж. Искам да видя племенницата си.
Сузана се наведе и започна да разтрива леко гърба на дъщеря си. Смучещите звуци се учестиха.
— Събуди се, Мариан. Хайде, сладка моя, събуди се. Дошъл е да те види един добър господин. Хайде, любов моя.
Вдигна момиченцето, уви го в одеялцето, целуна го по ушенцето и после го обърна към него. Детето отвори бавно очи. Роухън се взря в тях, в очите на брат си — светли, нежнозелени, цветът на очите на почти всички мъже от рода Карингтън от три поколения насам.
Преглътна с усилие. Бавно, внимателно докосна с върха на пръстите си лицето на Мариан. Тя се отдръпна и се намръщи.
— Всичко е наред, скъпа.
— Да — додаде Маунтвейл тихо; гласът му галеше като пролетен дъжд. — Аз съм твоят чичо.
Малката отдели пръсти от устата си. Взря се в него с дълбоките си, подобни на смарагди очи.
— Какво е чичо?
— Аз съм брат на твоя татко.
Ръчичката с два влажни пръста докосна трапчинката на брадичката му.
— Имаш дупка на брадичката си също като татко.
— Да — отвърна Роухън и преглътна отново.
— Аз нямам. Мама ми каза, че Господ не ги давал на всеки.
— Така е. Но Господ ги дава на повечето синове от рода Карингтън.
— Мама ми каза, че татко викал, като се бръснел, защото винаги се порязвал на това място.
— Трудно е.
Баронът не си спомняше да е виждал някога брат си да се бръсне. Просто нямаше кой знае какво за бръснене. Но той очевидно бе стоял в тази къща, бе се къпал в нея, бе се бръснал.
— Искам Господ да ми даде такава дупка. Знаеш ли, че моят татко отиде на небето?
Всичко това бе изречено по детски наивно. След това Мариан напъха отново пръсти в устата си и ги засмука буйно.
— Нямам нищо от Джордж, освен скеча с въглен, който направих преди две години. Мариан скоро ще забрави как е изглеждал.
— Не е вярно. Скечът е прекрасен. Няма да забрави.
Младата жена сви рамене.
— Аз съм само аматьор. Той не е достатъчно добър. Няма надежда. Ще забрави как изглеждаше баща й.
— Не, няма.
