ред, но раждането, слава Богу, бе сравнително лесно.
— Но баща ви няма да му позволи да замине. Този Тоби несъмнено е неговият наследник и…
— Разбирам, сър — отвърна тя; в спокойния й тон се усещаше примирение. — Но аз не мога да оставя Тоби, така както не мога да оставя и Мариан. Благодаря ви, че дойдохте. Радвам се, че се запознахте с племенницата си. Довиждане.
Очевидно се опитваше да го изхвърли. Тъй като тази маневра не успя, тя излезе сама и му махна да я последва. Гъливер погледна към нея и изцвили. Джейми го потупа по бялата звезда на носа.
— Довиждане — повтори тя.
— Сузана! Къде си? Сузана?
Към тях тичаше някакво момче. Беше високо и слабо като дирек, а косата му — черна като сънищата на грешник. Спря рязко пред нея. Ухилен до уши, пъхна някаква тетрадка в ръцете й.
— Ето, виж само това, Сузана. Преводът ми от латински. Викарият Хоркл рече, че не е виждал по-добър от него. Виж, дори е написал „прекрасно“ на първата страница. Какво ще кажеш?
Младата жена отвори мълчаливо тетрадката, прочете написаното от викария. После се усмихна на момчето, прегърна го и го целуна по ухото.
— Вие сте едно чудо, господарю Тоби, истинско чудо. Но я виж ризата си, пак си я скъсал. Погледни си обувките, целите са надраскани и прашни. Какво са правил? О, не, Тоби, пак си се бил с онова момче Финли, нали?
Роухън вече бе забелязал повече доказателства за размяна на юмруци. Кокалчетата на ръцете на момчето бяха разкървавени, коленете на панталоните му — скъсани, на зачервената му буза започваше да се образува синина. Баронът се изкашля.
— Спечели ли?
Момчето засия.
— Да, сър. Ударих го така, че от очите му изскочиха искри, вдигнах го във въздуха и го повалих върху един дънер. Той, разбира се, направи опит да се съпротивлява, но аз го държах здраво и натъпках малко листа в устата му. Мисля, че един от тях беше дори с гъсеница.
Този разказ не можеше да не върне куп спомени у младия мъж. Той се усмихна неволно. После се разсмя.
Колкото до Сузана, тя замръзна като чешма през януари. А след това заобяснява изключително бавно:
— Тоби, това е лорд Маунтвейл. Той е чичо на Мариан и е дошъл да ни види за малко. Поздрави го с добре дошъл и си вземи довиждане, тъй като той си тръгва.
— Здравейте, сър — възкликна момчето и се поклони.
Последва дълбок, силен звук на късащ се плат. Тоби ококори очи, заотстъпва заднишком, най-накрая се обърна и побягна.
— О, Боже — проплака младата жена, — изглежда си скъса панталоните. Моля ви, сър, вървете си вече. Трябва да се погрижа за брат си.
— Не — възпротиви се Роухън. — Това ще направя аз.
— Той се крие в източния край на конюшнята, милорд — провикна се Джейми и Гъливер побърза да изцвили, за да не остане назад.
Сузана го сграбчи ръкава.
— Но вие сте непознат, а аз съм неговата сестра. Редно е аз да се грижа за него, това е…
— Не мърдайте. Връщам се веднага.
Едва след като се озова на входа на тъмната конюшня, се запита какво всъщност правеше. Не познаваше това момче. Какво го интересуваше дали се е притеснило заради скъсаните си бричове?
— Тоби? — извика той. — Не бягай, това съм аз, Роухън, ъъ, лорд Маунтвейл.
Чу шумолене в сламата и тръгна към далечния край на помещението. Детето беше клекнало до стената, притиснато така силно в нея, сякаш искаше да премине от другата й страна. Беше скрило лице в дланите си.
— Конят ми е много капризен. Не искам да го карам да чака, това го прави нервен. Ако петостишията на Джейми свършат и той няма какво да му пее повече, нямам представа какво ще стане. Може да се изправи дори на задните си крака. А на мен ще ми се наложи да вървя пеш до най-близкия град, а това няма да бъде особено приятно преживяване.
Тоби не вярваше на очите и ушите си. Гледаше ококорено джентълмена пред себе си, най-красивия и безупречно изглеждащ джентълмен, когото някога бе виждал. На всичкото отгоре той му се струваше някак си познат, но това беше невъзможно.
На момчето му се искаше да потъне сред сламата и да изчезне, но все пак се изправи на крака.
— Целият ти задник ли се вижда или само се е разпорило малко? — попита Роухън.
— Мисля, че целият, сър. Или поне дясната половина.
— Имаш късмет, че съм тук и съм с палто. — Свали дългия жакет за езда от раменете си и го подаде на детето. — Веднъж, когато панталонът ми се съдра така, че задникът ми се виждаше и отляво, и отдясно, се наложи да извървя целия път до и през дома на родителите си, докато имам с какво да се прикрия. Това означаваше да мина покрай три мои лели — стари моми, безчет слугини и камериерката на майка ми, която се развика до небесата, като ме видя. Доколкото си спомням, по-голямата ми сестра ме помъкна нагоре по стълбите, като се хилеше през цялото време и ме сочеше с пръст. Исках да й ударя един, но тя бе много по- голяма от мен.
— Колко голям бяхте, сър?
— На осем или девет години.
— Аз съм на осем. Моята сестра също е по-голяма от мен.
— А, значи си на съвсем същата възраст. Обърни се. Да, палтото скрива всичко. Не мисля, че твоята сестра ще ти се присмее.
— Не, тя ще се държи като майка. Ще започне да нарежда и да мърмори и ще се опита да ме прегърне толкова силно, че може да ми счупи ребрата. Ще погледне кокалчетата на пръстите ми, ще се завайка и ще завъздиша още по-силно. Ще се опита да ми се скара, задето съм се счепкал с онова момче и съм пострадал, само че аз изобщо не съм пострадал, е, само малко.
— Да, прав си. Също като майка. Може би присмехът би бил за предпочитане. Смея да кажа, че тъй като сега носиш моето палто, тя няма да посмее да те прегърне от страх да не го измачка.
Тоби тръгна редом с него и двамата заедно излязоха от конюшнята.
— Наистина ли сте чичо на Мариан?
— Да, и ви вземам с Мариан и твоята сестра в Маунтвейл Хаус. Това е моят дом в Съсекс. Близо е до Ламанша. Обичаш ли да ловиш риба?
Очите на детето светнаха.
— Да ловя риба? И да плувам? Може би ще се науча и да карам платноходка?
— Да, ще можеш да правиш всички тези неща.
— О, сър, ще бъде страхотно. — Лицето му помръкна. — Но татко, сър? Какво ще правим двамата със Сузана с татко?
— Татко ти ще остане тук, в Мълбъри Хаус. Ще намерим някоя добра жена, която да идва да се грижи за него. А ти ще можеш да го навестяваш всеки път, когато пожелаеш.
Роухън се притесни, че бузите на Тоби може да се спукат от широката му усмивка. Синината вляво придобиваше жълтеникавозеленикав нюанс. Палтото на барона се мяташе между коленете му, кръвта от кокалчетата на ръцете му вече бе изцапала единия маншет. Младият мъж си представи как лицето на Тинкър щеше да почервенее при вида на маншетите. Запита се дали съществува някакъв таен начин за премахване на петна от кръв.
Сузана въздъхна, сломена от атаката.
— Изглежда не сте ми оставили никакъв избор. Е, добре. Мисля, че няма повече надежда за съпротива от моя страна. Идвам в Маунтвейл Хаус.
