— А, да, специално поръчах „Шарлота“ по парижки — отбеляза любезно Маунтвейл. — Не мислите ли, че изглежда много вкусна?
Сузана нямаше и представа какво представлява тази „Шарлота“, направена по парижки маниер. Но как само я бе изгледал той.
— Не — отвърна тя, като си сипваше варен език и броколи. — Не мисля, че изглежда чак толкова апетитно. Може би са я пекли прекалено дълго. Може би Шарлота вече не е била в първа младост, когато са я сложили в тенджерата.
Баронът се разсмя, но изведнъж спря. Трябваше да престане да се държи така. Не това се очакваше от Роухън Карингтън, барон Маунтвейл. Той трябваше да хвърля похотливи погледи и да прелъстява. Трябваше да поддържа репутацията си. Трябваше да се хвърли в безчет нови авантюри и прекаленият смях на глупостите, издрънкани от една дама, не му подхождаше. Не и на него.
Любящата му майка щеше да се ужаси.
— Пудингът с бадемов ликьор и сладолед е много хубав — рече Сузана, след като той в продължение на цели десет минути не отвори нито веднъж уста за друго, освен да я напълни с храна.
Беше се засмял на шегата й за Шарлот, а след това изведнъж замлъкна като пресъхнал чучур. Това бе странно. Та той обичаше да се смее. Да не би да не се смееше преди настъпването на определен час? Започваше да го харесва, но не и да го разбира.
В отговор той просто кимна. Опитваше се да изглежда отегчен, но моряшкият борш на мисис Хорсли бе толкова вкусен, че нямаше как да не изпита блаженство.
Когато Тоби нахлу в трапезарията, последван по петите от двама лакеи и от мистър Фиц, Роухън скочи от стола си.
— О, божичко — възкликна момчето, силно задъхано. — Сър, побързайте. Сузана, и ти.
Баронът така и не успя да попита какво, по дяволите, ставаше. Тоби вече не беше в трапезарията. Можеше да чуе забързаните му стъпки нагоре по стълбите.
— Милорд — започна икономът, но спря, тъй като не знаеше какво всъщност да каже. — Аз също идвам — додаде той и даде знак на двамата лакеи да го последват.
Сузана почти надмина Маунтвейл по стълбите. Щом стигнаха площадката, се чу писък.
— О, Боже.
Младата жена вдигна полите си до коленете и хукна с най-голямата скорост, на която бе способна, към своята стая, където бе сложила да спи Мариан преди около три часа.
Братчето й стоеше на вратата и подскачаше от възбуда, махаше, викаше:
— По-бързо, по-бързо!
Роухън просто го вдигна и го отмести, за да мине. И връхлетя в стаята… за да спре като закован. В началото не забеляза нищо. Тогава видя отворения прозорец. И най-накрая — Мариан, легнала на тесния му перваз, да тананика и да размахва ръце.
А до земята имаше цели девет метра.
Сузана постави леко длан върху ръкава му. И повика тихичко:
— Мариан? Какво правиш там, скъпа?
Детето обърна поглед към майка си.
— Човекът отвори прозореца. Каза, че тук ще бъде много интересно.
„Какъв човек?“ — помисли си баронът, но не произнесе на глас въпроса си. Забеляза паниката в очите на младата жена, но се направи, че не я е видял.
— Мариан — произнесе спокойно той. — Баща ти стоеше на този перваз, когато беше момче. Наистина е забавно. Но сега вече е доста късно. Тъмно е. Може да задуха силен вятър и да те отнесе през Ламанша чак до Франция. Но ти не искаш да ходиш във Франция без мама, нали?
— Може би — отвърна след минутен размисъл момиченцето.
— Скъпа — обади се предпазливо Сузана и запристъпва бавно към прозореца. — Не искам да мърдаш. Не искам да отиваш във Франция без мен. Където и да ходиш, то ще бъде с мен. А сега не мърдай. Аз ще те взема и ще те върна вътре в стаята.
— Аз ще я взема — заяви Маунтвейл.
Младата жена обаче вече беше до отворения прозорец. Той се издигаше високо над пода и този факт я накара да се намръщи. Все пак успя да достигне перваза.
— Не мърдай, Мариан.
Изпълзя навън бавно, много бавно, като не преставаше да говори успокояващо на дъщеря си.
Тоби стоеше до Роухън. Двамата бяха като замръзнали, не смееха да дишат. Мистър Фиц и лакеите не помръдваха, не издаваха никакъв звук, само наблюдаваха тревожно.
— Ето така, скъпа, точно така. А сега се обърни и ела при мама. Не поглеждай към Франция. Не искам вятърът да те отнесе чак там. Точно така, пълзи към мама. Добре момиче, браво.
— Боже милостиви — изпъшка Тоби, когато сестра му притисна момиченцето към гърдите си. — Боже милостиви.
— Наистина — промърмори баронът.
Пристъпи напред, пое детето от Сузана, вдигна го в едната си ръка, подаде другата на младата жена и й помогна да слезе от перваза.
Маунтвейл седна на елегантния люлеещ се стол в ъгъла на стаята.
— Запали още свещи — обърна се към иконома той. А след това започна да люлее малката в скута си. И след малко попита съвсем тихо: — Кой е човекът, който е идвал тук, Мариан?
6
Тя се отдръпна леко назад и повдигна мокрия си пръст, който бе смукала до този момент, за да докосне с него трапчинката на брадичката му.
— Хайде, Мариан, какъв човек?
Все така загледана в трапчинката, тя отвърна:
— Добър човек. Каза, че ще ми позволи да постоя на перваза, ако престана да викам. Каза, че трябва да намери нещо. И че дошъл тук, защото те познавал.
— Той ли отвори прозореца?
Детето кимна.
— И той ли те постави на перваза?
— Не. Сложи един стол до прозореца. Качих се сама.
Мили Боже.
— И ти спря ли да викаш?
Момиченцето се усмихна. Естествено, че бе спряла.
— Мариан, можеш ли да ми кажеш как изглеждаше този човек?
— Да — отговори тя, като притисна средния си пръст в трапчинката на брадичката му. — Приличаше на теб. — Уморено се отпусна на гърдите му. Звукът от смукането на пръста бе единственият, който се чуваше в стаята.
— Мислиш ли, че сега вече ще спи цялата нощ? — попита тихо Роухън.
Сузана успя само да кимне. Стоеше неподвижно, вцепенена от преживения шок, почти толкова ужасена, както през онези часове, които бе прекарала с майка си, измъчвана от жестоки родилни болки. Тогава не бе могла да стори нищо. Сега обаче майката бе тя самата. Мариан бе нейна отговорност. И можеше да умре.
— Сузана? Престани. Детето е в прекрасно състояние. Не чуваш ли как смуче пръсти? Стегни се. Така е по-добре. А сега я вземи и я сложи в леглото. Ще кажа на някоя от слугините да стои при нея дотогава, докато дойдеш да си легнеш. Ако искаш, ще изпратя две слугини?
— Две слугини — отговори младата жена.
— Най-малко — допълни Тоби; беше толкова блед, сякаш всеки момент щеше да повърне. — Нека едната да бъде мъж. С пушка.
В девет часа същата вечер къщата вече бе претърсена из основи, всички врати и прозорци бяха подсилени и бе решено един от лакеите да патрулира през цялата нощ.
