— Приятни сънища, милорд — каза Тоби.
Роухън изсумтя. Слава Богу никой не се разболя през нощта, и на следващата сутрин бяха отново на път.
Времето се задържа сухо, докато стигнаха Пилсни Хилс, най-високият от които бе надвиснал над Маунтвейл Хаус. Роухън скочи на земята и отвори вратичката на екипажа.
— Всички да излизат. Искам да видите дома ми. Гледката наистина е прекрасна, подсилена от вида на Ламанша и мириса на морето.
„Наистина е прекрасна“ — помисли си Сузана и пусна Мариан на земята, за да походи с Тоби до върха на хълма.
Маунтвейл Хаус се намираше на плоското било на друго възвишение на около една миля по-нататък. На запад до къщата водеше само един път, и той бе ограден от дървета и храсти. През лятото те сигурно събираха короните си и образуваха зелен балдахин над пътя. Вероятно беше изключително красиво. Самата постройка бе стара, на около триста години, и износените й тухли бяха покрити с бръшлян. Единствената полянка отпред бе оградена с тисови храсти. Навсякъде наоколо се простираха градини с толкова цветя, колкото Сузана досега не бе виждала на едно място. Градините не бяха равни и разделени с огради. Просто бяха подредени терасовидно и достигаха до самата гора. Там вече имаше плет. Той трябваше да предпазва растенията от елените и другите животни, които биха ги изяли с удоволствие. Най-отгоре на плета растеше жасмин с малки бели и розови цветчета. Всичко беше покрито с рози, разцъфтели лудо, жълти нарциси, червени като буреносен залез лалета, люляци във всички нюанси от най-нежното лилаво до най-тъмното пурпурно, и още много, много цветя. Дъхът на младата жена секна.
— Толкова е красиво — възкликна тя, без да може да отдели поглед от терасовидните градини, забравила за къщата. — А през лятото трябва да е страхотно.
— Радвам се, че мислиш така — отвърна с пълно безразличие Роухън. — В лондонската ми къща също има цветя, но тук са повече. За тях работи цяла армия от градинари. Майка ми желае къщата да е оградена от зеленина и цветя. — А след това добави, като изтръска някаква несъществуваща прашинка от жакета си. — Ако искаш, можеш да ги съветваш, тъй като майка ми е в чужбина. Може да ги направляваш. Може дори да се ровиш в земята заедно с тях, стига да искаш. Накарах да терасират градините преди четири години, пак по искане на майка ми.
— А ти никога ли не се ровиш в пръстта с градинарите?
Маунтвейл изви елегантно вежди.
— Почти. Аз не съм градинар.
— Макар да си направил това по волята на майка си, изборът ти е великолепен. Предполагам, че през юли и август къщата изчезва сред цялата тази зеленина. Окото може да види само ярки, живи цветове. — Обърна се, за да го погледне; на устните й играеше приветлива усмивка. — Някой ден може би майка ти ще измисли плана на една градина и за мен.
— Ще можеш да я помолиш, когато се срещнеш с нея — отвърна бавно той.
И се усмихна.
Лицето й засия. Сграбчи го за ръкава.
— О, благодаря ти. Да работя в тези прекрасни градини… нищо не бих искала толкова много. Но подобна дейност не е ли прекалено скучна за човек с твоята натура?
Всъщност, помисли си Роухън, като се проклинаше, той наистина не знаеше някой благородник, с подобна на неговата репутация, да се интересува от градини, независимо дали идеята бе вдъхновена от майка му или не.
— Всеки човек има много страни, аз поне винаги съм мислил така — отвърна безгрижно той. — А ти какво имаш предвид, когато говориш за моята „натура“?
Младата жена се изчерви леко и сви рамене.
— Нищо специално.
— А, просто си искала да проявиш нахалство, така ли?
— Е, известен си с твоята необузданост, с дивия си характер, нали? Също като твоите родители.
— Каза ми, че Джордж е споделил това с теб.
— Да, и… Мариан! Не! Тоби, хвани я!
И тя се спусна напред, последвана от Джейми. Гъливер, проклетникът, хукна след коняря.
Роухън вдигна очи към небето.
— Животът ми бе безупречен само допреди четири дни. Защо, Господи?
И побягна след коня.
Чу цвиленето на Хера зад гърба си; тя щеше да го мине всеки миг. Джейми яздеше Гъливер и кобилата се стремеше към жребеца, развяла грива. Или към Джейми? Дори двете кранти, които мъкнеха каретата, се бяха разлудували. Интересно дали и те щяха да хукнат.
Мариан все още не бе паднала от върха, беше се разминала на косъм. Тоби все още трепереше от преживения ужас; искаше му се да я натупа, задето го бе изплашила толкова много.
Роухън проследи с поглед Сузана. Тя вдигна момиченцето, разтърси го буйно и го притисна към гърдите си така силно, че то се разписка.
Блажена тишина. Беше наистина прекрасно да чуваш движението на лъжицата си в гъстата супа от омари. Чукна с нея в страничната стеничка на великолепната златна купичка. Звукът бе красив, подобен на звънче.
Погледна към другия край на дългата маса в трапезарията. Сузана се оглеждаше, но в очите й видя не страхопочитание, а критичност. Младият мъж се намръщи. От какво, по дяволите, не беше доволна? Маунтвейл бе истински палат в сравнение с Мълбъри Хаус.
— Супата на мисис Хорсли не ти ли харесва?
— Много е вкусна, както виждам по празната ти купичка. Не, просто мислех, че съм забравила как тишината не издава абсолютно никакъв звук.
Забележката й не му допадна. Не желаеше да отразява нейните мисли и не искаше да чува как тя отразява неговите. Това му действаше изнервящо.
— Трябва да ти намеря придружител — заяви внезапно той. — Мисис Бийт е необвързана дама на почтена възраст, но е икономка, не компаньонка. Нека да помисля. Наоколо все трябва да има неомъжена дама, чието присъствие тук ще усмири бъбривите езици.
— Това е доста глупаво, нали? Аз съм голяма жена, вдовица, и въпреки това обществото смята, че е неприлично да стоя в една къща с един джентълмен. Не искам да кажа, естествено, че се проявявате задължително като джентълмен при всички обстоятелства.
— Отново ли искате да бъдете нахална, мадам?
— О, не. Просто в продължение на пет години съм слушала много за теб. Джордж никога не се уморяваше да преразказва твоите авантюри.
„Авантюри ли? Какви авантюри?“ — помисли си Роухън.
Сузана му се усмихна. Не, това бе по-скоро иронична усмивчица.
— Честно казано, това е само началото — заяви невъзмутимо той. — Още не съм навършил двайсет и шест години. По времето, когато напусна преходната си обвивка, с моите приключения сигурно ще могат да се изпълнят страниците на петдесетина дебели тома. А… за какъв вид авантюри разказваше Джордж?
Младата жена изчака лакеят в яркочервена ливрея да прибере супата. Икономът, мистър Фиц, нареди на други двама лакеи да донесат шест сребърни блюда, всичките покрити с издути сребърни капаци.
— Тук изглежда има много храна — рече тя; най-после в гласа й прозвуча нещо като възхищение.
Баронът не призна, че бе помолил готвачката да надмине себе си в чест на гостенката. А защо го бе направил, нямаше и представа. Когато Фиц вдигна сребърните капаци, в трапезарията се разнесоха богати аромати и се смесиха. Червата на Роухън изкъркориха.
Сега вече Сузана наистина бе впечатлена. На масата имаше агнешки котлети с аспержи, телешко, омари в сос къри и дори блюдо с пирожки със стриди, купички с грах, картофи, задушени гъби и други неща, които не можеше да види, защото се намираха по-близо до нейния домакин.
