Баронът, Сузана и Тоби седяха в гостната — прекрасна стая, която ухаеше на качествена стара коприна, на дъб и на ароматизиран с лимонова есенция восък за лъскане на под.
— Вие ми казахте, сър — обясняваше момчето, — да хвърля един поглед на Мариан, преди да си легна. Е, влизам аз и какво да видя? Тя си седи навън на перваза, пее и си говори сама, докато ме видя. Тогава поиска и аз да отида при нея, за да си играем. Отвърнах й, че не аз ще изляза, а тя трябва да се прибере веднага. Тя обаче не щеше да слуша. Опитах да я дръпна вътре, но малката негодница се измъкна още по- близо до ръба. Едва не ми изскочи сърцето. Съжалявам, сър.
— Не ставай глупав, Тоби. Ти си направил точно каквото трябва. И моето сърце заседна в гърлото, когато я видях. Постъпил си добре.
— Имате ли други братя, милорд, освен викария Тиболт? — попита Сузана.
До този момент тя бе стояла безмълвно, без да изпуска от очи момиченцето. То се бе свило върху един диван в тъмния ъгъл на гостната, заобиколено от едната страна от една камериерка, а от другата — от един лакей.
Роухън кимна бавно.
— Не, само Тиболт. Но той не би сторил нищо лошо на което и да е от Божиите пакостничета, както нарича децата. Изпълнен е с чувство за хумор, макар нашите родители никога да не признаха този факт, и буквално прелива от добра воля. Не, Тиболт не е човекът, отворил прозореца и поставил стола до него, така че Мариан да може да се покачи на перваза.
— Тиболт ли?
— Да, Тоби. Баща ми позволил на нашата майка да измисли името на едно от момчетата, а той измислил на другото. Майка ни избра Джордж. Докато баща ни обича необикновеното, дори изключителното. Доколкото знам, така се е наричал някакъв епископ в древен Константинопол. Може би Джордж ти е казвал, че баща ни беше известен със своята, ъъ, доброкачествена порочност. Това страшно го забавляваше. Естествено искаше Тиболт да бъде порочен като него. Надяваше се тази ирония да го забавлява до последния му час.
— Божичко — възкликна момчето. — Радвам се, че татко не е направил подобно нещо с мен.
— Изглежда в крайна сметка не се е получила никаква ирония — обади се Сузана.
— Точно така.
Тоби се прозя на глас.
— Време е да си лягаш — заяви сестра му.
Той се изправи веднага, но не помръдна, а остана на мястото си, забил поглед в земята.
— Какво има, скъпи? — попита младата жена.
— Може ли да спя във вашата стая, сър — избъбра накрая момчето. — Не, че ме е страх, но…
— Точно се канех да го предложа, Тоби. Струва ми се, че ще се чувствам много по-добре, ако спиш в стаята ми — рече Маунтвейл.
И въздъхна. Едно осемгодишно дете в стаята му? Е, нали вече го бяха правили през последните три нощ. Момчето не хъркаше. Колкото до него самия, дори и да хъркаше, съквартирантът му не се бе оплакал. Баронът се изправи.
— Ще кажа на Фиц да занесе още едно легло в спалнята ми.
— Не ми харесва онова, което стана, сър.
— И на мен. Утре ще опитам да разбера кой е посетил Мариан. Определено не е бил брат ми Тиболт.
Не можеше да е бил Тиболт. Мариан беше само едно малко момиченце. Преценката й, че въпросният човек приличал на него, очевидно бе погрешна.
Погледна към Сузана, докато говореше. Отново видя паника в очите й. И още нещо. Страх? Какво, по дяволите, ставаше тук? Не каза нищо повече, преди Тоби да напусне стаята.
— Сега може би ще ми обясниш какво е търсил този мъж?
Гласът му беше мек и спокоен, такъв, че да накара когото и да било да излее без колебание и най- съкровените си тайни. Младата жена разтърси глава, за да се освободи от въздействието на проклетия му тон. Не знаеше какво да прави. Вдигна спящата си дъщеря и я подпря на рамото си. И излезе от гостната, последвана от своя домакин.
Най-накрая изрече тихо, за да не обезпокои Мариан.
— Има едно нещо, което обаче не виждам какво общо би могло да има със случилото се.
— Защо не позволиш на мен сам да отсъдя?
— Мисля, че се държа като глупачка.
— Кажи ми.
— Звучите като съдия, милорд, строг и уверен — каза тя, докато се изкачваха заедно по главното стълбище.
— Милорд? — Баронът я погледна и изви нагоре дебелите си вежди. — Сега, след като те видях как се качваш на прозореца и пропълзяваш по перваза му — с оголени глезени и открити чак до коленете крака — няма ли да се откажеш от титлите и да започнеш да ме наричаш отново Роухън?
Сузана не го погледна. Спряха пред стаята й. Постави момиченцето на своето легло и то незабавно засмука пръст.
— Кажи ми. Позволи аз да реша дали е глупаво или не.
Наистина нямаше надежда да се справи с него. Всъщност дори желаеше да му разкаже всичко. Не искаше да го таи повече в себе си.
— Първото подобно посещение — започна без предисловия тя, — стана в Мълбъри Хаус непосредствено преди Коледа. Всички бяхме на гости у съседи. Когато се върнахме, открихме навсякъде разхвърляни документи, преобърнати мебели, няколко от дрезденските овчарки на майка ми изпочупени. Като че ли нищо не липсваше. После, два месеца по-късно, се случи същото нещо. Само че този път Тоби се прибрал по-рано от очакваното. Някой го ударил по главата. А последното посещение стана само преди три седмици.
— Но нищо не беше откраднато.
— Не. Който и да е бил посетителят обаче, бе направил страхотна бъркотия и трите пъти. Мисля, че това бе една от причините, поради които приех да дойдем с теб, без да споря много-много. Изпитвах ужас при мисълта, че някой от нас може да си бъде вкъщи, когато крадецът се появи отново. Тогава Тоби не пострада много, но аз се уплаших до смърт.
— Нямаш ли представа кой може да е той?
— Ни най-малка.
— Нямаш ли представа какво е търсил?
— Не.
— Да, след като се е връщал три пъти в Мълбъри Хаус, очевидно не е открил онова, което е искал. Струва ми се съмнително, че го е намерил и третия път. И сега се питаш дали точи човек не ви е проследил дотук, в Маунтвейл?
Сузана се подпря на стената до затворената врата на стаята си. Под нея се виждаше светлината на свещите.
— Мислиш ли, че е възможно?
— Да, разбира се. От нас се иска само да съобразим какво може да търси тази особа.
— Мислила съм много по този въпрос. Ние имаме толкова малко, нищо, което да бъде от какъвто и да било интерес за когото и да е. Не, нямам никаква представа.
— Може би трябваше все пак да ме предупредиш?
Гласът му прозвуча тихо и меко, но това не я заблуди. Забеляза и силно пулсиращата вена на врата му. Очевидно беше много ядосан.
— Извинявай. Искрено вярвах, че никой не ни е видял, като тръгнахме. Мислех, че всичко ще се промени, след като напуснем Мълбъри Хаус и дойдем да живеем при теб. Изобщо не съм искала да те излагам на опасност. О, Боже, Мариан можеше да падне от перваза.
— Престани. Мариан е добре. Чуваш как си смуче пръстите. Така, сега, след като вече знам какво става, мога да предприема някои стъпки. Ти си уморена, Сузана. Защо не отидеш да легнеш до дъщеря си? — Роухън докосна нежно меките косички на момиченцето. — Не се притеснявай. Утре ще поговорим повече по този въпрос. Не те виня, поне не много. Лека нощ, Сузана.
