Трябваше му Пулвър. И личният му камериер. Написа набързо писмо до своя секретар и изпрати Огъстъс до Лондон, за да им го занесе. В този момент се сети за леля си Миранда, която живееше в Брайтън. Това бе отговорът на неговите молитви. Тя, разбира се, щеше да бъде щастлива да дойде в Маунтвейл в ролята на компаньонка. В крайна сметка той я издържаше. Надяваше се само, че е още жива.
Беше се навела над леха с иглики — червени, розови, сини, златистожълти и бели. Наблюдаваше я как докосва леко къдравите им светлозелени листенца. Той самият имаше особена слабост към тези цветя, но никога не го бе споменавал пред своите приятели в Лондон. Но, ако трябваше да говори истината, ярките им цветове стопляха душата му. От двете й страни стояха двама от неговите градинари, Ози и Том Харкър, братя, прекарали на служба в семейството му повече години, отколкото Роухън бе на тази земя. И двамата бяха много високи, много слаби и почти плешиви. Тримата разговаряха оживено. Ако не грешеше, Ози страдаше от нещо. Колкото до брат му, той се беше ухилил до уши. Интересно какво ставаше там.
— Добро утро — провикна се баронът.
Мъжете се изпънаха, но не и тя. Дори започна да си подсвирква. Кимна на Харкърови; те взеха търмъците и мотичките и се запътиха към едно по-отдалечено място от градината.
— Знаеш ли — продължи младият мъж, — че феите се приютяват под листата на игликите по време на дъждовни бури?
— О, да — отвърна Сузана, без да се обърне да го погледне. — А ти знаеш ли, че когато свети Петър изтървал ключовете за небесните порти, те се превърнали в иглики в мига, в който се докоснали до земята?
— О, сега пък аз ще ти кажа нещо, което не си чувала. Знаеш ли, че игликата е символ на разврата?
Този път младата жена се обърна. Не изглеждаше ни най-малко шокирана или възмутена. Нещо повече, усмихваше се.
— Трябваше да очаквам да си осведомен за този факт. Всъщност, единствено поради тази причина изобщо знаеш нещо за игликите, нали?
— Обичаше ли Джордж? — попита баронът, като я гледаше спокойно и открито.
— Мислиш да ме изкараш от равновесие ли? За да излея всичко, което тая, без да се замисля?
— Казват, че съм бил доста добър в това. И бих бил благодарен, ако започнеш да изливаш.
— Ще ти кажа истината, милорд. Няма причина да не го сторя. В началото, да, разбира се, че обичах Джордж. По-късно той усложни всичко. Идваше рядко в Мълбъри Хаус.
— Ще ми обясниш доколко трудни направи нещата за теб по-късно. Мислих за снощното ни приключение. Да речем, че човекът, претърсил на три пъти Мълбъри Хаус, е успял да ни проследи дотук. Да допуснем, че е съумял да открие и вашата стая и да се промъкне в къщата, без никой да го забележи; че е прикоткал Мариан, за да я накара да замълчи. Страхувам се, че точно тогава Тоби е влязъл в спалнята ти. Но не е забелязал човека; той сигурно се е скрил зад вратата. Братчето ти се спуска надолу, за да ни повика. Непознатият успява отново да се измъкне от къщата, без никой да го забележи, но горната му дреха се закача на едно дърво край конюшнята и се скъсва. — Роухън измъкна парченцето син плат от джоба си и й го подаде. — Бен, един от конярите, го открил рано тази сутрин. Предполагам, че не ти е познато.
— Не, не ми е познато. Очевидно не е имал време да направи нещо. Нямаше никаква разтурия, нито разпорени куфари, нито захвърлени по пода книжа. О, Боже, ами ако беше направил нещо на Тоби?
— Но не е направил. Така че забрави за тази възможност.
Младата жена го погледна. Странно, но едва сега го поглеждаше истински. Все още беше толкова уплашена, че мозъкът й почти отказваше да работи; въпреки това се взираше в него, осъзнала факта, че е красив. Беше висок, но не масивен. По-скоро бе слаб и строен, добре оформен; това се виждаше ясно благодарение на стегнатите бричове от еленова кожа. Лицето му сякаш бе дело на гениален скулптор, прекалено хубаво за собственото му добро. А очите… Вероятно погледнеше ли с тях някоя жена, тя губеше способността да му се съпротивлява. Бяха тъмнозелени, студени като зимно небе, когато бе недоволен, и страстни като разбушувало се море, когато се смееше. Или правеше други неща. Интересни други неща. С нея, може би. Сузана се смъмри. Това бе нелепо. Та той бе женкар. Това бяха главните му авоари.
— Би ли ми казала защо ме зяпаш така?
Младата жена поклати глава.
— А, в такъв случай може би ще ми кажеш какво мислиш?
— Мислех, че е добре дето си така красив. Определено един женкар не би имал такъв успех, ако лицето му прилича на размазана кифла.
— Красив? Аз?
Маунтвейл се разсмя. Смехът му ставаше все по-силен и по-силен.
— Милорд! — провикна се от един отворен прозорец на горния етаж мисис Бийт. — Добре ли се чувствате? Може би дробчетата, които ви предложи на закуска готвачката, не са ви се отразили добре?
Баронът се засмя отново. Дори по-силно от преди. Нищо чудно, че домакинката го мислеше за болен.
— Не са се отразили добре — извика в отговор той. — Няма друго обяснение.
— Защо мисис Бийт мисли, че си болен? — заинтересува се Сузана. — На мен ми се струваш напълно здрав. Продължаваш да се усмихваш и не обръщаш никакво внимание на думите ми. Добре тогава. Знаеш ли, че братя Харкър искат да ми дадат породисто котенце за надбягвания? Казаха, че ще ме научат как да го обуча, но трябва да запазя в тайна получените знания. Досега не бях чувала за такива котки, но това може да се окаже интересно. Ти какво мислиш?
Роухън се засмя отново. И изведнъж, съвсем ненадейно, стана сериозен.
— Коте за надбягвания ли? Не, трябва да не си ги разбрала правилно.
— Напротив, точно това ми казаха.
— Не е честно — измърмори баронът, като ритна един камък с върха на ботуша си. — На мен никога не са ми предлагали състезателно коте. А с теб едва са се запознали. Откъде биха могли да знаят, че ще се оправиш с едно от техните състезателни котета? Нищо чудно да провалиш всичко.
— Ще те оставя да обучаваш котето с мен, ако искаш.
Маунтвейл прие предложението, макар то да не му се понрави.
— Много добре — рече най-сетне той; в гласа му младата жена усети недоволство. — Но аз продължавам да искам да си имам свое. Проклети да са.
7
Роухън седна на удобния си кожен стол зад огромното махагоново бюро в библиотеката. Беше направил всичко възможно за момента. На вратата се почука тихо.
— Влез — провикна се той.
Беше Фиц; изглеждаше по-висок от обикновено. Имаше вид на господар на царство, което преживяваше тежък период, но днес поне щеше да бъде крал.
— Събрах всички хора, милорд — заяви със строго официален тон той. — Те ви очакват на източната поляна.
Това бяха жители на село Маунтвейл, много арендатори на ферми на имението и персоналът на къщата. Дори мисис Бийт бе застанала под едно ябълково дърво, кръстосала ръце пред масивната си гръд. Ози Харкър държеше една от най-добрите котки-мишелови на Роухън и я галеше под брадичката. Животното очевидно бе на седмото небе. Освен това най-вероятно бе полудиво.
На поляната се бяха събрали не по-малко от седемдесет и пет мъже и неколцина жени. Видя Сузана, застанала отзад с Мариан на ръце и Тоби до нея.
Всички имаха мрачен вид.
— Благодаря, че дойдохте — започна баронът. — Вече всички сте разбрали, че снощи някой е влязъл в къщата. Опитал се да претърси спалнята на мисис Карингтън, но Тоби дошъл и осуетил намеренията му. Как
