— Лека нощ, милорд.
Обръщението го накара да се усмихне. Младият мъж се обърна и се запъти към внушителната си спалня. Прикри пламъчето на свещта с длан, за да не смути съня на Тоби, чието легло беше на по-малко от метър от неговото собствено. Стори му се доста блед, както спеше, с паднал върху челото кичур черна коса. Определено красиво момче и, още по-важно, добро и интелигентно. Заслужаваше нещо по-добро от онова, което щеше да му осигури неговият пропаднал баща, а то нямаше да бъде много повече от нищо.
Роухън поклати безмълвно глава. Мили Боже, нима сега трябваше да играе ролята на негов баща? Баронът въздъхна. Та той беше едва на двайсет и пет. На тази възраст от един мъж с неговата репутация се очакваше дори да не е чувал за съществуването на децата.
Животът бе станал прекалено сложен. Прелъстяването на една жена несъмнено беше детска игра в сравнение с всичко това. Дори помисли за момент, че би предпочел да се усамоти в скромното жилище на брат си за една-две седмици, за да свали напрежението от опънатите си нерви. Точно преди да се унесе, се запита защо Тоби не бе споменал за тайнствените посещения в Мълбъри Хаус. Вероятно защото сестра му го бе помолила да не го прави. Трябваше да помисли доста по този въпрос.
През тази нощ момчето хърка.
На следващата сутрин цялата прислуга се бе наредила в редица във вестибюла, очевидно в очакване на появата му.
Той ги изгледа, докато слизаше по стълбите. И се обърна към иконома по типичния си привидно безгрижен начин:
— Май се очертава бурен ден, Фиц?
— Да, милорд, така изглежда. Може би милорд ще поиска чаша кафе, докато Бен обясни какво е открил край конюшнята? А докато ядете бърканите яйца, мисис Бийт ще разкаже какво е чула посред нощ. И сигурно няма да се откажете от препечените си филийки, когато Елси опише какво знае, ако изобщо знае нещо. Всъщност мисля да не я пускам в салона. Ще минем без нейната история.
Мистър Фиц, иконом у семейство Карингтън от двайсет и пет години, поставил собственоръчно Роухън върху първото му пони, не изглеждаше доволен от всичко, което ставаше. Колкото до мисис Бийт, домакинка на Карингтънови в продължение на повече от двайсет и пет години, дошла в дома им тогава, когато майка му се бе омъжила за баща му, тя го гледаше така, както проповедникът би гледал един грешник, отказал да признае пороците си. Странното обаче бе, че тя гледаше по същия начин и Тиболт, а сам Господ знаеше, че той бе свети човек.
Баронът кимна.
— Добре. Мисис Бийт, когато мисис Карингтън слезе, погрижете се за нуждите на момиченцето й.
— Представяте ли си, милорд — произнесе с мекия си напевен местен акцент домакинката, — господарят Джордж е бил тайно женен през всичките тези години. Такова свенливо, ученолюбиво момче. Мозъкът ми все още не може да го побере.
— И моят.
— Нямаше да повярвам, милорд — обади се със спокойния си глас Фиц, — ако малката не беше копие на господаря Джордж. Прекрасно е, че ни е останало нещо живо от него. Но тя прилича много и на майка ви, и на вас, милорд.
— Да, знам. Така, колкото до Тоби…
— Аз съм тук, сър.
— А, ето те и теб. Когато те оставих все още хъркаше. Изми ли се?
Момчето сведе поглед към върховете на обувките си.
— Е, не съвсем.
— Качвай се горе с Рори. Той ще ти помогне. Иска да стане камериер. Ще се учи с теб. А сега, Фиц, мисис Бийт, да вървим към трапезарията, за да ми разкажете за всичко, случило се през нощта.
Бен бе открил парченце син вълнен плат, закачено на някакъв нисък клон на едно от дърветата край конюшнята.
— Значи мислиш, че някой е яздил прекалено близо до дървото и парченцето плат на клона се е откъснало от горната му дреха, така ли?
Бен кимна.
— Така изглежда, милорд.
— Освен това изглежда е станало съвсем скоро — рече младият мъж, като оглеждаше вълнения плат в дланта си.
Това бе фина, скъпа материя. Очевидно не беше от дрехата на някой обикновен крадец. Такива дрехи носеха само благородниците. Роухън пъхна плата в джоба си.
— А сега, мисис Бийт, обяснете какво сте чула?
— Както знаете, милорд, моите стаи са в далечния край на къщата. Събудих се някъде посред нощ. Дадох си сметка, че бях чула нещо и именно то ме бе събудило. Приближих се до прозореца и погледнах през него. Долу имаше някакъв човек, милорд, скрит в сянката, точно над втората тераса от градината.
— Защо не ни събуди?
— Ами, милорд, първо не можах да повярвам на очите си, толкова бях развълнувана, затова се обърнах и разтърсих глава, преди да погледна отново натам. Но тогава той вече не беше там. Възможно е само да съм си въобразила, като се има предвид как се люлеят цветята на ваше височество дори от най-слабия вятър и какви сенки хвърлят дърветата от близката гора.
— А Елси?
— О, това глупаво момиче — отвърна мисис Бийт. — Тя е нова в Маунтвейл, милорд, и все още не може да разбере, че тук не може да си позволява да играе и преиграва. В Брейсли е била известна с непостоянството си, прекалено склонна към преувеличаване и палячовщини. Приятно й е да бъде в центъра на вниманието, милорд.
— Още е малка — заяви баронът, спомнил си слабото червенокосо момиченце, което го наблюдаваше крадешком иззад една статуя в коридора на третия етаж. — Позволено й е да се вживява толкова в подобни неща, мисис Бийт.
— Да, милорд. И аз така мислех. Всъщност си рекох, че майка ви ще я хареса, затова не обръщам внимание на тези й слабости.
— Много мило от ваша страна, мисис Бийт. А сега, Фиц, какво каза за всичко това Елси?
Икономът се изкашля. Очевидно беше доста смутен.
— Каза, милорд, че видяла някакъв човек в градината. И той не бил сам. С него имало жена с пищна руса коса. Двамата си разменяли интимности, милорд.
— Аха. И какво друго правели, че разбудили подозренията на Елси?
— Ами, тя изглежда решила да се изправи пред тях. Искала да разбере кои са, но когато излязла в градината, те били изчезнали. Това е нейната история, милорд.
— Значи имаме влюбени съседи или прислуга.
Фиц бе напълно шокиран.
Домакинката почервеня като домат.
— Глупости, милорд. Нашите съседи или слуги никога не се влюбват, особено в градината на ваше височество.
Роухън се запита какво би казала за всичко това скъпата му майка. Трябваше да се сети да й разкаже, когато се върнеше от Италия. Надяваше се да се отбие в Маунтвейл. Честно казано, тя предпочиташе Лондон, но понякога отстъпваше пред перспективата за връзки с някой красив провинциален лакей. Младият мъж погледна лакеите в ливреи в яркочервено и слонова кост. Да, ето онзи, Огъстъс от Уелс, можеше да накара майка му да посети Маунтвейл. Беше тъмен като греха, очите му — порочни и тъмнокафяви. Изглеждаше силен, мускулест и очевидно нямаше трийсет години. Баронът поклати глава. Не с упрек. Той беше неин син, както му бе напомняла неведнъж, като го заслепяваше с една от бляскавите си усмивки. Баща му често му бе повтарял този факт, а след това, откакто бе навършил едва четиринайсет години, го удряше юнашки по гърба и го запращаше до отсрещния перваз.
