— Аз мисля — заяви любящата му майка, — че трябва да му простим за това, Сузана. В крайна сметка той каза, че не е открил нищо. Синът ми очевидно не е наследил моята детективска дарба. Мисията му се провали. Не успя, защото се отнесе към нас като към глупачки и се измъкна. Като към глупави овце, годни само да дават вълна.
— О, това е една наистина оригинална идея, мамо — отвърна баронът; внезапно му се бе приискало да се озове в Лондон, където никой нямаше да го гледа така, сякаш е най-презряното създание на земята.
Ролята на майките, най-вероятно бе да смиряват синовете си.
— Съгласна съм с майка ти, Роухън. В бъдеще няма да постъпваш повече така или ще трябва да се намеся сериозно.
Той вдигна вежди при тези думи.
— О, Сузана? И как точно би се намесила?
Искаше му се да се бе намесила предишната нощ, но тогава тя бе страшно изтощена. Докато я целуне по носа и по лявото ухо, тя вече бе дълбоко заспала.
Шарлот, която се канеше да продължи да мъмри сина си, погледна случайно към своята снаха и видя, че бе почервеняла до корените на косите си.
— Божичко, Сузана, за какво мислиш? А, явно за Роухън. Това ли е причината за смущението ти? Но синът ми не е казал нищо, което би могло да те накара да се сетиш за интимности или да породи у теб сияйни фантазии. — Усмихна се с обич на барона. — Баща ти, прескъпи мой, обичаше да ме нарича „сияйна“. И обожаваше да ме вижда в сияйни нощници. Ах, колко жалко…
Въздъхна от цялата си душа, премигна и се наложи да се върне и духом при тях.
— Ти си великолепен, прескъпи мой. Дори един намек, известен само на вас, може да я накара да изгуби ума и дума. Дълбоко съм впечатлена от теб, особено като се има предвид, че сте женени от съвсем кратко време. Но не съм изненадана, естествено.
Сузана, напълно разгромена, вдигна полите си и излезе от стаята.
Една шивачка пристигна от Ийстбърн и остана в имението в продължение на четири много щастливи за нея дни, тъй като лорд Маунтвейл й плати повече, отколкото би могла да спечели за половин година, само за да ушие нови дрехи за новата му съпруга, която действително имаше голяма нужда от тях.
Единственият проблем за мисис Къмбър бе новата баронеса. Бе много особена, направо „дръпната“. Не й доставяше удоволствие да бъде обект на подобна щедрост от страна на своя съпруг. Щедрост ли? „Божичко — помисли си шивачката, — четири официални рокли и два костюма за езда, без да се броят шестте долни ризи от най-фината френска коприна, донесена от Париж от майката на барона.“
Мисис Къмбър трябваше да помогне на нейно превъзходителство да се подготви достойно за предстоящия прием в нейна чест, като новата, или по-скоро — новооткритата баронеса Маунтвейл. Шивачката приглади внимателно едно плисе. След което потъна в съзерцание на прекрасното си творение. Младата жена изглеждаше великолепно с тази рокля, дори самата мисис Къмбър бе дълбоко впечатлена.
Точно в този момент вратата, която свързваше стаите на техни превъзходителства се отвори, и баронът влезе при тях. Ах, какъв красив джентълмен, висок и добре оформен, с весели искри в прелестните си зелени очи и с хубава усмивка на устата, уста, която караше мисис Къмбър да съжалява, че не е с двайсет години по-млада и че е шивачка. Ами да, мъж с неговата репутация никога не би погледнал една шивачка с мисълта да се позабавляват заедно. Интересно дали бе верен слухът, че винаги има поне по три любовници.
— Ах! — възкликна Роухън и потърка брадичка, като оглеждаше подробно съпругата си. — Смайващ е ефектът, който оказваш на кремавия цвят, Сузана, съчетан с валенсианската дантела около шията ти, как само загатват за прекрасната плът, която се крие под тях… да, тези подробности са без значение. И Сабин е свършила страхотна работа с великолепните ти коси. Харесват ми всички тези останали свободни къдрици, които висят така греховно по раменете и гърба ти. Мисис Къмбър, трябва да ви поздравя. Съумели сте да подчертаете всички достойнства на една безупречна фигура.
— Благодаря, милорд — отвърна скромно шивачката, макар да желаеше силно този мъж.
Младата му съпруга най-вероятно не знаеше нищо за тези неща, така че колкото и малко да знаеше за тях самата мисис Къмбър, все пак беше повечко.
— Имам нещо, което ще подчертае още повече красотата ти — обърна се към младата жена баронът и разтвори длан.
В нея проблеснаха диаманти и сапфири, като отразяваха богатата светлина на многото свещи и накараха дъха й да секне. Сузана протегна ръка, но веднага я отдръпна.
— Боже мили, никога не съм виждала нещо толкова хубаво. Не искаш да кажеш, че желаеш аз да нося тези невероятни бижута, нали? Не, не мога да го направя. Ами ако изгубя някое от тях? Ами ако…
Той просто й се усмихна, поклати глава, закопча колието около шията й, после вдигна нежната й китка и намести гривната върху й. Накрая подаде обиците и изпи с поглед всяко нейно движение, докато ги постави на ушите си. А след това Сузана отстъпи назад и го погледна безпомощно.
Лорд Маунтвейл се взираше в нея, не можеше да не го стори. За него тя бе най-красивата жена на света. Това единствено имаше значение. От изражението на красивото му лице шивачката стигна до извода, че той желаеше съпругата си по-силно отколкото самата тя, мисис Къмбър, желаеше него. Не, реши миг по- късно тя, това бе невъзможно.
Роухън целуна ръката на Сузана. Сега вече тя гледаше него, не бижутата.
— Виж се в огледалото и кажи какво мислиш.
Тя сведе очи към китката си. Блясъкът на скъпоценните камъни почти я ослепи. Спусна се към голямото огледало на тоалетката, седна пред нея и се взря в отражението си. Докосна леко с върховете на пръстите си огърлицата, после — ушите.
Обърна се. Изглеждаше доста уязвима, застанала като някоя принцеса. В очите й блестяха сълзи.
— Да плачеш ли те накарах, Сузана?
В отговор тя успя само да поклати глава и да преглътне мъчително.
Обърна се към шивачката, която наблюдаваше съпругата му по-алчно от лейди Донтри през онази вечер, когато бе обявил, че са женени.
— Благодаря ви. Съпругата ми е великолепна. Вече можете да си вървите.
Мисис Къмбър излезе от спалнята, като тътреше крака. На нейната възраст човек можеше да се наслаждава на такива прекрасни екземпляри като барона само отдалеч.
— Така, за какво бяха тези сълзи?
Младата жена поклати глава, без да вдига очи. Роухън клекна срещу нея, пое дланите й в своите; те вече бяха гладки, тъй като не бе мила под, откакто се намираше в Маунтвейл Хаус.
— Сузана. Погледни ме. Какво има?
Тя потърка буза с юмрук. Жестът й го накара да се усмихне. Би трябвало да й каже, че никоя жена, която иска да завладее един мъж, не би трябвало да го прави. Колко смешно твърдение. На него тя така му бе станала още по-мила.
— Защо си толкова щедър и великодушен към мен? — успя да изрече най-сетне тя. — Аз не ти донесох нищо друго, освен мъка, неприятности и отговорности, и дори опасност. Голяма, смъртоносна опасност. Заради мен откри какъв мерзавец е бил Джордж. Пак заради мен може да излезе наяве, че Тиболт също е мръсник. Напълно е възможно никога да не бе узнал за това, ако не бях аз. Онзи човек можеше да ни убие, можеше да простреля отново Елси. Всичко е по моя вина. Аз съм като увиснал на врата ти воденичен камък; като бръшлян, който се е увил така здраво около теб, че ще те задуши; оса, която те жили непрестанно и ти причинява непоносима болка…
— Пиявица, която смуче кръвта ми? Трихофития, която ще разруши вътрешностите на състезателното ни котенце? Пълна с олово възглавница, която ме души?
Тя вече се смееше, въпреки волята си, въпреки мрачното си настроение, хълцаше, опитваше да го удари със стиснатите си юмруци, но той я сграбчи за китките и я стисна здраво.
— Ти си моята съпруга, ето какво си — изрече бавно баронът. — Колкото до другите неща, ще намерим
