А майка му бе казала:
— Прескъпи мой, кълна се никога да не те ядосвам дотолкова, че да ме удушиш. Убедена съм, че тогава щяха да те поздравят за това колко добре си го направил. Гостите ни тази вечер наистина не бяха особено предизвикателство, но трябва да призная, че се справи добре. Гордея се с теб.
Тъй като стана дума за гордост, майка му и Сузана го бяха накарали да се гордее. Дългата редица френски прозорци, които гледаха към балкона, бяха отворени. Всевъзможни свежи цветя от градината на имението и растения от всякакъв вид бяха пръснати из стаята. Имаше дори три палми, с които бе успял да се снабди от един капитан, пристигнал наскоро от южното крайбрежие на Корнуол. Оркестърът бе разположен на малък подиум в единия край на балната зала. В другия имаше три дълги маси, натежали от храна и напитки.
Беше един часа сутринта. Все още никой не си бе тръгнал. Искаше съпругата си, но не я виждаше никъде. Надяваше се, че не я бе обсебила някоя от местните дами, за да я засипе с бодливи въпроси в стаята за дами. Не, лейди Донтри бе тук и дори се усмихваше на нещо, което й говореше нейният съпруг. Това бе истинско чудо, помисли си младият мъж, даже при положение, че шампанското бе достатъчно силно, за да накара дори една монахиня да затанцува.
Майка му танцуваше с полковник Нимисис Джоунс, човек на средна възраст и очевидно единственият мъж в цяла Южна Англия, имунизиран срещу целия набор от неустоими прелести на Шарлот. Чу я да се смее — с истински смях, не някой от предназначените за флиртуване. Точно така се смееше и с него. Както и с баща му. Усещаше разликата откакто бе навършил десет години. Затова пък, доколкото виждаше от това разстояние, полковникът не бе променил изражението си.
Но къде беше Сузана?
Роухън реши, че е крайно време да предприеме спасителна операция. Беше сигурен, че старите вещици отново бяха предприели настъпление срещу нея. Но кои по-точно? Всички, от които се опасяваше, присъстваха в балната зала.
В стаята за почивка имаше няколко дами и те бяха истински смаяни, когато го видяха да наднича през вратата. Баронът обаче бе очарователен и се извини убедително. И трите го поканиха да остане. Какво ли не трябваше да изтърпява заради прословутата си репутация, мислеше си младият мъж, докато бързаше да се отдалечи колкото се може по-скоро от въпросното помещение за отмора.
Намръщено прекоси коридора и се запъти към детската. Погледна и там. Лоти спеше на тясното си легло в съседната стая, Мариан дишаше равномерно в своето.
Нито следа от Сузана.
Именно в този момент изпита за първи път истинска тревога, толкова остра, сякаш някой го бе сграбчил за раменете и го бе раздрусал. Нещо не беше наред, чувстваше го. Мили Боже, какво се бе случило пък сега? Провери патрулите. Те го увериха, че никой непознат не е направил опит да проникне в къщата. Спусна се в спалнята си, като отвори широко вратата. Двете свещи в свещника догаряха.
И пак никаква следа от Сузана.
През общата врата нахлу в нейната стая. В началото не повярва на очите си. Тя седеше на един стол, овързана и със запушена уста и издаваше някакви нечленоразделни гърлени звуци, като го съзерцаваше напрегнато.
В този момент една от свещите изпука, пламъчето й се залюля и изгасна.
— Боже милостиви! — изрева Маунтвейл и се спусна към нея.
Измъкна памучната тъкан от устата й и се зае да я развързва.
— Какво се случи? Добре ли си? Кой направи това?
Младата жена движеше устни, за да възвърне чувствителността си и ги потърка с пръсти.
— Тиболт. Съжалявам, Роухън, но той ме принуди да се кача тук. Каза, че трябвало да сложиш охрана край портичката зад ябълковата градина. Каза, че тя водела до някаква малка врата и от нея — в помещение до библиотеката. И той именно сложил Мариан на перваза на прозореца през първата нощ, мъжа, който според нея приличал на теб. Взе медальона. Жалко, но го видя върху тоалетката. Изтръгна и красивото колие от врата ми и отнесе и него.
На кой му пукаше за проклетия медальон или колие? Баронът се взираше безмълвно в нея с отчаяното желание да се е объркала. Протегна длан и обхвана брадичката й.
— Той те е ударил. За Бога, това копеле те е ударило.
Тонът му бе вбесен.
Другата свещ също изгоря.
27
Гостите най-сетне си бяха отишли. Минаваше три часа сутринта. Шарлот, Сузана и Роухън се бяха събрали в библиотеката и отпиваха бренди. Фиц и мисис Бийт стояха рамо до рамо на прага. Бузата на младата жена бе превързана. Баронът предпочиташе да не им бе казвал нищо, но те бяха членове на неговото семейство, така че ги бе запознал с по-голямата част от случилото се. Единствено ролята на Джордж във всичко това трябваше да се запази в тайна.
— Божке — възкликна домакинката, стиснала купа с лед в големите си ръце така, сякаш бе мъжки врат. Ледът бе предназначен за бузата на Сузана, за да свали поне отчасти подутината й. — Мистър Тиболт. Съжалявам, че трябва да го кажа, миледи, но той си беше подлец още като момче. Вечно следеше камериерките, криеше се зад стълбището, за да ги наблюдава като си оправят чорапите. Все се надявах, че ще го израсте.
— Така е — отвърна Шарлот, загледана в крака си, който люлееше напред-назад. — Беше подлец — потвърди тя, все така без да вдига очи от обувките си. — Не знаех, че е следял слугините. Не е постъпвал добре. Баща му би бил страшно възмутен.
Беше танцувала толкова много, че подметките й почти се бяха пробили.
— Очевидно го е надраснал — обади се Фиц. — Станал е още по-злобен. Сега ми се ще да си бе останал подлец. Това все пак е по-поносимо, нали? Да вземе наистина да удари нейно височество. Милорд, какво ще правим сега?
— Всичко по реда си, Фиц. Нейно височество е трябвало да му даде медальона. Заплашил е да отвлече мис Мариан, нали разбирате. Казал също, че картата принадлежала на него и на никой друг и той имал моралното право да я притежава. Подобно изказване е доста интересно и показателно.
Сузана естествено бе разказала на свекърва си и съпруга си за всичко, изречено от Тиболт — доста странно, между другото. Слава Богу, нито икономът, нито домакинката попитаха откъде се бе сдобила с медальона. Може би някой ден щяха да се поинтересуват.
— Ще бъде следващия архиепископ на Кентърбъри, ако пожелае — заяви замислено Роухън, обвил пръсти около чашата си с бренди. — Можел да стане най-могъщия човек на света, ако поиска. Щял да придобие върховна власт. — Вдигна поглед. — Това няма никакъв смисъл. Звучи като някакво магическо заклинание. Какво, по дяволите, има предвид, като говори всичко това?
— Беше толкова ядосан, че очите му бяха станали почти черни — обади се младата жена. — Помня, че тогава си помислих: „Той май не е на себе си.“ Почти крещеше, докато ми обясняваше всичко това.
Шарлот се изправи и приглади полите си.
— Е, тази вечер беше много успешна що се отнася до съседите. Това все пак е нещо. Колкото до историята с Тиболт, много е объркана. Нямаше ли друго, Сузана?
Снаха й вдигна длан до наранената си буза.
— Да. Причината да се разцепи бузата ми бе, че ме удари с пръстена си. Той също се поряза с него. Беше доста голям и тежък.
— Какъв пръстен? — заинтересува се Маунтвейл. — Никога не съм виждал Тиболт с пръстен.
— Нито пък аз — допълни майка му.
— Беше сребърен, плосък отгоре. Имаше доста странен вид, затова се опитах да го разгледам колкото се може по-добре. Стори ми се, че отгоре му бе изобразен епископ с митра.
— Можеш ли да го нарисуваш?
— Да, разбира се. — Понечи да се изправи, но съпругът й я спря.
— Не, почакай тук. Аз ще донеса хартия и мастило.
