След като се върна, на Сузана й бяха нужни само няколко минути, за да нарисува пръстена.
— Ето. Такъв, какъвто си го спомням. Освен това отдолу бяха гравирани някакви думи, но не успях да ги разчета.
— Епископ с митра — изрече бавно Роухън. Потъна в мълчание, загледан в потъмнелия портрет на живял отдавна Карингтън. След което рече: — Някой трябва да е дал тази половин карта на Джордж. — Хвърли поглед към Фиц и мисис Бийт. Слава Богу те разговаряха и не го чуха. В бъдеще трябваше да бъде по-предпазлив. Обърна се отново към майка си и съпругата си. — Защо? Може би за съхранение? Във всеки случай, трябва да е човек от Оксфорд.
— Тиболт спомена нещо за „всички онези стари глупци, които пазели тайната“ — обади се Сузана. — Току-що си спомних, че Джордж спомена пред мен за някакъв свещеник, когото посетил, някакъв „велик старец“, така го описа. Дали може да има някаква връзка помежду им?
— Спомняш ли си името на свещеника? — попита Шарлот.
— Да — отвърна снаха й. — Епископ Раундтрий. Възможно ли е той да е дал на Джордж половината карта и златното ключе?
— Никога не съм вярвал в случайните съвпадения — заяви Роухън, изправи се и се протегна. — Тиболт носел пръстен с изобразен върху него епископ с митра. — Понижи глас. — Джордж посещава някакъв епископ — това само по себе си вече е доста голямо съвпадение. Джордж се сдобива с половин карта и златно ключе. — Протегна ръка към своята съпруга. — Ела, скъпа моя, време е да си починеш. Утре тръгваме за Оксфорд. Много ми се иска да се срещна с епископ Раундтрий.
— Прескъпи мой, доста смущаващи неща ти минават през главата — рече Шарлот, все така загледана в обувките си. — Тиболт и някакъв епископ, замесени в тази мистерия.
— Да, така е, но не виждам от какво друго бихме могли да започнем. Можеш да бъдеш сигурна, че брат ми вече не в Бранхоли Котидж.
— Милорд.
— Да, Фиц?
— С мисис Бийт обсъдихме проблема. Предлагаме да изпратите Огъстъс в Бранхоли Котидж, за да наблюдава какво става там. Той е добър момък и ако има нещо за откриване, той със сигурност ще го открие. Има типичен уелски нюх.
— Чудесно. Вярвам, че нито ти, нито мисис Бийт ще споменете пред когото и да било за случилото се?
— Нито дума, милорд!
— Никога, милорд. Нищичко, дори онези нещица за господаря Джордж, които ви чухме да споменавате. Можете да ни имате доверие.
— Благодаря и на двама ви. Колкото до Джордж, ами… той е мъртъв. Няма да постигнем нищо, ако го замесим в цялата тази бъркотия. — Двамата верни слуги кимнаха. Роухън се обърна. — Майко, готова ли си за лягане?
Тя не отговори.
— Майко? — Уплашен, младият мъж се приближи до нея. Тя плачеше, без да издава звук; сълзите просто се стичаха по лицето й. — Съжалявам, майко, толкова много съжалявам. — Дръпна я да се изправи и я притисна в обятията си. — Всичко е наред. Всичко ще дойде на мястото си, ще видиш. Толкова съжалявам.
Без да престава да говори, тихо и успокояващо, той я полюляваше напред-назад.
Мисис Бийт подсмъркна, опитвайки да сдържи сълзите си. Мистър Фиц имаше вид на готов на убийство човек, като свиваше в юмруци и разпускаше изкривените си от артрита длани.
Колкото до Сузана, тя изглеждаше така, сякаш някой я бе стъпкал на земята. Облегна глава назад върху облегалката прекрасното канапе, облицовано със син брокат, и затвори очи. Чуваше нежния глас на съпруга си, който продължаваше да успокоява Шарлот. Бедната. Какъв удар за една майка. Двама от тримата й сина — мръсници. Молеше се Тиболт да не се окаже нещо по-лошо и от това. Но той, разбира се, бе точно такъв. Докосна леко бузата си. Тя все още пулсираше.
— Как ще успея да довърша назъбената си кула, ако вие двамата продължавате да ме занимавате с вашия лов на съкровища?
— Все още не сме стигнали до търсенето на съкровища. Изгубихме както нашата половина от картата, така и проклетото ключе. А ти познаваш толкова добре Оксфорд, Филип. Ти си съвършения съюзник. Хайде, недей да скимтиш. Не ти отива. Виж колко си блед. Трябва да излизаш повечко. Ние ще те забавляваме.
— Ти познаваш Оксфорд не по-зле от мен, Роухън. Какво точно всъщност искаш?
Сузана постави длан върху ръкава на Филип Мърсъро.
— Искаме да посетим епископ Раундтрий. Мислим, че е замесен по един или друг начин в тази работа.
— Епископ Раундтрий ли? Той е един стар проклет урсуз, който мрази всички — особено пък представителките на нежния пол — и смята, че мястото на всички — особено на нежния пол — е в ада. Прави всичко възможно да убеди студентите да се откажат от плътски удоволствия и да се отдадат на книгите. Винаги съм го мислел за побъркан, но безопасен. Наистина ли предполагате, че може да има нещо общо с тази объркана история? Заедно с брат ти, викария? Казахте, че Тиболт се промъкнал в Маунтвейл Хаус и ударил Сузана? Смайващо.
Роухън кимна.
— Да. Колкото до епископа, засега не разполагаме с никаква друга диря, която да ни води. Един Бог знае къде е отишъл брат ми.
— Ако този епископ е замесен, — обади се младата жена, — ако другата половина на картата е в него, тогава Тиболт трябва да е наблизо. Той ще трябва да свърже двете половини, за да получи лелеяната награда, за която ни говореше.
— Да — съгласи се баронът и хвърли поглед към зарастващата драскотина на бузата й и синината около нея, която бе придобила жълтеникавозеленикав цвят. Всеки път го заливаше гневна вълна при това доказателство за жестокостта и липсата на самоконтрол на родния му брат. — Трябва да го държим под око. Тъй като папа Лъв IX е дал нещо на Макбет, напълно вероятно е то да е от религиозно естество.
— Искаш да кажеш нещо като костта от бедрото на свети Петър, скрита в пещера?
— Нещо подобно — съгласи се лорд Маунтвейл. — Но нямаме представа какво. Тиболт говорил на Сузана за получаване на върховна власт чрез него. — Внезапно на лицето му се изписа умора. — Това не обещава нищо хубаво, нали?
— Не — отвърна искрено съпругата му, — не обещава. Но ние ще намерим истината. Моля се да не е прекалено тежка.
Виконт Деренкорт поглади брадичката си. Заподсвирква си под носа. Беше нещо непознато и за двамата му посетители и доста приятно. Трябваше да научи Джейми на тази мелодийка при следващата си визита в Маунтвейл Хаус. Конярят със сигурност щеше да измисли някое подходящо петостишие.
— С радост ще се присъединя към вас — рече най-сетне Филип. — Честно казано, животът ми изглежда доста еднообразен напоследък. Дори проектирането на кулата вече не ме развлича. — След това се обърна към младата жена. — Като момчета с Роухън учихме заедно в Итън. Защитавахме си гърбовете един на друг. Ако на някой побойник му се приискаше да разбие носа на единия, тогава изведнъж се оказваше, че ще трябва да се справи с двама. Винаги съм вярвал на съпруга ти, както и той — на мен. Да, нека се впуснем в това приключение. Тази перспектива кара духа ми да ликува. Веднага ще напъхам рисунките за кулата обратно в чекмеджето на бюрото си. Нека да хапнем и след това тръгваме при епископ Раундтрий.
— Нямам търпение да видя изражението на този стар глупак, когато се озове лице в лице със Сузана — засмя се баронът. — Освен това имаме да ти казваме още нещо във връзка с тази каша.
— Непременно ли трябва да обядваме тук, Филип? — попита лейди Маунтвейл. — От опит знам, че всичко ще бъде страшно вкусно; сигурно най-накрая ще изгубя съзнание, след като си натъпча някакви невероятни количества храна в гърлото.
