— Горкият стар Раундтрий бе един от тях. Кой друг ли? Предполагам, че никой не знае, в това число и много от самите членове. Чувал съм, че се събират на много малки групи. Това бе добър въпрос, млада госпожо — добави мистър Бъдсмън и кимна одобрително към нея. — Аз, ъъ, предполагам, че сте млада?

— Да, сър. Вярвате ли, че „дяволският съд“ съществува наистина?

— О, да. Защо не? А сега бихте ли ме извинили, време е да си почина.

Както бе говорил ясно и свързано, старецът изведнъж захърка тихичко, отпуснал назад глава, с разпиляна върху раменете прекрасна бяла коса, отворил леко уста, в която се виждаха последните му три останали зъба.

Лорд Балантайн поведе тихо малката група към вестибюла. Там ги пресрещна друг престарял човек, същият, който бе опитал да им сервира чай. Той успя да направи нещо като поклон.

— Господарят ми помогна ли ви?

— Да — отговори Роухън. — А сега си почива.

Икономът кимна.

— Прави го поне двайсет пъти на ден. Мисля, че ще го последвам.

И той кимна към вратата, а след това заситни към салона, където похъркваше мистър Бъдсмън.

— Невероятна двойка — засмя се Сузана. — Питам се отколко ли време са заедно?

— По-дълго, отколкото може да си спомни който и да било — отвърна Филип. — Били са заедно по времето на дядо ми.

Щом се озоваха навън, Джубилий Балантайн заяви:

— А сега ще ми кажете какво става. Младият Роланд дойде при мен и ми каза, че сте претърсили кабинета на епископ Раундтрий. Бас държа, че сте търсили „дяволския съд“.

— За нещастие не намерихме нищо — отговори виконтът. — Съмняваме се, че това изобщо има връзка с убийството на епископа. Съжалявам, Джубилий, но това е положението.

— Предполагам, че нямате някоя нова теория относно неговия убиец?

— Абсолютно никаква — каза Роухън.

30

Роухън дишаше учестено и тежко. Мислеше, че бе дошъл часът да се срещне със Създателя. Надяваше се, че това щеше да бъде верният Създател. Така трябваше да бъде, след като не бе извършил нищо лошо в живота си. Мислеше, че сърцето му ще се пръсне в гърдите. Успя да се изправи на лакти и сведе поглед към своята съпруга. Тя също като че ли щеше да предаде Богу дух всеки момент, изтегнала прекрасната си бяла плът под тялото му. Косата й бе влажна от пот, устните — леко разтворени, дишането — неравно.

Младата жена успя да отвори едното си око и да го погледне. Внезапно придоби замислен вид.

— Все още си в мен.

— Не беше нужно да ми го казваш, Сузана.

Той изохка, неспособен да се удържи да не напъне отново навътре, още по-дълбоко. Реакцията й го очарова — тя надигна хълбоци, но в следващия миг се отпусна безсилно.

— Не, това е прекалено. Искам, но тялото ми е извън контрол. То се носи като есенен лист от ветреца.

— Страхотна аналогия.

— Поне е опит да опиша физическото си състояние. Не беше чак толкова неуспешен. А и способността ти за преценка не е в най-върховата си форма в момента. Желая да призная обаче нещо, Роухън. Мъжете са по-силни. Погледни се само, застанал си над мен и дори си се надигнал, за да не ме смачкаш под тежестта си. Ако отгоре бях аз, сега щях да съм залепена за теб, все едно че отгоре ми е минал валяк.

Баронът пък мислеше, че приказките отнемаха много енергия. А тя не спираше да обяснява. Натисна отново навътре. Сузана изохка, после се надигна леко, обви с ръце врата му и го придърпа надолу към себе си.

— Не искам да те смачкам — промълви той, без да се отделя от устните й.

Усещаше я цялата. О, Боже, беше прекрасно.

— Не ме мачкаш, поне не още. Дюшекът е много мек.

— Вероятно заради това Филип ни даде точно тази спалня. Забелязал е, че те гледам като гладен вълк и се е сетил, че това прекрасно легло ще ни свърши чудесна работа.

— Целуни ме пак. Не мога да поема нищо повече. Знам, че засега не мога повече.

— Как успяваш да навържеш всички тези думи?

Все пак я целуна, дълбоко и страстно. Колкото и невероятно да му се струваше, но тялото му започваше да се изпълва отново с енергия… цялото му тяло. Проявяваше се като свиня. Дали наистина тя нямаше капчица сила повече? Определено я чувстваше абсолютно омекнала под себе си. Тогава започна да се движи по-дълбоко в нея.

— Роухън?

— Хмм?

— Едва сега си дадох сметка.

— За какво?

Движенията му вече бяха станали ритмични, бавни, дълбоки и отмерени.

— Че те обичам.

— Че „какво“?

— Знам, че се познаваме само малко повече от месец. Мислиш ли, че е възможно да те обикна толкова бързо или това е просто страст, която ме заблуждава?

Тя го обичаше? За Бога, сега вече можеше да понесе цялата земя на раменете си, като Атлас. Обичаше ли го? Намали темпото и поклати глава, вперил поглед в лицето й. Очите й бяха затворени. Не, това бе сладострастие, чисто прелестно сладострастие. Подобна самоизмама не бе чак толкова лошо нещо. Но все пак ако не беше само страст, а нещо повече… Да бъде обичан от Сузана, това бе нещо друго… усети нов прилив на енергия.

— Ела отново при мен, Сузана — промълви той, без да се отделя от устата й, като погълна възклицанието й от изненада и удоволствие, когато провря ръка между телата им.

Този път разбра, че това бе краят за него. Само след миг вече нямаше да принадлежи на тази земя. Щеше да се превърне в духовно същество. Щеше да се носи над нея в мрака и да й се възхищава като истински призрак.

Ако цената за това щастие бе да се превърне в призрак, той бе готов да я плати. Това означаваше да отдаде всичко от себе си на своята съпруга.

Беше толкова потен, че очакваше всеки момент да се хлъзне от нея. Тя бе не по-малко потна.

— Сузана?

Никакъв отговор, само леко помръдване на два пръста на лявата й ръка, поставена върху рамото му.

— Нима не си готова да ми изрецитираш някоя пиеса на Шекспир? Беше много добра в това отношение след първия път тази вечер. Говореше красноречиво, с нерв. Какво има?

Отново никакъв отговор, само леко ощипване с двата пръста на лявата й ръка, все така поставена върху рамото му.

— Сладострастието е нещо прекрасно — продължи да обяснява баронът, — наистина прекрасно. Наистина ли мислиш, че е възможно да ме обичаш, че не се заблуждаваш заради изключителното ми майсторство като любовник? Помня като ми каза, че имам красиви очи. Сериозно ли говореше?

Сърцето му със сигурност щеше да се пръсне, ако продължаваше да използва енергията си за образуване и изричане на думи. Дали го обичаше наистина?

Младата жена се надигна на лакът, все така със затворени очи, и го ухапа по рамото.

Маунтвейл сведе глава и я целуна по носа.

— Ще помисля по това, Сузана. Мъж с моята репутация естествено е свикнал да чува дамите да му казват поне на всеки час през половината дни в годината, че го обичат, че го обожават, даже, че го боготворят. Какво ще кажеш?

За свое собствено учудване, младата жена го бутна от себе си, така че той се търкулна на една

Вы читаете Дивият барон
Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату