страна.
— Какъв песоглавец си — рече тя и се притисна в него, като хапеше лекичко и го целуваше по врата, раменете, гърдите. След това се отдръпна, за да го погледне. — Омъжена съм за песоглавец с репутация. Съжалявам, Роухън, но съм мислила много върху това. Реших, че трябва да се отървеш от всички останали жени. Не искам да разочаровам Шарлот, но не мисля, че ще ти позволя да ги задържиш. Ще бъдеш с мен всяка нощ, в противен случай не ти се пише нищо добро. Мога да бъда зла, когато се наложи. Много зла.
— Добре.
— Добре „какво“?
— Никакви други жени повече. — Баронът се прозя, погали едната й гърда, после се почеса по корема. — Как бих могъл да отида при друга жена? Та ти ме изстиска като лимон. Едвам дишам. Физическата ми същност е на края на силите си. Сърцето ми може да спре всеки момент.
— Добре — отвърна Сузана и го целуна по гърлото. — Божичко, мокра съм от теб.
Роухън потрепера, като се сети, че семето му сега се намираше в нейното тяло.
— Не забравяй, че ти участва активно в това незабравимо преживяване. Не цялата мокрота е от мен.
Отпусна се по гръб, като я повлече със себе си. Тя се сгуши в него, поставила длан върху корема му и глава — на рамото му. Обичаше неговия мирис. Съзнаваше, естествено, че той не й се бе обяснил в любов. Но бе изминал само един месец. Той трябваше да скъса с куп лоши стари навици, преди да си даде сметка колко хубаво би било да я има за съпруга, да има само една жена — по-точно нея самата — която ще бъде с него до края на живота му.
Не, не можеше да се очаква от човек с неговата репутация да забрави толкова бързо невероятното разнообразие от прекрасни жени, готови да изпълнят всяко негово желание във всеки миг. Просто искаше отсега нататък да бъде единствената жена за него.
Маунтвейл я целуна по челото, по ухото и измърмори нещо за това, колко красива била и колко задоволен го карала да се чувства. Сузана заспа с усмивка на лицето, изпълнена с надежди. Сънува някакъв шотландски крал с шотландска национална поличка и изрисувано със синя боя лице. Той крещеше на някакви войници, не на своите войници, които бяха внушителен брой, а на някакво друго, огромно множество въоръжени мъже, които стояха на значително разстояние пред него. Огромният широк меч се поклащаше ритмично над главата му. Кралят бе изключително силен. В този момент той внезапно се обърна към нея. По лицето му нямаше вече синя боя. Пред нея вече не стоеше шотландски крал, не стоеше Макбет. Това бе Тиболт.
Молеше се Тиболт да не е убиецът на епископ Раундтрий, но знаеше, че дори да не бе го умъртвил лично, бе запознат с плана и го бе одобрил.
Колко странно, че животът можеше да бъде толкова вълнуващ и същевременно да бъде изпълнен с такава трагедия.
Нямаше търпение да разбере какво представляваше „дяволският съд“.
Тръгнаха от Динуити Манър на следващата сутрин, преди още да се бе развиделило напълно. Слава Богу не валеше. Денят обещаваше да бъде топъл и слънчев. Щяха да им бъдат нужни пет дена, за да стигнат до Дънкелд. Катедралата в това градче бе построена през 815 година, както бе прочел предишната вечер в един справочник Филип.
Роухън въздъхна, притисна здраво своята съпруга към тялото си и усети меките й гърди в ръката си. Тя зарецитира тихо:
— Не мога да си го избия от ума — обясни Сузана. — Непрекъснато си го повтарям. Надявам се, че когато открием нещо, ще разбера какво да направя и къде да отида.
— Аз също го запомних наизуст — рече баронът. — Двамата си приличаме много, Сузана. И това ми харесва.
Виконтът завъртя очи.
— Е, аз пък не приличам нито на единия, нито на другия, но пак запомних проклетото нещо. Така, помолих Рейли, кочияша, да държи очите си отворени и да внимава дали след нас няма да се проточи „опашка“. При последното спиране ми каза, че засега не е забелязал никого.
— Слава Богу — промълви младата жена. И додаде: — Но аз нямам доверие на Тиболт. Никакво доверие.
— За нещастие трябва да се съглася с теб — отвърна лорд Маунтвейл. — Затова трябва да бъдем все така бдителни.
Дънкелдската катедрала, преустроена от църква в катедрала през 1127 година от Дейвид I, както ги бе осведомил Филип, се намираше на „Кътидрал стрийт“ сред дебели дъбове и платани, градини и алеи в близост до река Тей. На отсрещния бряг се издигаха хълмове, покрити с гори. Катедралата имаше остра нужда от реставриране. Както обясни съдържателят на местния хан, проектът за това щял да се осъществи когато му дойдело времето, както ставало с всичко от граждански характер. Роухън огледа добре, за да открие по-старата част на сградата от дванайсети век. Въпросният игумен сигурно лежеше някъде там.
Ханджията притежаваше една от т.нар. „Малки къщи“ по „Кътидрал стрийт“. Те били построени отново след опустошенията, причинени от битката през 1689 година. Страноприемницата разполагаше само с шест малки стаи, с малка трапезария и с бирария.
Сузана бе толкова възбудена, че не я сдържаше на едно място, за да слуша безкрайните обяснения на милия старец, изречени със силен провинциален акцент.
— Сигурно съ чудите к’ва й тъз битка от 1689 година, а? Тя й между планинците и крайнити роялисти. Да, планинците си пробиват път до града, но другити опожарили всичко. От града не останало нищо. Изгорен бил до основи, та и по-надолу. Туй бил краят на каузата на Джеймс II. Уилям и Мери си осигурили английския трон.
— А катедралата — попита Роухън, когато ханджията отвори вратата към една миниатюрна, но очарователна стаичка с дървен таван, тясно легло и дълъг тесен прозорец, който гледаше към реката. — Какво е станало с катедралата?
— О, оцеляла й доста добре, както виждати сам, но има да съ върши много работа по нея.
— А кои са най-старите й части, онези от дванайсети век? — заинтересува се баронът, когато възрастният човек отвори вратата към друга една спалня; нейното легло бе достатъчно широко да се съберат двамата със Сузана, но само ако се притиснат силно един към друг.
Тъй като нямаше място за гардероб, на стената бяха сложени редица окачалки. В ъгъла на стаята имаше красив копринен параван. Колкото и очарователно да изглеждаше, младата жена не бе убедена, че би искала да прекара живота си тук.
— Стенити на главния кораб са от самото начало, със сигурност съ по-стари от гробовете наоколо. По- голямата й част й от четиринайсетото столетие. Шъ видити, чи главният и страничнити кораби нямат покрив от светотатството на дивата Реформация от 1560 година.
Сузана, която вече бе на края на издръжливостта си, се приближи до тесния прозорец, дръпна белите дантелени пердета и се загледа към красивата река, заобиколена от градини и дървета.
Когато най-после бяха пристигнали в малкото градче, Роухън си мислеше, че е уморен до мозъка на костите си. Но сега, като гледаше тази красива стара катедрала със струпани край стените й отломъци, с липсващи части от покрива и въпреки това все още с горд и прекрасен вид, той се запита как ли трябва да е
