Мосю дьо Бошан се вгледа замислено в дъщеря си с красивите си и изразителни сиви очи. Душата му се изпълни с безпокойство. В този момент си даде ясна сметка, че Еванджелин никога няма да свикне с неговата родина. Само ще се преструва — заради него. И накрая ще се примири. Нали и самият той се бе предал и се бе примирил с Англия?
— Татко, много съжалявам! Но предпочитам да напусна този свят като съсухрена стара мома, отколкото да се омъжа за Анри Моро. Да не говорим пък за Етиен Дедард и Андре Лафей! Невероятни мазници! Когато говорят, изобщо не те поглеждат в очите. Съвсем не са по мой вкус. А и политическите им възгледи… Как само говорят за краля.14
Еванджелин сви рамене по толкова типично галски начин, че предизвика незабележима усмивка върху устните на баща си. Този жест определено не се дължеше на английския й произход.
— В последно време нещата доста се промениха, дъще. След завръщането си във Франция Луи не се държи достойно. Колкото и да ми е неприятно, трябва да призная, че много французи се чувстват предадени от непрозорливостта му.
— Не мисля, че французите имат кой знае какви основания за претенции. Самите те са толкова дребни душици, че непрекъснато се заяждат един с друг. И на всичко отгоре имат безочието да се подиграват на англичаните, които ги спасиха! — Еванджелин разтри челото си. — Съжалявам, татко, просто съм много уморена. В такива моменти езикът ми не винаги се подчинява на разума. Държа се непристойно. Прости ми.
Мосю дьо Бошан стана, приближи се до дъщеря си и я вдигна от стола. Вгледа се в кафявите й очи. Очите на Клаудия — огромни, изразителни и толкова дълбоки, че един философ би могъл да открие в тях много отговори. После я потупа по рамото и я целуна леко по двете бузи — това си беше техен ритуал.
— Красива си, Еванджелин. А душата ти е още по-красива от лицето.
— В сравнение с теб съм само една безлична, сива птичка.
Бошан й се усмихна в отговор и леко погали бузата й с кокалчетата на пръстите си.
— Освен това си прекалено привързана към флегматичните безстрастни англичани. Всъщност те са нация, сред която човек би могъл да се чувства много спокоен, стига да няма нищо против тежката храна и отегчителните разговори.
— Значи обичаш само френската половинка в мен, така ли? Доколкото си спомням, мама никога не е била отегчителна.
— В теб обичам всичко, ma fille. Що се отнася до скъпата ти майка, убеден съм, че носеше душа на французойка. Тя ме обожаваше… Ала май се отклонявам от темата. Вероятно просто трябва да приема факта, че ти си повече англичанка, отколкото французойка. Искаш ли да се върнеш в Англия, Еванджелин? Не съм сляп и много добре виждам, че откакто дойдохме тук, не си щастлива.
Еванджелин го прегърна силно, опряла буза в неговата — беше много висока за жена.
— Татко, мястото ми е тук, при теб. Ще свикна. Но няма да се омъжа за Анри Моро.
Внезапно някой затропа силно по тежката врата на къщата, сякаш я риташе с ботуши. После долетя писъкът на Маргьорит. След него и уплашеният вик на Жозеф. Още един писък. Удар — като че ли събориха някого на земята. Висок мъжки глас.
— Не мърдай оттук — прошепна мосю дьо Бошан и се втурна навън.
Дъските на коридора проскърцваха под тежките ботуши. Отнякъде изникнаха двама мъже с огромни наметала. Имаха пистолети.
Единият, с хлътнало и брадясало лице, пристъпи напред и се втренчи в Еванджелин. Очите му зашариха по гърдите й, а после и по корема. Обзе я неистов ужас.
— Погледни я! Ошар ще бъде много доволен.
Другият, който бе дебел, с бледо подпухнало лице, се втренчи също в нея. Тогава Гийом дьо Бошан изрева, измъкна пистолета си и го заби с все сила в огромния му корем.
— Само да си я докоснал, свиня такава!
Черният отвърна на удара. Еванджелин се втурна към баща си и се опита да го хване, докато той падаше на пода в безсъзнание. Не успя. Човекът с хлътналото лице отново вдигна пистолета. Тя закри с тяло главата на баща си.
Дебелият, който все още се държеше за корема и едва си поемаше дъх от болка, простена:
— Недей! Не го удряй втори път! Няма да ни бъде от полза, ако умре.
— Но този мръсник те удари!
— Ще го преживея.
— Старецът ще си плати някой ден! — закани се черният и се обърна към Еванджелин.
Ошар му бе обяснил значението на страха. Затова той се втренчи в гърдите й и бавно изрече:
— Събличай веднага тази нощница! Бързо, да не ти помогна аз!
Трета глава
Замъкът Числи
близо до Дувър, Англия
Противният дъжд най-сетне бе престанал. И сега късното следобедно слънце светеше необичайно ярко. Чайките кръжаха във весел танц над океана, който се плискаше на по-малко от стотина метра. Бризът довяваше на талази мириса на море.
Ричард Челси Сейнт Джон Кларъндън, осми херцог на Портсмут, насочи дорестите коне по чакълената алея към родовото си имение, замъка Челси — стара постройка от сив камък, която бранеше тази част от южния английски бряг вече четиристотин двадесет и две години. Спря пред огромния вход с колоните. Една чайка прелетя над главата на Джон и херцогът се засмя, забелязал ужаса, изписан в красивите очи на животното.
— Спокойно, юнак! — извика той и скочи от кабриолета.
Главният коняр Маккоумър стоеше и наблюдаваше конете с любов. После потърка мазолестите си ръце и пое поводите.
— Бяхте ли добри, момчета? — Погали първо Джон, а после Бенджамин, подаде им по парченце ябълка и започна да им разказва за родословието им, чистокръвно и неопетнено от поне петстотин години насам.
— Разчеши ги хубаво, Маккоумър! — усмихна се херцогът. — Днес се потрудиха добре. Чудя се защо ли чайките станаха толкова агресивни изведнъж?
— Иде буря!
— Току-що отмина една.
— Ами, първо е зима, второ сме в Англия, ваше благородие. А пък чайките може и да са надушили контрабандисти.
— По тези краища не сме ги имали вече петдесет години. Май нещо не си добре, Маккоумър. Грижи се за себе си. Басирам се, че си го прихванал от Джунипър, който ще направи най-хубаво да си лежи завит в леглото и да не мърда никъде.
— Как да прихвана нещо от този червей, когато никога не се приближавам до него?!
Лакеят Джунипър и Маккоумър се мразеха — херцогът така и никога не разбра защо. Омразата им очевидно беше стара, упорита и неизлечима — чувство, на което човек не можеше да не се възхити.
— Все пак внимавай с проклетия пудинг.
— Да, ваше благородие! Ама истина е, дори и кихавица не бих прихванал от този никаквец. Да говори таквиз неща за майка ми!
И конярят продължи да изстрелва по хиляда думи в минута, докато водеше любимите си жребци към импозантните конюшни в северната част на огромния двор, които бащата на херцога бе разширил преди тридесет години.
Слънцето вече залязваше. Вятърът се усилваше. Студът бавно се завръщаше. Херцогът вдиша дълбоко соления въздух и отправи поглед към отиващото си огнено кълбо, което не се бе показвало от три дена.
Изневиделица пред него изскочи Джунипър. Трябваше да е в леглото, а той тичаше като луд и пурпурната му ливрея се развяваше.
