— Но, ваше благородие…
Неприятно предчувствие прониза сърцето на херцога и той рязко запита:
— С лорд Едмънд всичко наред ли е?
— Разбира се, ваше благородие. Негова светлост прекара следобеда на понито си. А сега е в детската стая и вечеря с Елън.
— Отлично. Не искам да знам повече. Ако госпожа Дент бие миячката на чинии, погрижи се за този проблем сам.
С тези думи херцогът се завъртя на пети, светлокафявото му палто се изви около глезените му и той пое с широки крачки през фоайето, покрай средновековните гоблени, които покриваха като дебели завеси древните каменни стени. Басик остана зад него с непристойно отворена уста, не успял да изрече думите, които толкова го притесняваха. Сините му воднисти очи издаваха силно смущение.
„Стига толкова!“, мислеше си херцогът. Не само че прекара цели два часа с приятеля на баща си, барон Уислекс, който очакваше храбро смъртта, докато синът му потриваше ръце, нетърпелив да наследи фамилната титла, ами и получи тази проклета новина от Дрю Халси, лорд Петигрю!
Изведнъж болка прониза крака му и го закова на място.
Сега пък и камък в ботуша! Седна на един тежък стол в стил „Тюдор“, поставен под портрета на негов далечен предшественик с перука — някакъв пра-прачичо от миналия век — и издърпа ботуша си. Изтърси виновното камъче, разтри ходилото си и, без да си прави труда отново да се обува, стана и тръгна по коридора. Малко по-късно пъхна ботуша под мишница и отвори вратата на библиотеката.
Библиотеката на замъка Челси беше любимото му място. Това мрачно помещение със своята строгост и тайнствени сенки ухаеше винаги на восък и стари книги. Кларъндън хвърли поглед към стените — вградените рафтове се издигаха осем метра нагоре, а тесните прозорци бяха покрити с пищни завеси от светлокафяво кадифе, окачени от баща му преди по-малко от две години. В дълбоката камина приятно гореше огън. Един свещник отблъскваше тъмнината на спускащата се нощ. Както винаги Басик бе предвидил скорошното му завръщане и бе създал всички необходими удобства.
Библиотеката имаше мъжко, изключително успокояващо излъчване. Скоро херцогът усети, че започва да се отпуска — дивата ярост и чувството за безпомощност полека-лека отшумяваха. Смъкна ръкавиците и палтото. Хвърли ги на облегалката на един стол в тъмносин брокат. Седна и започна да си нахлузва ботуша. Тъй като обаче рядко му се случваше да се занимава сам с тази работа, осъзна, че проклина собствената си непохватност.
Изведнъж от мрака долетя тих, музикален смях. Херцогът се извъртя рязко и съзря една жена в сенките до камината, обгърната от глава да пети в тъмна пелерина.
— Благородникът и неговите ботуши! — Тя поклати глава. — Чудя се как ли се справят простосмъртните. Нека ви помогна.
Дамата очевидно се забавляваше.
Четвърта глава
Херцогът скочи. Едва не се спъна. Добре, че си беше обул вече ботуша.
— Можех да ви убия! Много глупаво от ваша страна да се криете там.
— Така ли? И как щяхте да се отървете от мен? Вероятно като ме замерите с ботуша си?
— Ако имах пистолет, сега щяхте да лежите на килима е куршум в гърлото. Понякога наистина нося оръжие. Днес не, обаче разполагам с ръцете си и несъмнено красивото ви вратле щеше да се окаже много лесно между тях.
— О, добрият иконом не би позволил под носа му да се извършват убийства.
— Не ви съветвам да разчитате много на това.
— Той е удивителен! Ако носеше бяла роба, щеше да прилича на библейски пророк.
— Но не е. От него се очаква само да пази моите владения. Та, коя, по дяволите, сте вие? Как се вмъкнахте тук?
Тя не отговори, а продължи да си стои там — като призрак с черно наметало. Постепенно гневът започна да измества изненадата му. Бе мечтал да остане сам, а някаква непозната особа се бе промъкнала в библиотеката му.
Усети как ръцете го засърбяват. Внезапно всичко му се изясни.
— Главата на Басик ще изхвърчи заради това! Проклятие! Входът за прислугата е в северното крило. Ако искаш да запазиш работата си в Челси, съветвам те в бъдеще да използваш именно него и да не припарваш в тази част на замъка! Кажи на Басик, че не желая да те интервюирам. Махай се! Веднага! Искам да остана сам!
— Интересни неща казахте. Чух всичко, но не ви разбрах напълно. Бихте ли повторили? Но този път ви моля да сведете мисълта си само до най-важното.
Тази жена имаше безочието да звучи едновременно развеселена и обидена. Но като че ли в тона й преобладаваше иронията? Ръцете го засърбяха отново.
Изпъна рамене и като че ли се извиси още повече — същински господар в най-заплашителния си вид. Беше видял да го прави дядо му, а на баща му се удаваше най-добре. Заел родовата поза, херцогът заговори с ледено надменен тон:
— Достатъчно, момиче! Изнасяй се моментално оттук! Не желая да бъда притесняван, без значение какво би могла да ми предложи една проститутка. А икономът ще трябва да отговори на доста въпроси.
— За първи път през живота ми ме наричат проститутка. Винаги ли сте толкова груб? Или просто това се дължи на факта, че е сряда — може би средата на седмицата ви обижда по някакъв начин? Или е от времето? Аз самата си отдъхнах, когато дъждът спря. Имах чувството, че ако бе продължил, щях да се превърна в желе.
— Млъкни, по дяволите!
Тя замълча, но не свали поглед от него. Молеше се да не го е преценила погрешно.
Тогава нещо неочаквано като че ли просветна в съзнанието му. Беше се превърнал в затворник на чернилката в собствената си душа. Проклятие! Това не можеше да е прислужница, очакваща господаря си в библиотеката за интервю! Говореше твърде изискано. И май се усещаше някакъв много лек френски акцент? Но каквото и да е тя не трябваше да е тук. В неговата света я светих! В душата му се надигна безсилен гняв.
Пристъпи към нея. Тя не помръдна дори на сантиметър. Пък и, ако го беше направила, щеше да падне в огъня.
— Ти ме наричаш груб, така ли? — Просъска го през зъби, съвсем близо до потъналото й в сянка лице. — Груб, а? Имаш наглостта да ме наричаш
— Ще кажа, ваше благородие — отвърна бавно тя, пристъпвайки встрани и развързвайки връзките на пелерината си, — че вероятно допускате някаква грешка. Защото аз не съм нито проститутка, нито пачавра.
Обърна се към него и смъкна качулката си. Свещта озари лицето й. Херцогът се дръпна като попарен. Имаше чувството, че нечий огромен юмрук се е стоварил в корема му.
Не бе много сигурен какво бе очаквал, но младата дама, която се взираше в него с високо вдигната брадичка, представляваше пълна загадка. Втренчи се в бялата й кожа, високите скули, поруменели от огъня, и в гордия й прав нос. Косата й не беше нито кестенява, нито руса, а нещо средно със силен, наситен цвят и пищна и мека като руно. Беше я прибрала на грозен кок на тила си. Пред лицето й падаха само няколко освободили се кичурчета. Много нежни… Беше красива. Е, не чак толкова красива като някои жени, на които се бе възхищавал и които бе вкарвал в леглото си. В никакъв случай. Едва ли биха я поканили за кръстница на кораб. Ала бе много странна. Лицето й криеше безброй загадки и неизмеримо богатство от изражения и нюанси, които просто настояваха да бъдат изследвани. Очите й бяха тъмнокафяви — твърде обикновен и напълно безинтересен цвят. Ала в необятните им дълбини се криеха толкова тайни! Бадемовидната им форма му се стори смътно позната.
Но това бе абсурдно! Стоеше втренчен в нея и я гледаше, както прегладнял човек поглъща с очи богата трапеза. А само преди четири дена се бе насладил на такова разкошно угощение в Лондон. Моргана бе
