най-вкусното и пищно блюдо. Без да усети, Кларъндън вдигна отново поглед към лицето на непознатата. Пълните й устни се извиха бавно в усмивка. Показаха се прекрасни бели зъби.
— Надявам се, че скоро ще приключите с огледа си, ваше благородие. Вече имам усещането, че съм на тържище за роби. Да продължа ли да се усмихвам?
— Да, имате чаровна усмивка. Навярно се чудите дали ще реша да ви купя?
Върна й го. Обаятелните й очи се разшириха едва забележимо. Но тя изобщо не се смути и почти без колебание изрече:
— Всъщност питах се дали поддържате убеждението на титулуваните си предшественици, че всяка жена, която пристъпи тези владения, е длъжна да изпълнява вашите прищевки?
— Разбира се!
— Какво се разбира?
— Естествено, че поддържам това убеждение. Може би е малко старомодно, но не мога да не се запитам защо някоя жена ще настоява да влезе в моята територия, ако не желае да ми стане любовница.
Осъзна, че изобщо не се държи като джентълмен. Всъщност поведението му си бе съвсем мръснишко. Ала дори и да се бе притеснила от опипващия му поглед й грубостта му, тя с нищо не го показа. Просто си стоеше и го наблюдаваше. Какво ли си мислеше за него, по дяволите?
Заговори бавно, опитвайки се да звучи не чак толкова заплашително:
— Крайно време е да ми кажете коя сте и какво правите в моята библиотека.
Тези нейни очи… Формата им… Защо му се струваха толкова познати?
Осъзна, че го оглежда така внимателно, както допреди малко той бе оглеждал нея. Не се бе променил. Все така едър и внушителен, както и преди шест години. Вярно, че контурите на тъмните му черти се бяха изчистили, а лицето му бе отслабнало и добило волево изражение, но си бе все така неустоимо. Явно през тези шест години очите му бяха видели много. Бе страдал…
— Няма ли да ми отговорите?
— Да, мисля, че се налага.
Когато се бе появил в стаята, хванал под мишница единия си ботуш, Еванджелин се бе запитала как ли ще се справи със ситуацията. Несъмнено той бе в отвратително настроение, но не това я притесни. Смути се единствено от факта, че херцогът явно нямаше никаква представа коя е. Заболя я, макар че би било цяло чудо, ако се бе сетил.
— Не ме ли познахте?
Кларъндън сви рамене.
— Да не сте никоя отхвърлена моя любовница? Надали е било много отдавна, тъй като сте прекалено млада. Логично е да ми се сърдите, че съм ви забравил.
— Никога не съм ви била любовница! — Гласът й стана леден.
— Така ли? Слава Богу, защото бих си помислил, че сте родили дете от мен и сега сте тук, за да си получите дължимото. Много конфузна ситуация — надявам се, че ме разбирате.
Тя стоеше и го гледаше, втренчена глупаво в него, неспособна да изрази с думи чувствата си. Накрая каза:
— Нямам дете от вас!
— Е, камък ми падна от сърцето. Не смятам, че един благородник трябва да пълни страната с копелетата си. Това не говори добре нито за него, нито за семейството му. Значи не сме спали заедно. Тогава коя сте?
— Когато се видяхме за последен път, ваше благородие, ако ме бяхте завели в леглото си, щяхте да бъдете обвинен в развращаване на малолетна.
Той наклони глава и се загледа в нея. Нахалница! Очевидно го изпитваше. Кларъндън почисти несъществуваща прашинка от ръкава си и каза:
— Радвам се, че случаят не е такъв — само от мисълта за подобно обвинение ми прилошава. Та на колко години сте сега? А, една жена никога не си го признава. Но аз се славя със способността си да отгатвам женската възраст с точност до месец, след като разгледам гърдите, корема и краката. Не ви ли е много топло с тази дебела пелерина?
Видя я как преглътна с усилие. Бе сигурен, че устата й е пресъхнала. Никой не беше в състояние да го надприказва още по-малко пък едно непознато момиче, намърдало се в библиотеката му.
— Стига игрички! Коя, по дяволите, сте вие?
— Да. Топло ми е.
— Тогава нека ви помогна да свалите наметката си. С мен сте в безопасност. Никога не съм бил склонен към изнасилване, госпожо. Колкото добродетел все още притежавате, ще си остане непокътната.
— Не мисля, че бихте стигнали чак дотам. Пък и това би се отразило много неприятно на името ви.
— Комплимент? Не, по-добре не ми отговаряйте.
Тя разтвори пелерината и я смъкна от раменете си.
— Преди да решите да разгледате тялото ми, ваше благородие, нека ви предупредя, че подобно поведение би се счело за крайно непристойно, когато се отнася за братовчедка.
— Братовчедка?! По дяволите! Вие сте моя братовчедка? Невъзможно!
— Не точно. Всъщност съм роднина на съпругата ви. Мариса ми беше първа братовчедка.
Кларъндън се втрещи. Смайването му я ободри. Върна му го! Усети, че търси у нея прилики с Мариса.
Еванджелин насочи към него пръст като въображаем пистолет и бавно дръпна спусъка.
— Нали си спомняте Мариса?
— Въпросът ви е меко казано неуместен — отвърна отнесено той, изучавайки лицето й. — Да — кимна накрая, — бадемовидната форма на очите! Точно по това приличате на Мариса. Името ви, мадмоазел?
— Дьо ла Валет, ваше благородие.
— Името на жена ми беше Бошан.
— Да, това е и моето бащино име. Дьо ла Валет е името на съпруга ми.
— Вие сте омъжена? Но това е нелепо! Не ми приличате на омъжена.
— Защо? Допреди няколко минути се питахте дали не сте спали с мен. Нали бракът е именно това?!
— Е, но не само това. В никакъв случай. И къде е този ваш прекрасен съпруг? В дрешника ли се крие? Или зад бюрото ми?
— Не.
— Сигурно ме разбирате. Не съм свикнал да заварвам самотни дами в библиотеката си. Та щом има съпруг, къде е? Зад ламперията?
Внезапно Еванджелин усети, че не издържа повече.
— Може ли да седна? Прекарах доста тежък ден.
— Докато си почивате, защо не взема да потърся този ваш мистериозен съпруг?
Тя не отговори нищо, просто се отпусна в огромния кожен фотьойл до камината. Пламъците бяха утихнали. Жаравата излъчваше топло сияние. Еванджелин приглади старомодната си рокля в гълъбовосиво, очевидно скъпа, но вече поовехтяла и недвусмислено говореща, че дамата под нея е в затруднено положение. Ошар се бе засмял самодоволно, когато я бе накарал да я облече. Беше й казал, че метресата му й я е избрала. После допълни, че херцогът, бидейки човек с голям житейски опит, въпреки младостта си, веднага ще разбере каква е.
— Добре тогава — каза накрая домакинът. — Ясно, че няма никакъв съпруг наоколо. Оставил ви е сама, при това в доста незавидно положение. Та да си дойдем на думата. Аз съм човек, обкръжен от вярна прислуга, мадам. Бихте ли били така добра да ми кажете как успяхте да се настаните в библиотеката ми, без да ме уведомят за пристигането ви?
— Дойдох малко преди вас, ваше благородие. Икономът ви бе така любезен да не ме кара да чакам във фоайето. Бях много намръзнала и той направи всичко възможно да ми помогне да се почувствам по- удобно.
— Значи това е искал да ми каже Басик. „Ваше благородие, приготвил съм ви едно красиво младо парче в библиотеката, готово да ви достави всякакви удоволствия.“ Би било в негов стил, но той, разбира се, не е предполагал, че аз… Няма значение. Надявам се, че вече се чувствате достатъчно удобно. Чай? Бренди?
