Или пък може би нещо за ядене, сервирано в най-скъпия ми порцелан?
Беше неуловим. Изплъзваше й се. Беше тайфун, който я повлича и я очарова.
— Не, ваше благородие.
Кларъндън се настани на едно канапе срещу нея и протегна дългите си крака. Черните му ботуши блестяха. След като кръстоса ръце върху корема си, рече:
— Та кога ще благоволи да се появи този ваш съпруг?
— Той не е тук. Всъщност не знам точно къде е. Наскоро почина. Аз съм вдовица.
— Не сте ли твърде млада, за да бъдете оставена в това пренеприятно положение, мадам? — отбеляза херцогът, отпуснал се небрежно на канапето.
— Самият вие твърде рано останахте вдовец.
Думите й се нижеха спокойно и естествено.
— Останах вдовец на много по-зряла възраст. Сега съм на двадесет и осем. Смея да твърдя, че вие сте на не повече от двадесет.
— Навърших ги миналата седмица. — Сведе очи, но това изобщо не я улесни в изричането на следващите думи: — Омъжих се на седемнадесет. А вие бяхте само на двадесет и две, когато се оженихте за Мариса, нали? Самата тя пък току-що бе навършила осемнадесет.
— Добре сте информирана.
— Имам отлична памет. А и бях на вашата сватба, ваше благородие.
— Ясно. Всъщност вече започвам да си спомням. Имате ли деца?
Тя поклати глава.
— Ще ме питате ли друго? Започнах да ожаднявам.
— Разбира се, но засега нека се върнем за миг в миналото. Ожених се за Мариса преди шест години и половина. Тогава вие трябва да сте били на тринадесет.
— Да. И след сватбата повече не ви видях.
— Значи съпругът ви е мъртъв. А баща ви в Англия ли е?
„Най-сетне в свои води“, помисли си тя. И макар да знаеше, че това, което се кани да отговори, не е истина, самото изричане на думите на глас като че ли им придаваше някаква достоверност. За неин огромен ужас успя да го каже без колебание:
— Не. Почина неотдавна. Майка ми, която беше англичанка, умря преди три години. След абдикацията на Наполеон и повторното възкачване на Бурбоните на френския престол, двамата с татко се върнахме във Франция. Здравето му беше доста разклатено. Но, слава на Бога, краят му беше лек.
В действителност, в момента баща й се намираше в Париж, в една удобна стая с прислужник и готвачка. Тя бе настояла да му предоставят всички книги, които той пожелае. Мръсникът Ошар се бе съгласил! Защо да не се съгласи?! Разполагаше и с лекар, тъй като тя бе заявила, че в противен случай няма да си помръдне и пръста. Опита се да го успокои, че с нея всичко ще бъде наред.
— Съжалявам. Знам, че загубата на родителите е много болезнена. И моят баща почина миналата година. Обичах го с цялото си сърце. Много съжалявам.
— Благодаря — Еванджелин сведе очи. Внезапно си представи баща му — красив, обаятелен мъж, висок и строен, по-тъмен дори от сина си.
— Съжалявам за баща ви. Спомням си го. Той беше много добър с мен.
Херцогът кимна, облегна се и я погледна. Прииска му се да не е толкова бледа и баща й да не е починал, защото сам знаеше колко трудно се преживява подобна загуба.
— Да, вече всичко се изяснява. Бащата на Мариса мразеше Наполеон, както вероятно го е мразил и баща ви. Не желаеше да се върне във Франция, докато той е на власт. Всъщност все още живее в Лондон и е щастлив в новата си родина. Чичо ви знае ли, че сте тук?
— Не. Дори не знае, че с татко сме заминали за Франция. Отдавна не поддържаме връзка с неговото семейство, както и с вашето.
— А съпругът ви в Англия ли почина, мадам? Той също ли беше емигрант?
Очакваше този въпрос. Ошар я бе подготвил за него. И въпреки това леко й прилоша. Дали накрая ще може да различава истината сред толкова лъжи?
— Да, ваше благородие. И той беше емигрант като баща ми. Но вече много ожаднях, ваше благородие. Може ли да получа чаша чай, преди да си тръгна?
Кларъндън стана, отиде до стената и дръпна шнура. После, без да изрече и думица, излезе.
„Това е повече от странно“, помисли си тя и се приведе над огъня, за да постопли ръцете си.
Пета глава
Появи се след не повече от десет минути, понесъл в ръце огромен поднос. Беше съвсем сам.
— За толкова непочтен гост ли ме смятате, че не желаете прислугата ви да ме вижда? Или се страхувате, че ще започнат да шушукат, че сте сам с една млада жена, която изобщо не би трябвало да е тук?
Усмивката му бе опустошителна. Тя осъзна, че е не само порочно красив, а и че излъчва неповторим чар — ако, разбира се, решеше да го покаже, какъвто очевидно бе настоящият случай, защото чарът му се таеше в усмивката. Тя би могла да обезоръжи и най-силната жена.
— Как се досетихте? А, да, вероятно вече сте чули някои неща от прислугата ми. Често се случва да забавлявам млади дами в бърлогата на порока. — Постави подноса на масичката и умело наля чай. — Не се ли сещате за някакъв пиперлив отговор? Е, не ви обвинявам. Пък и казаното от мен бе изключително глупаво, мадам. А сега опитайте лимоновите тарталети. Все още не желая да ви виждат, докато не реша какво ще правя с вас. Не мога да си представя, че сте дошли чак до замъка Челси за един следобеден чай… Хайде, заповядайте, опитайте лимоновите тарталети! Малко сте слабичка, макар че дамските ви прелести са в добра форма — поне от моя гледна точка. А сега, след като си напълнихте устата, разкажете ми за вашия съпруг. В Англия ли го срещнахте?
— Да — отвърна тя, докато дъвчеше.
Сладкишът бе толкова хрупкав и с толкова остър лимонов вкус, че очите й се насълзиха. Това бе най- прекрасната лимонова тарталета, която бе яла през живата си. Веднага посегна за втора. За нейна изненада, херцогът хвана ръката й.
— Няма смисъл да се тъпчете с едно и също. Ето, опитайте и ябълковите пирожки. Нашата готвачка е такава майсторка на сладкишите, че коремът ти направо запява.
Еванджелин изяде ябълковата пирожка на две хапки. После посегна за още, но сама си дръпна ръката. Струваше й огромно усилие на волята да не лапне онова самотно сладкишче, натъпкано, доколкото можеше да види, със стафиди и круши.
— Много умно от ваша страна, че се въздържате. Възхищавам се на човек с подобна воля. Един мой приятел, Филип Мерсьоро, е също горд и ревнив работодател на отлична готвачка. Замислили сме състезание между двете кухни, но все още не сме решили кога да го направим. Като Филип, и аз много внимавам колко ям, когато съм тук. Така беше и с баща ми. — Усмихна й се и допълни: — Той винаги ми казваше, че дамите не си падат особено по мъже с дебели кореми.
— Вашият не е дебел.
— Благодаря, че забелязахте.
— Все пак не мога да бъда сигурна. Вие сте все още с пелерината си.
Точка за нея. Той стана, развърза наметалото си и го хвърли на облегалката на канапето. Остана прав за момент, давайки й възможност да го разгледа.
— Мисля, че все още нямате тлъстини.
— Естествено. Бях послушен син. Винаги изпълнявах съветите на баща си. — Седна отново, сключи ръце и продължи: — А сега нека се върнем на съпруга ви.
— Срещнах го тук, докато живеехме в Кент. И тук се оженихме.
— Как е цялото му име?
— Андре дьо ла Валет. Баща му беше граф. Но името му си отиде с него, което е жалко.
„Не казвай нищо повече“, я бе предупредил Ошар. „Нека се чуди. Доставя му удоволствие да гадае. Не забравяй, че лесно се отегчава.“
