— Разбирам. А сега като че ли трябва да ви запитам защо сте тук.
Тя се приведе напред.
— Както знаете, ваше благородие, никога не съм виждала братовчед си Едмънд. Мама беше много болна и трябваше да се грижа за нея. Освен това, струва ми се, че имаше разрив между нашите две семейства и гостуванията не бях препоръчителни.
— Предполагам, че нито баща ви, нито многоуважаваният ви чичо са ви разказали причината за това отчуждаване? — появиха се гневни пламъчета в очите му.
— Много бих искала да я разбера, ваше благородие. Бях привързана към Мариса и тя много ми липсваше, когато се омъжи. Отдавна ми се иска да се запозная със сина й.
Херцогът се изсмя. Ала този път в смеха му имаше повече гняв, отколкото веселие.
— Вероятно някой ден ще я разберете. Щом баща ви не ви е казал, не е моя работа да го правя. Що се отнася до вашия братовчед и мой син, той е едно чудесно петгодишно момченце.
Тонът му се смекчи. Бащинска гордост проблесна в тъмните му очи. Безспорно много обичаше сина си. Еванджелин зачака. Херцогът постави на масичката празната си чаена чаша и заяви:
— Стига увъртания, мадам. Надали сте дошли чак дотук само за да се насладите на гледката от моите прозорци, макар тя наистина да е величествена, стига проклетият дъжд да спре и да просветне. Кажете ми какво мога да направя, за да ви помогна.
Еванджелин го погледна право в очите и простичко рече:
— Нямам пари. След смъртта на баща ми французите ми взеха всичко. Уж не сме били лоялни към родината си, затова аз не получих нищо от неговото състояние.
— Защо просто не ми писахте?
— Нямаше време. Пък и вие бихте могли да не обърнете внимание на едно писмо. Друго е да застана лично пред вас.
Кларъндън не отговори, просто продължи да я наблюдава.
— Нямаше къде другаде да отида. Доста мислих, преди да предприема тази стъпка, ваше благородие. Не искам да бъда бедна роднина, която ви тежи на врата. Затова, ваше благородие, бих искала да остана тук, в замъка Челси, и да стана бавачка на Едмънд. — Най-накрая го каза! Повече не можеше да издържа на напрежението. — Моля ви, ваше благородие! Аз не съм безотговорно момиченце. Образована съм — баща ми се погрижи за това. Той беше блестящ философ. Познавам класиците. Обичам децата.
— Това много ме успокоява.
Над лицето й се спусна тъга и той прочете в очите й огромна самота и уязвимост, когато я чу да казва:
— Похарчих последните си франкове, за да се кача на пощенския кораб от Кале до Дувър. Имах късмет, че видях един от ковачите ви — той ме докара с каручката си дотук.
— Валеше ли? — Сам се изненада от въпроса си.
— Спря малко след като излязохме от Дувър.
— А откъде знаехте, че в момента съм в замъка?
Еванджелин отпи от чая си.
— Всъщност не знаех. Просто се надявах да ви открия тук.
Знаеше, разбира се, но не можеше да му каже истината.
— Баща ви успя ли да ви настрои срещу мен?
— Той доста ви харесваше, макар че бе прекъснал всякакви връзки с брат си. Не ми е известно обаче защо и много бих искала да узная.
Това беше истина. Тя не знаеше нищо. Преди години бе дочула прислугата да шушука, че чичо й бил влюбен в майка й, но сигурно причината се коренеше в нещо съвсем различно. А преди да я натоварят като пощенска пратка от Париж за Англия, изобщо не й бе хрумнало да занимава баща си с нещо толкова маловажно.
— А ако не ме бяхте открили тук какво щяхте да правите?
— Ами — насили се да се усмихне, — вероятно щеше да ми се наложи да си построя колиба от върбови клони в края на гората Грампстън и да ви чакам.
— Посред зима! Щяхте да се разболеете от пневмония!
— Да, но вие сте тук! — Пое си дълбоко дъх и продължи смело: — Ще ми позволите ли да видя Едмънд? Ако се харесаме, ще ми разрешите ли да остана като негова бавачка?
— Допреди няколко часа изобщо нямах представа за вашето съществуване, мадам, а сега вие седите в библиотеката ми и си предлагате услугите. Трябва да се съгласите, че това е твърде неочаквано за мен.
— Напълно съм съгласна с вас и много съжалявам. Просто нямах никакъв друг избор. Не исках да ставам метреса на мосю Дюморни. Това беше единствената алтернатива.
— Кой е този Дюморни?
— Един от така наречените приятели на баща ми. Сигурна съм, че съпругата му няма ни най-малка представа, че той с радост би ми купил къща и би ме издържал. Тя е прекрасна жена, а той е жалък похотлив пръч.
— Повечето мъже от неговата прослойка са такива. И така, водите ли си камериерка?
Еванджелин поклати глава и крадешком хвърли поглед към една особено съблазнителна кифличка. Май със стафиди…
— Нямах пари. Маргьорит остана във Франция.
— Ясно.
Отново се бе превърнал в студения учтив благородник. Седеше втренчен в пламъчетата, които от време на време литваха от тлеещите въглени в камината. Изглеждаше така, като че ли всеки момент ще задреме.
Ако имаше в ръцете си камък, щеше да го захвърли по него. В следващия миг Еванджелин скочи и грабна пелерината си. Очевидно той не проявява никакъв интерес към нея. Изобщо не му пукаше дали ще умре насред пътя, или ще хване пневмония.
Бе си позволила да наруши усамотението на един арогантен мръсник! Единственото, което искаше сега, бе да напусне проклетия му замък и никога да не се връща.
Ала не можеше.
Пое си дълбоко дъх и се овладя.
— Гладна съм. Преди да ме изхвърлите, може ли да хапна нещо? В кухнята, при божествената ви готвачка.
— Засега изяжте кифличката, от която не можете да откъснете поглед — херцогът бавно се изправи.
Еванджелин осъзна, че се взира в снежнобялото му копринено шалче на врата. Тя бе висока, много по- висока от всички други жени, които познаваше. Томи Баркли като дете я наричаше „върлина“. Но когато вдигна глава и погледна херцога в очите, се почувства смешно ниска. Усещането бе много странно. Той я съзерцаваше замислено, с поглед, който все още й бе много трудно да разгадае.
Не отронваше и дума. Просто стоеше и я наблюдаваше.
Всичко свърши. Беше се провалила.
Завладя я ярост. Изпъна рамене, стегна се и заяви:
— Ясно. Не съм чак толкова гладна. И не желая онази кифличка. Тръгвам си.
Той обаче я сграбчи за лакътя с големите си ръце и меко каза:
— Ще ви нахраня, макар че не смятам, че онази кифличка ще задоволи лакомията ви. Май искате месо и зеленчуци?
Направи пауза, после добави:
— И все пак не мога да повярвам, че млада дама като вас е пропътувала целия този път от Франция дотук без придружител.
— И е какво щях да му платя на този придружител? С ботуша си ли?
— Ако аз бях придружителят, щях да поискам да ми платите и с двата си ботуша, както и с възможността да се възползвам от вас.
Не можеше да повярва, че я бе обидил така. Очите й си смениха цвета от наситено кафяво в светло
