— Ваше благородие! Тук съм! Боже мой, нарочно помолих Басик да ме уведоми, когато пристигнете. Но очевидно той харесва повече Маккоумър. И аз закъснях! О, боже, взел е жребците, нали? Взел е моите момчета!
— Да, но няма да им направи нищо лошо. Връщай се в леглото, Джунипър. Имай ми доверие — конете ще бъдат добре. А ти няма да си показваш носа навън, докато не спреш да кашляш.
Джунипър преглътна, закашля се и отново преглътна.
— Не е нищо особено, ваше благородие — отвърна той, отправил взор към конюшните, където дорестите жребци лудуваха щастливо зад онзи мошеник Маккоумър.
— Нямам желание все още да те погребвам, Джунипър. Махай ми се от очите!
Ала Джунипър продължи да гледа с надежда към херцога — красив млад мъж, който май не бе боледувал от нищо, освен от препиване на бренди. За него беше нещо съвсем естествено да се вози в открит кабриолет, дъждът да плющи отгоре му, а морските ветрове да свистят в гъстата му коса. Ако Джунипър стореше нещо толкова неблагоразумие тутакси щеше да се озове на два метра под земята, с камък върху главата и маргаритки, посадени над корема.
Въздухът и сега бе достатъчно влажен. Вятърът направо пронизваше. Той потрепера.
— Заминавай! — повтори херцогът.
— Да, ваше благородие! О, забравих да ви дам това. Донесе го преди час един от онези мъже, които работят за вашия приятел лорд Петигрю.
И той подаде на херцога тънък лист с подгънати краища. Господарят му нетърпеливо го пое. „Това е.“, помисли си той. „Най-сетне всичко ще свърши.“ Разкъса плика и зачете:
Пак ни се изплъзна. Съжалявам, Ричард. Не губи вяра. Ще го заловим.
Внезапно притъмня. Мрачни облаци покриха небето и го заляха с най-отвратителния нюанс на охрата. Херцогът смачка писмото. Всички бяха толкова сигурни, че ще хванат противния изменник, който по най- брутален начин бе удушил из засада Роби Фарадей в една малка уличка близо до Уестминстър в началото на декември.
Засърбяха го юмруците. Обърна се рязко и видя Джунипър, който се беше втренчил в него с благоговеен ужас.
— Прибирай се, Джунипър! Веднага!
Джунипър побягна по широкото стълбище, недоумяващ какви ли ужасяващи новини е имало в писмото.
Очевидно младият херцог имаше много проблеми на главата си тези дни, но лакеят нямаше никакво понятие за тяхното естество. Може би бяха свързани с жена. Беше всеобща тайна, че херцогът е див и необуздан млад мъж — толкова необуздан, че вече се бе превърнал в жива легенда по тези краища. Това му напомни за камериерката Поли. Дали няма да успее да я придума да му донесе малко от горещата пъдпъдъчена супа на госпожа Дент. И да я прикотка да му кусне от нея с лъжицата. А пък, след като се нахрани, току-виж я убедил някак си, че не е чак толкова болен и има сили да я погали по хубавата коса.
Мрачното лице на херцога се поразведри. Той се втренчи за миг с присвити очи в Джунипър и в момента, в който лакеят стигна до най-горното стъпало, се провикна:
— Само да си посмял да закачиш Поли! Не я искам болна. Прибирай се и стига си мечтал!
Точно в този момент величествените дъбови врати се разтвориха и на прага им застана икономът, стар колкото света, с разкошна бяла коса, на която мъжете от всички епохи биха завидели. Херцогът си спомни как в детството си мислеше, че Господ несъмнено прилича на Басик. Баща му се бе усмихнал и бе отвърнал: „Не, не Господ, а Мойсей. Басик прилича на Мойсей.“
— Басик, повикай Мърдок!
Едва ли бе изминала и половин минута, когато до херцога се озова висок риж лакей, облечен с впечатляваща ливрея в пурпурно и златисто.
— Придружи Джунипър до леглото му и го завий добре. Ако не иска да лежи, завържи го. Кажи на готвачката да му приготви някаква питателна супа. Предупреди Поли да не му вярва абсолютно за нищо и непременно да стои далече от него.
Мърдок отправи към Джунипър поглед, пълен с огромно съчувствие, и го отведе. Макар и тихо казани, до ушите на херцога достигнаха следните думи:
— Негово благородие не би трябвало да знае тези неща.
— Да, прав си, но ето, че знае. Веднъж пък разбра, че си съблякох ризата, за да покажа на Бетси белега на дясното си рамо — Мърдок дълбоко въздъхна. — А тя направо се влюби в този белег.
— Тогава защо се омъжи за сина на месаря в Истборн?
„Този въпрос ще остане без отговор“, помисли си херцогът и се усмихна, ала лицето му отново притъмня, когато погледна смачканото писмо в ръката си. Проклятие! А бяха толкова близо! От два дена очакваше вест, че най-сетне са успели.
— Джунипър — извика Кларъндън, — Басик ще помоли госпожа Нийдъл да се погрижи за теб. Прави каквото тя ти каже. Това е заповед.
Джунипър простена, а Мърдок го потупа окуражително по гърба.
Басик заговори по типичния си бавен и достолепен начин:
— Госпожа Нийдъл го стряска, ваше благородие. Тя има излъчване на вещица с тази сива разрошена коса, през която прозира розовият й череп. Дори си има гърне, което все къкри на огъня. Ако е малко по- голямо, спокойно минава за магьоснически казан. Отварите, които приготвя, са доста по-миризливички от обичайното. А на всичко отгоре си говори сама. Това е твърде изнервящо за по-необразованите от нас, ваше благородие.
— Във всеки случай няма да накърни мъжествеността му — отвърна херцогът. — А това е единственото, което тревожи Джунипър. Що се отнася до госпожа Нийдъл, майка ми смята, че тя е върнала много повече хора към живота, отколкото Господ би успял.
Басик прочисти достопочтеното си гърло и каза:
— Доколкото ми е известно, в момента госпожа Нийдъл възхвалява възстановителната мощ на смес от греяно вино, пикантна френска горчица и щипка пресни водорасли. Не съм сигурен обаче дали се пие, или се маже.
— Да се надяваме, че няма да ни се наложи да разберем.
Басик каза „Амин“ и хвърли поглед към втория етаж на северното крило. Стори му се, че усеща непоносимата воня от билковата лаборатория. Херцогът се обърна и се заизкачва по извитото каменно стълбище. Дори не дочака икономът да го настигне, за да поеме палтото и ръкавиците му. Без да се обръща назад, продължи по мраморното фоайе. Хесенските му ботуши15 отекваха силно. Искаше по-скоро да се усамоти. Искаше да размисли и да състави нов план. Този път щеше да включи в него и самия себе си. Ако трябваше примамка, той щеше да стане примамката.
— Ваше благородие! Един момент, ако обичате! Забравих да ви кажа нещо важно!
Черните вежди на херцога се смръщиха. Без да се обръща, той извика:
— Може да почака, Басик. В момента съм в отвратително настроение. Над главата ми е надвиснал градоносен облак. Остави ме на мира! И за известно време дръж далече от мене всички останали.
— Но, ваше благородие, това е нещо, което наистина трябва да знаете!
Херцогът разпозна в гласа на Басик признаците за надвиснала опасност. Ако сега се поддаде, едва ли би могъл да се отърве от него чак до полунощ.
— Остави ме на мира! Ще те извикам, когато поискам да узная важното ти съобщение. Ако си наел две нови прислужници — добре. Увеличавай персонала. Защо пък да не наемем всички работоспособни хора в графството?! — Извърна се леко и махна с ръка, за да отпрати стареца, който бе иконом на замъка Челси още отпреди раждането му. — Никой да не се приближава до библиотеката! Ако наистина се тревожиш за мен, това е единственото, което можеш да сториш в момента, за да ме направиш щастлив.
