Шестнадесета глава
— Татко, татко! Виж, Ева е там! — Едмънд размахваше ръце като обезумял. — Дошла е да ни гледа как плуваме. Много се радвам! Защото май не ми повярва, че съм добър плувец.
Жребият беше хвърлен. Хванаха я. Чу как херцогът вика:
— Виждам я, Едмънд. Да, ето я там, на не повече от двадесет метра от нас. Вероятно сега върви насам, тъй като е разбрала, че не може да избяга по другия път. Нека я изчакаме. Сигурен съм, че ще ни каже дали й е харесало плувното ни представление.
Еванджелин се закова на място. Кога ли бе забелязал, че е там и че го наблюдава като омагьосана? Сега стоеше до глезените във водата, вълните се плискаха леко около краката му, а той се променяше. Преди изобщо не бе изглеждал чужд или плашещ, но сега се променяше. И то бързо. Не помръдваше. Стоеше и я гледаше, и се променяше, и растеше, и се втвърдяваше все повече и повече. Ако беше на негово място, би избягала или би се покрила с нещо, но той не го направи. Продължаваше да си стои там, с Едмънд на рамене, усмихваше й се и продължаваше да се променя пред очите й. О, боже!
Накрая се засмя, смъкна детето и го постави на пясъка.
— Донеси кърпите, Едмънд, и се увий добре. Не искам да настинеш. Вероятно братовчедка ти Ева ще се присъедини към нас.
Тя не помръдна дори на сантиметър.
— Ева! — Едмънд вече бягаше към нея и едновременно с това се бършеше. — Видя ли ни? Татко ме хвърляше във водата и аз плувах като морски костур! Той каза, че трябва много да внимавам, да не би някой рибар да се опита да ме хване, защото съм като риба. Може и да ме опържи в тиган и да ме изяде. Ела да кажеш „здравей“ на татко!
Какво можеше да направи една очарована и изгубила ума и дума жена? Еванджелин тръгна с детето. Херцогът вече си беше завързал кърпа около кръста, а друга бе метнал на раменете си. Възелът на долната изглеждаше добре стегнат, но тя знаеше, че би могла да го развърже за секунда.
— Татко каза, че дамите не могат да плуват!
Едмънд падна на колене и започна да събира пясък на купчини, да го потупва и да го оформя като кули на замък. После се зае да копае ров.
— Баща ти греши. Хайде, Едмънд, облечи се, за да се затоплиш. Какво строиш?
— Татко никога не греши, братовчедке Ева. Строя Челси.
— Може — обади се херцогът, — да ви науча да плувате още по-добре.
— Нямам нужда от уроци. Аз съм риба, също като Едмънд. Но по-скоро змиорка.
— Обличай се, Едмънд! А вие ще ми кажете какво правите тук, Еванджелин.
— Уж е февруари, а е толкова топло. Излязох да се по-разходя. Без да се усетя, съм стигнала до тук и ви заварвам без дрехи. Сега поне сте увит с кърпа, макар че това не е същото като да сте с бричове и риза.
— Ясно. Значи пейзажът наоколо ви е приятен?
— Разбира се. Израснала съм в провинцията. Природата е невероятно красива… Особено по крайбрежието…
Знаеше, че е много добре сложен. Също като баща си играеше бокс в клуба „Джентълмен Джаксънс“ и бе здрав, мускулест, без грам тлъстина. Отправи й усмивка като крадец, забелязал сребърен поднос.
— И аз със сигурност бих се наслаждавал на пейзажа, ако се разхождах, а вие излизахте от морето.
Еванджелин онемя. Никога не бе допускала, че е способна на подобно нещо. Никога! Тя, младата изискана дама, да не е в състояние да мисли за нищо друго, освен как да скочи върху него и да го целува, целува, докато остане без дъх! Смяташе, че той ще продължава да я дразни и да й поставя словесни капани, защото бе много добър в това, но неочаквано очите му потърсиха лицето й и станаха замислени.
— Трябва да се върнете в замъка, Еванджелин. А аз ще се погрижа Едмънд да не разгласи на целия свят, че братовчедка му Ева е гледала него и баща му как плуват.
Еванджелин отправи поглед към морето, а после очите й се заковаха върху херцога.
— Не мога да повярвам, че го правя.
— Кое?
— Знаете много добре какво. Стоях си тук и не откъсвах поглед от вас. И онова, което направих снощи… Аз не съм такава. Не знам какво ми става. Съжалявам. Просто не съм на себе си. В интерес на истината, изобщо не знам коя съм. Всичко е много трудно и объркано.
С тези думи се завъртя на пети и пое нагоре по скалната пътека, без да се обръща назад.
Еванджелин се бе отправила към трапезарията за обяд, когато дочу как госпожа Роли казва на Басик:
— Той ще ми липсва, господин Басик. Чудя се защо трябва да се връща в Лондон? При това в петък.
Басик отговори нещо, но Еванджелин не можа да разбере какво. После гласът на госпожа Роли звънна като неделни църковни камбани:
— Позволих си да се надявам, че след пристигането на мадам негово благородие с радост ще се задържи по-дълго тук.
— Е, негово благородие никога не действа според очакванията — обобщи Басик.
Когато Еванджелин стигна подножието на стълбището, двамата вдигнаха очи към нея и й се усмихнаха. Изражението на госпожа Роли й подсказа, че вече е разбрала, че тя знае за заминаването на херцога. Толкова скоро… Не искаше той да заминава толкова скоро. С ужас осъзна, че така всъщност улеснява задачата й. Защо?
— Добър ден, мадам — поздрави я Басик.
— Надявам се, че не са пристигнали непредвидени гости?
— Изобщо не бих се изненадала — отговори госпожа Роли. — Лейди Пембърли е добра жена, само дето понякога обича да мачка всички около себе си. Няма нищо общо с лейди Шарлот, майката на Роуън Карингтън, която е толкова чаровна и красива, че всеки бърза да й угоди с каквото може или просто да стои и да я съзерцава.
— Доколкото разбирам — обади се с достолепно изражение Басик, — лейди Шарлот е много ангажирана с котешките надбягвания.
— Това, господин Басик, е несъмнено велик спорт. Но опасявам се, че дори и там съществуват скандали и корупция.
— В котешките надбягвания?! — Еванджелин беше изумена.
Басик кимна.
— Там, където има размяна на пари, винаги се намират хора, които замислят нещо. Проведоха се обаче задълбочени разследвания и повечето от злоупотребите бяха открити и наказани.
— Срамота е, че дори състезанието с котки не е заради самото удоволствие! — Госпожа Роли развя полите на прекрасната си розова рокля.
Дали беше същата, която бе носила сутринта? Еванджелин изобщо не бе сигурна.
— Чух ви да си говорите, че херцогът заминава…
— О, да, много сме разочаровани — отвърна госпожа Роли. — Надявахме се този път да остане за по- дълго. — Направи пауза и се усмихна. — Но в края на краищата човек никога не знае. А този тревистозелен муселин ви стои разкошно, мадам! Виждам, че Дори е махнала всички къдрички. Много обезпокоителни бяха тези къдрички. Нейно непрежалимо благородие отказваше да приеме, че те придават малко попретруфен вид.
Еванджелин кимна. Мислеше си за Ошар, който бе осведомен за всички подробности от облеклото на Мариса. Бе и казал:
