В този момент й се прииска херцогът вече да е заминал. Ошар се бе оказал прав. Кларъндън не можеше да се сравни с никой мъж, когото тя познаваше. Никога не си бе представяла, че е възможно да съществува такъв като него. И при това мразеше Наполеон. Но скоро тя нямаше да е по-различна от Еджъртън. При тази мисъл й прилоша.
Когато го видя в трапезарията, все още чувстваше пропастта, зейнала пред краката й, и се луташе като обезумяла в търсене на някакво решение на нещо, което ще й помогне да не предава нито него, нито родината си. Кларъндън стоеше до стола си начело на масата. Беше леко усмихнат. Опита се да отвърне на усмивката му, новината така я разяждаше, че лицето й само се сгърчи от болка.
Дяволитите пламъчета в тъмните му очи помръкнаха.
— Какво не е наред?
Брадичката й се стрелна нагоре.
— Не е наред ли? — Боже, толкова прозрачна ли беше! Лош знак за успеха й и за живота на баща й. — Защо? Всичко си е наред, ваше благородие.
— Преди малко изглеждахте така, сякаш сте загубили домашния си любимец.
Това вече предизвика измъчена усмивка на устните й.
— Вярно е, че много обичах кученцето си Бони. Мина доста време, преди да поискам друго.
— Обезоръжихте ме! Буквално ме изхвърлихте от ринга! Възнамерявах да ви дразня, вероятно да ви накарам да се изчервите за доста освежаващото и неприлично поведение на плажа. Непрекъснато ме изненадвате, Еванджелин. Заповядайте, седнете. А Едмънд можете да видите, след като обядваме.
Освободи лакея и отново се обърна към нея:
— За какво се бяхте замислили?
— Нищо особено…
Трябваше да се превърне в лъжец. Това беше единственият й шанс да оцелее. Вирна брадичка и го загледа как набожда на вилицата си няколко парчета тънко нарязана шунка и ги поставя в чинията си. Трябваше да каже нещо съвсем тривиално, нещо, от чиято безсмисленост ще му прилошее.
— Страхувах се, че двамата с Едмънд ще замръзнете във водата.
— И аз имах подобни опасения, но Едмънд беше непреклонен. Плувахме обаче не повече от десет минути. Често го правим. Ободряващо е, а в същото време вледенява чак костите ти. Не звучи особено логично, но е така. Надявам се, че ме разбирате.
— Мисля, че да.
— Слизаме към заливчето приблизително по едно и също време всяка сутрин. А, да, докато не съм забравил! Видях ви да излизате от пещерата. Внимавайте много, ако решите да ходите отново там. Особено ако приливът настъпва. Като момче веднъж се скрих там от моя учител и хубавичко прогизнах. Същото сполетя и баща ми, тъй като му се наложи да ме спасява. Това беше един от много редките случаи, когато здравата ме натупа.
Еванджелин се усмихна. Опита се да си го представи на годините на Едмънд. Не успя.
— Ще внимавам. Забелязах, че стените на пещерата са влажни и лепкави. Приливът сигурно я пълни догоре.
— Почти.
— Жалко, че човек не може да продължи разходката си на юг.
— Е, надявам се, че останалата част от пейзажа ви е харесала.
Защо не можеше да престане?
— Прав сте. Никога не пропускам възможността да попълня някоя празнота в познанията си.
Кларъндън повдигна изненадано вежди.
— Съмнявам се, че чак съм допълнил познанията ви. И аз съм мъж като вашия съпруг, достопочтения Андре.
Еванджелин едва не се задави с граха. Огромна грешка!
— Не ставайте глупак. Естествено, че не ми показахте нищо различно. Но тази кърпа около кръста ви… беше нова. Всъщност, сега като се замисля, съвсем нова. Не забравяйте, че съм жена от висшето общество, ваше благородие!
— Точно това имах предвид. — Разбра, че й се подиграва, при това с удоволствие. — Видях колко сте висша, след като… Не, няма да кажа нищо повече. Няма да е възпитано от моя страна. Довършете си спокойно обяда, Еванджелин.
Тя поклати глава.
— Стигам до извода, че съм превъзходен обект за тренировки. Остроумието ви никога няма да загуби форма покрай мен.
— Което си е истина, истина е. Но майка ми прави същото е мен. Моля ви, не ме разбирайте погрешно. Вие имате бързи реакции, винаги сте готова с отговор… Не, по-добре да не продължавам. Може да падна ниско.
— Вероятно вече е време да ви оставя. — Еванджелин се приготви да стане.
— Не, не си тръгвайте. Ще го приема като бягство. Хайде, Еванджелин, признайте си! Вие обичате да печелите словесните дуели с мен!
Седна отново, облакъти се и подпря брадичка на сключените си ръце.
— Опитвам се никога да не бягам дори когато си давам сметка, че е в мой интерес. Що се отнася до победата над вас, е трябва да призная, че не сте задръстеняк като повечето англичани.
Херцогът кимна.
— Тъй като сте израснали в провинцията, в областта Самърсет, изобщо не съм изненадан от предразсъдъците ви. Изобилие от червенобузести земевладелци. Дребни благородничета с навирени носове и без капчица мозък. Подобна пасмина надали би предоставила на едно будно момиче изящни примери за остроумие, благородство и елегантност.
— За които вие сте пример?
— Естествено. Искрено се надявам да го казвате без ирония. Та вашият съпруг като онези от Самърсет ли беше? С вързан език? Дрънкащ само с конете си? Абсолютен досадник по време на вечеря? Дремещ в салона след няколко чаши портвайн?
— Разбира се, че не. Той беше французин.
— Тогава ще се опитам да го опиша. Нисък. Много тъмен. С хлътнали гърди, мършави крака и клатушкаща се походка. По-скоро мазен, отколкото чаровен. Не се е къпел всеки ден.
Еванджелин разбра, че трябва да си сърба попарата, която сама беше надробила. Бе описала митичния си починал съпруг Андре по образ и подобие на Анри — младежът, който я бе ухажвал във Франция.
— Къпеше се често! — Анри бе пристрастен към одеколона. Толкова мразеше тежката възкисела миризма, която се носеше от него. Намръщи се. — Поне така мисля.
— Мислите, че се е къпал често? Еванджелин, ако към вашия съпруг бяхте проявили поне половината от любопитството, което демонстрирате към мен през тези два дни, сигурен съм, че не бихте имали никакви съмнения по въпроса.
Втренчи се безмълвно в него. Знаеше, че я дели само крачка от пропастта, пред която доброволно бе застанала.
— Ами… всъщност… Андре… той… не съм много сигурна. Разбирате ли, той беше много скромен джентълмен.
— Прилича ми на идиот, на… — Спря, защото забеляза, че тя е поруменяла. — Простете ми! — Бавно се
