След няколко минути херцогът я водеше на юг по един тесен, крайбрежен път. Тъкмо й разказваше за коня, който бе купил, когато се чу изсвирване на рог от приближаващия се пощенски дилижанс.
— Дръпнете се, Еванджелин — херцогът отби Императора встрани.
Еванджелин дръпна юздите на Доркас точно в момента когато дилижансът с трополене се показа иззад завоя. Кочияшът наду още веднъж рога си. Доркас се уплаши, изправи се на задните си крака, дръпна рязко глава и измъкна юздите от ръцете й.
В следващия миг Еванджелин се строполи на земята. Остана неподвижна, неспособна да реагира.
Херцогът скочи от коня си.
— Добре ли сте? Къде се ударихте?
— Ще се оправя. — Потърка бедрото си. — Ударих се там, където е най-меко.
— Не съм съгласен напълно с вас, но смятам, че е поне достатъчно меко.
— Съществува ли нещо, което би могло да ви е достатъчно.
— Вероятно… — Изправи я на крака.
Ръцете му се насочиха към бедрата й, за да ги разтрият, но си даде сметка какво се кани да направи, прокле се наум и ги дръпна.
— Колко нелепо! — Изобщо не го погледна, а остана втренчена в прахта след дилижанса. — Някакъв си глупав пощенски рог и аз политам от коня.
— Щом сте се приземили на задните си части, тогава защо перото на шапката ви е счупено?
— Нямам никаква представа. — Смъкна шапката си и косата й се разпиля.
Кларъндън се вторачи в разкошния водопад, който обливаше раменете и гърба й, дори челото, а един дълъг кичур си играеше с устните й. Вдигна ръка, за да приглади този немирник, а вероятно и за да притисне тялото й към себе си, но пак се прокле наум и я дръпна.
— Пощенският дилижанс ви е засипал цялата в прах. Може би трябваше да вземете Бискит. Тя надали щеше да ви хвърли — прекалено е ленива.
— Осмелявам се да отбележа, ваше благородие, че и вас щеше да хвърли. Доркас просто се уплаши. Очевидно е много чувствителна. А с тези нейни дълги силни крака…
— Да се надяваме, че вече се е успокоила. Хайде, нека се прибираме вкъщи.
Осемнадесета глава
— Бъниън показва по много специфичен начин неодобрението си — отбеляза херцогът по време на вечеря, надвесен над огромното парче печено говеждо, което в замъка приготвяха само за тържествени случаи.
— Не мога да си представя, че някой ще се осмели да ви покаже неодобрението си.
— Смятате ме за тиран?
— Не точно. По-скоро за безспорен господар.
— Разбира се, че съм безспорен. Кой друг би могъл да ръководи всичко тук?
— Никой, естествено. Просто си спомних как се отнесохте към мен, когато ме открихте в библиотеката. Държахте се като истински владетел на замъка, за когото аз съм само едно досадно дразнение.
— И все още сте. — Свъси вежди и отправи поглед към нея през дългата маса. Тъмносинята рокля на Мариса, която Дори също бе преправила, й отиваше невероятно. Плитките й бяха вдигнати на главата. Две нежни къдрави кичурчета галеха ушите й. — Знаете много добре какво имам предвид.
Знаеше. Но не смяташе да си го признава. Кларъндън се втренчи смръщено в чашата си с вино — не беше много разумно да гледа тази жена.
— Оня ден бях в мрачно настроение. А вие ме изненадахте. — Сви рамене. — Но трябва да ви призная, че още първия път, когато ви видях, разбрах, че се налага да бъдете поставена на място.
— На място ли? — запита го с измамно сладък глас.
Той се втренчи в чинията си и се засмя.
— Да, мястото ви не е по-различно от това на която и да е дама. — Вдигна чашата си за наздравица. Забавляваше се страхотно. Очакваше да я види как почервенява, залива го с виното си, промърморва нещо и накрая се засмива. — А дамата трябва да се грижи за съпруга си, да се прекланя пред всяко негово желание и, най-важното, да пази за себе си мнения, които се различават от неговите.
Не му се наложи да чака дълго реакцията й. Еванджелин тутакси захапа стръвта. Не хвърли обаче по него чашата си с вино. Просто метна салфетката на масата, скочи и едва не преобърна стола. Гневът й изригна неконтролируемо.
— Надут арогантен задник! Имам добре обосновани мнения по много въпроси, защото съм чела и учила. А за теб мога да се обзаложа, че си прекарал много часове в лекомислие и нехайство, загрижен единствено за собственото си удоволствие!
— Значи арогантен задник, а? — Усмихваше се. — Е, ако в момента обучавахте Едмънд, бихте могли да кажете: „А“, като „арогантен задник“.
— Откъде знаете това?
— Разговарям със сина си, Еванджелин. Вие надали можете да се похвалите с големи познания в областта на лекомислието. А що се отнася до удоволствието, може би ще трябва да се срещнете с някои от познатите ми дами. Никога не съм поставял собственото си удоволствие над тяхното. — Приведе се напред. — Не си ли спомняте какво се случи снощи в библиотеката? Егоист ли бях?
— Отказвам да си спомня, защото в момента съм ви доста ядосана. А дори и да си призная, че си спомням, вие няма да спрете да ме дразните. Ще ми натяквате непрекъснато, че ми е било приятно да ме докосвате, да ме целувате и… О, боже! Пак много се разприказвах. Сменям темата! Мога да го направя. И не искам да чувам повече за вашите метреси!
— Но именно вие повдигнахте тази тема, Еванджелин. Аз просто се опитах да ви обясня.
Забеляза, че цялата гори. Прииска му се да я притисне силно, да я завърти, после бавно да я постави на пода и да я целува, докато отмалее в ръцете му. Пое си дълбоко дъх. Стига! Тогава се сети да каже нещо, с което се надяваше да не я предизвика да го нарече „задник“ и което всъщност щеше да й достави удоволствие.
— Доколкото си спомням в началото на вечерята започнах да ви разказвам как Бъниън ми показа неодобрението си.
— Виждам, че наистина искате да смените темата. Много разумно от ваша страна. Вече съм спокойна. Та какво направи Бъниън?
— Заплаши да ме удуши с шалче.
— Боже господи! И защо?
Херцогът разклати тъмночервеното бургундско вино в кристалната си чаша.
— Смята, че не трябва да оставя единствено вас отговорна за Едмънд. Грижата е огромна.
Разговорът вземаше насока, която не й се понрави особено.
— Не ви разбирам.
Възможно ли е да се интересува толкова от мнението на камериера си?
— Бъниън мисли, че Едмънд е достатъчно голям да ме придружи до Лондон. Освен това не е на мнение, че трябва да му позволявате да стреля по вас, за да го накарате да научи буквите. Накратко — смята, че сте прекалено мила и прекалено млада, за да бъдете отговорна за крайно своенравния ми син.
В гърдите й се надигна паника. Приведе се напред. Гласът й затрепери.
— Но ако вземете Едмънд с вас в Лондон, за мен няма никаква причина да оставам в Челси!
— Именно. Следователно, Еванджелин, двамата с Едмънд тръгвате утре с мен.
— Не-е!
Кларъндън примигна. Тя пребледня, изчерви се, пак пребледня. Херцогът свъси вежди.
— Какво казахте?!
— Беше само една дума. Не може да не сте я разбрали. При това я изкрещях.
Не можеше да е истина! Тя не трябваше да напуска Челси! Бъниън я бе вкарал в беда, макар и от най- благородни подбуди. Трябваше да се срещне с Джон Еджъртън след по-малко от два часа. Бе й казано съвсем недвусмислено, че е длъжна да остане в Челси. В противен случай Ошар щеше да убие баща й.
— Мисля, че е най-добре да ми обясните тази простичка дума, Еванджелин. Тази единствена думичка,
