която така изкрещяхте, че едва не съборихте полилея.
Беше отчаяна, но не можеше да му позволи да го разбере.
— Не исках да ви крещя. Просто не желая да ходя в Лондон. Моля ви, ваше благородие, позволете ми да остана тук! Ще се справя с Едмънд. Няма да ви разочаровам. Какво от това, че ще се опитва да ме застреля? Пъргава съм и ще му създам доста трудности, докато ме залови. А трудностите са най-доброто предизвикателство. Знам как да се справям с малки момченца. Моля ви! Аз трябва да остана. Трябва!
— Мисля, че малко прекалявате, Еванджелин.
— Знам и съжалявам. Но онова, което най-много искам, е да остана тук, в Челси. Няма да ви разочаровам, ваше благородие. След месец Едмънд вече ще чете семейната библия. Ще го карам всеки ден да ви пише и всяко следващо писмо ще бъде поне с едно изречение по-дълго от предишното. Моля ви, ваше благородие!
Странно… Какво значение имаше за нея дали ще остане тук, или ще замине за Лондон? Всеки друг на нейно място несъмнено би предпочел Лондон. Изобщо не я разбираше. Реакциите й бяха прекалено крайни. Необичайни. Първоначално предположи, че ще й бъде неудобно да се натрапва в качеството си на бедна роднина. Но толкова искаше да я вземе със себе си, да й покаже забележителностите и да я запознае с майка си. Изобщо не беше наясно какви намерения има спрямо нея. Та той я познаваше само от два дена! Със сигурност обаче знаеше, че никога досега не е срещал жена като нея. Тя го очароваше непрекъснато. Желаеше я повече от всяка друга. Тя събуждаше сетивата му. А да не говорим пък за похотта, която предизвикваше у него без ни най-малко усилие.
За да придаде по-благопристоен вид на желанията си, си беше внушил, че не иска да я оставя сама в Челси, в компанията единствено на малкия си син.
— Ще се тревожа за вас… Не, няма да го позволя! Двамата с Едмънд утре тръгвате с мен за Лондон!
Беше отчаяна. Бе го умолявала толкова много! И нищо! Пое си дълбоко дъх. Гласът й стана леден.
— Разбирам. Заповеди на господаря. Добре тогава, ваше благородие, щом не ми позволявате да остана в Челси с Едмънд, то аз си тръгвам. Няма да дойда с вас в Лондон.
— Няма къде другаде да отидете. Ще направите онова, което аз ви казвам.
— Явно не ме разбирате, ваше благородие. Повече не е ваша грижа къде ще отида и какво ще правя.
Изправи се и я фиксира с поглед.
— Достатъчно, Еванджелин! Не мога да разбера защо упорствате толкова по този въпрос. Кажете ми незабавно!
— Мразя Лондон.
— Никога не сте ходили в Лондон.
— Няма значение.
— Седнете и си изяжте вечерята. Не сте на себе си. Започвате да ставате истерична. Това никак не е приятно. А за заминаването ще поговорим по-късно.
Еванджелин не помръдна.
— Няма какво да говорим. Вие не можете да ми заповядате. Аз не съм ви прислужница. Но също като Бъниън, и аз изпитвам желание да ви удуша с шалчето ви.
Кларъндън седна и скръсти ръце.
— Ясно. От студеното ви непоколебимо изражение разбирам, че няма да си промените решението. — Хвърли салфетката си върху чинията.
— Довиждане, ваше благородие. Прекараното от мен време тук беше много интересно, макар и доста кратко.
Херцогът скочи от стола си и го прекатури.
— Проклятие, Еванджелин! Никъде няма да ходите! Ако посмеете да направите още една стъпка, ще ви натупам здравата!
— Вървете по дяволите! — Тя се врътна и тръгна към вратата. Запита се дали Басик, лакеите и прислужниците не подслушват. Със студен и презрителен глас подхвърли през рамо: — Ако пистолетът на Едмънд ми беше под ръка, щях да ви застрелям!
Ала не успя да стигне до вратата. Той я сграбчи за ръката и я извъртя към себе си. Не се опита да се бори не искаше да си пилее силите напразно. Беше побеснял. Вената на шията му пулсираше ожесточено. Разтресе я, приведе се над нея и просъска в лицето й:
— Никъде няма да ходите! Разбрахте ли ме?
Очите му се насочиха към устните й. После към гърдите. Моментално всяка капчица гняв се изпари. Не можеше да издържа повече. Придърпа я грубо към себе си, хвана брадичката й и я принуди да го погледне.
За Еванджелин времето спря. Вдигна поглед към него и се потопи в очите му. Целуна я. Езикът му леко натисна затворените й устни.
— Отвори си устата, да те вземат мътните!
За първи път вкуси от гнева му. А после и от бясното му желание.
Целуваше я отново и отново. После я притисна още по-силно и обсипа с целувки шията и раменете й. Изстена. Рязко смъкна красивата синя рокля до кръста. Втренчи се в гърдите й, а миг след това горещият му език вече обхождаше плътта й.
Беше поразена. Зашеметена.
Явно това е страстта. Почти болезнена.
Рязко я пусна. Втренчи се невиждащо в нея. Опитваше се да се овладее. Зарови лице в косата й.
— О, боже! Съжалявам!
Опита се да се стегне. Все още бе гола до кръста. Тогава я осени една идея. Това беше единственият й шанс да остане в Челси! Нямаше друг избор.
Погледна го така, като че ли той не беше нищо друго за нея освен неизбежна досада. Опита се да си придаде напълно безразличен вид и заяви с леко развеселен глас:
— Започвам да си мисля, ваше благородие, че сте прекарали прекалено дълго време без жена. Може би точно затова държите толкова много да тръгна с вас за Лондон? — Дали в момента няма дама, която да се грижи за удоволствията ви. Така ли гледате на мен като на една беззащитна жена, която е на ваше разположение?
Отдръпна се от нея като попарен. Страстта му бе отлетяла. Остана единствено бавно надигащата му се ярост. Почувства се ужасно, но знаеше, че не може да отстъпи и крачка, без значение какви ще са последствията. Изтръпна и се запита дали пък няма да я удари.
Накрая проговори. Гласът му прозвуча толкова тихо, че трябваше да се напряга, за да го чува:
— Има кучки, които обичат само да дразнят. Вие от тях ли сте? Признавам си, че ме изненадахте… Можете да останете в Челси, щом така желаете. Ще очаквам редовните ви доклади за напредъка на Едмънд. Пожелавам ви „лека нощ“ и „довиждане“.
Остави я да си седи там, с рокля, смъкната до кръста. Дори не погледна назад.
Еванджелин се вторачи в затворената врата. В този миг разбра, че не би могла да го предаде. Ще му каже истината. Той ще й повярва. Двамата с лорд Петигрю ще арестуват Джон Еджъртън. После ще освободят баща й. Не може да не успеят.
Изнервено и припряно се намъкна отново в роклята си. Трябваше да побърза. Да му каже, че има среща с Еджъртън само след час. Да съставят план. Излезе от трапезарията и побягна по дългия коридор към главния вход, но там видя само Басик, който стоеше до масивната врата и клатеше глава.
— Басик, да не се е случило нещо?
Погледна я и отново бавно поклати глава.
— Не, мадам, не се е случило нищо, или поне не такова, каквото вие или аз можем да поправим.
— Не те разбирам.
— Негово благородие… Замина си. Просто ей така. Преди по-малко от три минути.
Деветнадесета глава
