двамата бледи, бездиханни, завинаги напуснали този свят. Чудеше се колко ли още ще издържи. Понякога дори си представяше как се промъква в къщата му в Лондон и убива Джон Еджъртън със собствените си ръце, но мисълта за детето винаги я възпираше. Той вече беше нейното момче, което все се смееше щастливо, преследваше я и се опитваше да я застреля с пистолета — подарък от човека, който не би се поколебал да го убие. На кого ли Еджъртън е възложил смъртта му, в случай че тя го предаде?
Заплахата за живота на Едмънд я постави на колене така, както опасността за баща й не бе успяла. Той беше тук — оставен на нейните грижи. Тя бе отговорна за него. За това беззащитно петгодишно дете!
Когато стигна арката на църковните дъбови порти, вече бе успяла да си придаде спокоен и непроницаем вид. Вратата се отвори с пронизително изскърцване. Вътре беше студено и влажно — дебелите каменни стени не пропускаха почти никаква топлина.
Църквата беше празна. Тръгна бавно по тясната пътека между голите дървени пейки. До ушите й достигна лек стържещ звук.
— Вие ли сте Орела?
Дребен мъж, облечен в грубите вълнени дрехи на местните рибари, излезе от сенките. Беше съвсем млад, по меката кожа на лицето му не се забелязваше и следа от брада.
— Да. Вие ли ме следяхте?
— Не, партньорът ми. Той не се доверява на жени. С радост би клъцнал красивото ви вратле.
Очевидно се опитваше да я сплаши, но вече бе надраснала страха за собствения си живот. Протегна ръка.
— Дайте ми пакета. Нямам време за губене.
Момчето се смръщи. Явно го беше изненадала. После бавно измъкна мръсния плик от пояса си и й го подаде. Еванджелин седна на пейката и разстла листа в скута си. След малко вдигна очи.
— Вие ли сте Конан Деуит?
— Това е партньорът ми. Той е благородникът.
— Доведете ми го. Трябва да го видя.
— Конан ми каза само аз да се срещна с вас… — В гласа му имаше колебливост.
— Трябва да дойде! Ако откаже, не мога да направя нищо.
В закодираното съобщение от Ошар имаше описание на Конан Деуит: висок рус мъж, с бенка на лявата буза, близо до окото.
— Добре. Но дано имате основателна причина да настоявате.
— Не ме е грижа какво ще направите.
— Ще проверя дали иска да дойде.
Излезе и след няколко минути се върна, придружен от висок мъж в селски бричове от еленова кожа, полюшващ безгрижно бастун в дясната си ръка.
Конан Деуит се втренчи в момичето. Приятно лице, въпреки бледността на кожата. Джейми я бе нарекъл „студена кучка“, но в тона му имаше някакво страхопочитание.
— Какво искате от мен, Орел?
— Ошар ми е изпратил описанието ви. Трябваше да се уверя, че вие сте човекът, за когото ми пише.
Мъжът докосна голямата си бенка.
— Е, доволна ли сте?
Еванджелин кимна, бързо надраска инициалите си в долния край на листа и го подаде на Деуит.
— Имате ли нещо за мен?
Деуит й връчи тънък плик. Еванджелин го пъхна в джоба на пелерината си и се изправи.
— Джейми е прав — вие наистина сте студена кучка. Казах на Ошар, че не трябва да се доверява на жени, но той настоя, че сте по-различна и че има власт над вас. Вярва повече на Еджъртън, отколкото на мен. — Деуит сви рамене. — Е, ще видим. Винаги съм смятал, че женската съвест е нещо много крехко. Ще питам Еджъртън с какво толкова ви държат под своя власт. Той ви желае, както вероятно знаете. И в крайна сметка ще ви има.
Еванджелин успя да се засмее, но в този смях бликна цялото й презрение към продажния мръсник.
— Мненията ви безсъмнено са плод на вашия характер, господин Деуит. Считам работата си с вас за приключена. Тръгвам си.
— Кучка — тихо просъска той и се вгледа замислено в нея.
Еванджелин бързо му даде лондонския адрес на Джон Еджъртън и се обърна да си върви, но гласът му я спря:
— Онзи човек, Тревлин. Внимавайте да не заподозре нещо. Ще му прережа гърлото!
В гърдите й се надигна паника, но на лицето й се изписа единствено раздразнение.
— Глупак! Човекът няма никаква представа. Гледайте си вашата работа, а моята оставете на мен!
С тези думи се завъртя на пети и решително се отдалечи. Напусна мрачната църква и се потопи в ярката светлина на слънцето. Този мъж безспорно беше красив и това щеше да му отвори всички врати в Лондон. Бенката му беше забележителна. Да, доста неща имаше да пише в дневника си за Конан Деуит.
Херцогът на Портсмут стоеше до еркерните прозорци в гостната на градската си къща на площад „Йорк“, вперил поглед в дъждовните ручейчета по стъклото. В ръката си държеше писмо от Еванджелин — поредния й суховат доклад за напредъка на сина му. Формален стил — безлично, безжизнено послание, заради което му идваше да прекърши бялото й вратле. Това беше петото й писмо. Все едно го беше надраскала някоя напълно непозната жена, а не онази, която бе прегръщал, чиито гърди бе милвал и чиито устни бе целувал с такава страст, че бе имал чувството, че семето му ще се излее, ако не я обладае.
С изненада установи, че болката от последните й думи е все още жива и пулсира дълбоко в душата му. Чудеше се какво я бе принудило да му наговори такива неща, с какво бе предизвикал тази нейна реакция. И упоритият й отказ да дойде в Лондон. И до ден днешен не можеше да си го обясни, макар че непрекъснато се опитваше.
— Скъпи, защо не ми кажеш какво не ти дава покой?
Извърна се рязко, когато чу гласа на майка си, и автоматично поклати глава. Нямаше намерение да се издава. Но майка му го познаваше толкова добре! Не желаеше обаче да я притеснява, затова се усмихна.
— Няма нищо, майко! Просто денят е отвратителен. Толкова мрачен…
Мариан Клотилд изгледа замислено красивия си син. Също като баща си, и той все се опитваше да я защитава и предпазва от неприятности. Върна му усмивката.
— Как се справя Едмънд?
— Мадам дьо ла Валет предполага, че скоро ще започне да пише първия си роман — толкова е талантлив. Изпраща ми уводния параграф на многообещаващата му словесна симфония.
Подаде на майка си един лист. Почеркът на Едмънд впечатляваше с изключителната си обиграност за толкова малко дете. Мариан зачете на глас:
— „Беше тъмна и бурна нощ. Без луна. Звездите блещукаха. Предстояха още много неща. Търпение!“
Разсмя се.
— Великолепно е! Мисля, че мадам дьо ла Валет е истински гений.
— Вероятно тя му е казала какво да пише. Не смятам, че е нещо особено.
— Не гледай толкова скептично на нещата, Ричард. Сигурна съм, че идеята е изцяло на Едмънд. Мадам само е добавила няколко щрихи. Още днес трябва да му пиша и да го похваля. Ще го помоля да ми изпрати продължението на историята. Ще му кажа, че е трудно човек да бъде търпелив при такова великолепно начало.
— Значи е добро? — В гласа му се усещаше такава гордост, че майка му едва не се разплака.
— Да, а от началото на обучението му са изминали само три седмици. Очевидно, мадам дьо ла Валет е постигнала изключителен напредък. Детето ми липсва. И то много.
Взря се в красивите очи на сина си и забеляза там някакъв необясним глад. Реши да опипа почвата.
— Знаеш ли какво си мисля в последно време, скъпи? Едмънд вече не е бебе. Ще има все по-голяма
