времето ми бе ангажирано с прекалено много други неща. — Поклати смръщено глава — очевидно го възприемаше като провал.
— Но зад това престъпление не се крие никакъв мотив! Кой ще иска да убива госпожа Нийдъл?
Отвърна поглед от него. В тъмните му очи се четеше болка. Тази болка я измъчваше. Но тя осъзнаваше, че има начин да отмъсти за безобидната старица.
— Благодаря ти за всичко, за което си се погрижила. — Забеляза бледността й и някаква странна неумолимост в очите. — Уморена си. Двамата с Бъниън ще се погрижим за Едмънд. Ще се заема и с всичко останало.
— Не, моля ви! — скочи на крака. — Не искам да съм сама! Не искам да почивам. Моля ви, нека остана с вас!
Не разбра и тази нейна реакция.
— Не искаш да оставаш сама?
Грешка! Той не пропускаше нищо от реакциите й, което беше доста обезпокоително.
— Вероятно… — Бавно се изправи, без да го поглежда.
Постави ръка на рамото й.
— Остани с мен, щом желаеш. — Направи кратка пауза. — Смъртта винаги шокира. Спомням си какво преживях, когато разбрах за Роби. Бях поставен на колене. Отне ми доста време, докато отново започна да осъзнавам безценното богатство, което имам в лицето на сина си, докато отново започна да се смея и да забелязвам женската красота, без да чувствам непоносима ярост и безпомощност. Всичко ще мине, Еванджелин — и шокът, и мъката. Ала ти никога няма да забравиш. Никога. Това вероятно е за добро.
„Но не и вината“, помисли си тя и сведе глава, потънала в мълчание.
На следващия ден следобед госпожа Нийдъл бе погребана в гробището на Челси — последен пристан и за членовете на рода, и за прислугата им вече повече от два века. Еванджелин не откъсваше поглед от купчината прясна пръст. Докато викарият оплакваше жестокостта на смъртта на старицата, скритата в ръкавица ръка на херцога придържаше младата братовчедка. Вдигна очи към замъка, към северното крило. Мисълта, че той ще се завърне в Лондон и ще я остави тук съвсем сама й се стори направо непоносима. Потрепера. Много студено… Типичен февруарски ден.
Вечерта премина в мълчание. Еванджелин се чудеше какво ще прави. Накрая херцогът бавно заговори:
— Нуждаеш се от промяна, Еванджелин. Последните събития ти се отразиха доста тежко. Би ли желала да заминеш за Лондон за известно време?
Вдигна към него очи. Бяха изпълнени с болка. Не можеше да повярва, че той й предоставя подобна възможност. Тя не я заслужаваше. Даде си сметка, че очаква пак да му откаже, но преди да успее да си отвори устата, той отново заговори:
— Двамата с теб не винаги сме се разбирали добре. Може би ще съумеем да поправим това далече от Челси. Ти ми каза веднъж, че не желаеш да ходиш в Лондон и че ако те насиля да го направиш, ще ме напуснеш. Не го искам. Но ми се ще да излезеш от Челси поне за малко. С Едмънд, естествено.
Даде си сметка, че този силен мъж, който съзнава много добре своята значимост, сега се страхува, че тя отново ще му откаже. Идеше й да се хвърли в обятията му и да се разкрещи от благодарност. Но не можеше.
— Благодаря ви, ваше благородие. Много ще се радвам да дойда с вас в Лондон. Много мило от ваша страна.
Не си бе давал сметка колко много значи за него съгласието й. Издиша бавно и вдигна за наздравица чашата си с портвайн.
— Майка ми много ще се зарадва. Отдавна иска да се запознае с теб, а и да види внука си.
Забеляза облекчението, което се появи в изразителните й очи, и осъзна, че би я защитавал с цената на живота си.
— Аз самият също се радвам. — Постави чашата си на масата и се изправи — Изтощена си, Еванджелин. Бих искал утре да тръгнем по-рано. Затова ти предлагам вече да си лягаш. Искаш ли малко лауданум, за да заспиш по-лесно?
Изправи се и го погледна в очите. Беше толкова загрижен за нея. Душата я болеше от чувство за вина. Добротата му, силата му, начинът, по който я приемаше — всичко това още повече влошаваше положението. Поклати отрицателно глава.
Херцогът се приближи до нея и докосна бледата й буза. Кожата й бе толкова мека! Копнееше да я притисне да себе си — ей така, просто да я държи, докато се успокои. Искаше да й каже, че ще направи и невъзможното, за да намали болката й. Но не проговори. Не намираше подходящите думи. Леко повдигна главата й. Видя, че очите й са пълни със сълзи. Приведе се и нежно целуна бузите й, а после затворените й очи. Вкуси сълзите й.
— Никога повече няма да те оставя! — Продължаваше да обсипва с целувки клепките й. После устните. Цялото му тяло се разтресе от болка.
Същата нощ, под студения дъжд, Еванджелин се срещна с друг мъж в тайната пещера.
Двадесет и трета глава
— Бабо, бабо, най-сетне! Исках Джон да пришпори конете, но татко не позволи. Виж, водя и Ева!
Мариан Клотилд чу обичното гласче, макар че не разбра много добре думите, които смешно се боричкаха, изпусна бродерията си и скочи на крака, за да гушне Едмънд, който вече летеше към нея. Притисна го и се усмихна.
— Миличък, толкова отдавна не съм те виждала! Започвам да мисля, че Лондон не е чак толкова ужасно място за малки момченца. Вероятно дядо ти не е бил прав, както и баща ти. Може би е най-добре всички винаги да бъдем заедно. Боже, станал си същински великан!
— Ева казва, че съм по-силен и от великан. Като бивол — само мускули и инат! И мога да застрелям всичко от двадесет крачки!
— Ах, да, братовчедка ти Ева. Защо не ме запознаеш с нея, Едмънд?
— Тя също е силна като бивол. И ще ме научи да плувам по-добре и от татко! Ако изобщо някога стане пак топло.
— Свидетел съм, че е силна като бивол, майко, след като прекара близо осем часа в една и съща карета с Едмънд. Аз, уви, не можах да издържа. Що се отнася до плуването, все още не съм имал възможност да оценя способностите й в това отношение.
Мариан Клотилд не можеше да откъсне очи от красивия си син. Гласът му звучеше щастливо и ведро. Изглеждаше доволен. До него стоеше забележителна млада жена, облечена в тъмносиня копринена рокля.
— Вие ли сте Ева?
Еванджелин направи реверанс.
— Да, ваше благородие! Аз съм братовчедката на Мариса.
— Мадам дьо ла Валет — уточни херцогът.
Мариан Клотилд надали би се изненадала повече, ако някой бе довлякъл крава в гостната и бе започнал да я дои. Нейният син! Нейният арогантен син! Бе изрекъл само името й, но тонът на гласа му бе красноречив — изпълнен със смесица от гордост и чувство за собственост. Бе повече от очевидно, че синът й най-сетне е открил жената, която му е била предопределена от съдбата. Забеляза също, че той е застанал много близо до Еванджелин, като че ли я предпазва от нещо. „От мене ли? Наистина ли си мисли, че няма да се отнеса добре към момичето?“
Отправи към братовчедката полуфранцузойка ослепителната си усмивка и й стисна ръката. Подхождаше по красота и чар на сина й, но въпреки това нещо не беше наред. Какво имаше в очите на младата жена? Страх? От нея? Не, невъзможно.
— Очарована съм най-сетне да се запозная с вас, мадам. — Пое деликатната й ръка.
Ръката трепна, после се успокои.
— Благодаря ви, ваше благородие. — Искаше й се да потъне в земята от срам. Ето че майка му приветства с „добре дошли“ една изменница. — Съжалявам за тъй внезапното ни пристигане, но госпожа
