безапелационен.
Еванджелин не каза нищо — просто кимна. Искаше да остане сама, за да помисли и да реши какво ще каже на Еджъртън. Единственото й желание беше да го убие.
— Защо трепериш?
Еванджелин се стресна.
— Не, не треперя, ваше благородие.
— Ще се видим по-късно — обади се Мариан Клотилд. — Наистина ми изглеждате малко уморена. Розовата стая е много приятна.
Заизкачваха се един до друг по широката вита стълба.
— Къщата е много елегантна.
— В по-голямата си част е обзаведена по вкуса на майка ми. Тя никак не харесваше наредбата на свекърва си. Майка ми има усет за нещата. И не само за вещите, а и за хората.
— Освен това е много добра.
— Не е задължително да присъстваш на тази вечеря, която е планирала.
— Наистина ли смятате, че майка ви не иска да присъствам? Тя е толкова любезна, че не мога да разбера истинските й чувства. За разлика от вас. Винаги съм наясно какво си мислите.
— Тук не съм напълно съгласен с теб. — Ако знаеше, нямаше да си стои спокойно само на сантиметър от него и да му се усмихва. — А що се отнася до чувствата на скъпата ми майка, те са без значение. И нямат нищо общо с онова, което имах предвид. Изобщо не ме разбра.
— Добре, кажете ми тогава какво е вашето желание, ваше благородие?
— Просто не искам да се преуморяваш. Нищо повече.
Продължиха напред. След малко Кларъндън спря.
— Това е Розовата стая. Доколкото ми е известно, възможно е тук да е преспала веднъж кралица Шарлот29, но нямам никаква представа поради каква причина. А дали пък не беше кралица Елизабет30?
Вдигна ръката й към устните си. Усети горещината му дори през ръкавицата си. Несъзнателно се притисна към него.
— Не — прошепна той. — Не!
Еванджелин се отдръпна.
— Аз съм много силна! Няма нужда да се притеснявате за мен. Аз съм силна.
Вдигна ръка и докосна бледата й буза.
— Наистина ли си толкова несломима?
Вдигна очи към тъмното му лице. Беше вперил поглед в устните й. Искаше й се повече от всичко на света да го притисне до себе си, да усети силните удари на сърцето му, да почувства плътта му.
— Разбира се, че не. Ще се видим довечера, ваше благородие.
Когато след няколко минути херцогът се върна в гостната, майка му каза:
— Тя е приятна, всъщност — красива. Не че това има особено значение, нали?
— Естествено, че няма. Но не ме разпитвай повече, майко. Нямам намерение да ти предоставям възможност за размишления и догадки.
— Надали вече има място за догадки. Доста умело я въртиш на пръста си.
— Но това е нелепо! Отнасям се с нея подобаващо. Тя е зряла жена. Вдовица. Вероятно е свикнала да взема сама решения. Смяташ ли, че баща й или съпругът й са й заповядвали какво да прави?
— Просто не я разбирам.
— Познаваш я сравнително отскоро.
— Но нямам абсолютно никакви съмнения, че ще бъда с нея до края на живота си. Единственото, от което тя има нужда, е една силна ръка. Моята.
— Много бързо си взел това решение.
— Да — сви рамене, — вероятно си права. Но какво ще стане оттук нататък — нямам никаква представа.
Мариан Клотилд никога не бе виждала сина си толкова загрижен за някого. Поведението му към тази млада жена беше невероятно очарователно. Вдигна към устните си полупразната чаша с изстинал чай и бавно отпи. Знаеше отлично репутацията му, но също и, че красивите жени, които досега бяха влизали и излизали от живота му, с нищо не бяха докоснали сърцето му. И ето че нейният горд циничен син най-сетне беше намерил жената, способна да го задържи при себе си.
Вдовица. Полуфранцузойка.
Млада жена, която очевидно обожава и сина й, и внука й.
Двадесет и пета глава
Еванджелин се закова в подножието на широката вита стълба. Във фоайето бяха строени мирно шест лакея, до един в ливреи с цветовете на херцога — пурпурно и златно. Грейсън, в официално черно, контрастираше с тях, докато инспектираше белоснежната чистота на ръкавиците им.
— Мадам, херцогът и нейно благородие са в гостната и ви очакват. Точна сте — нещо, на което нейно благородие много държи.
И тъй като в случая точността не бе нейна заслуга — събуди я някаква начумерена прислужница, — Еванджелин се задоволи само с въпроса:
— Кога пристигат гостите, Грейсън?
— След пет минути, мадам. Никой, включително и принцът-регент, не се осмелява да закъснее за прием.
— Не се и съмнявам.
Грейсън отвори двойните дъбови врати и се отдръпна, за да й стори път. Херцогът стоеше небрежно облегнат на полицата на камината, с кръстосани пред гърдите ръце и се усмихваше на нещо, което майка му тъкмо казваше. Изглеждаше великолепно в черно-бялото си вечерно облекло. Еванджелин се запита дали сам си е вързал шалчето, или Бъниън му е помогнал — то така искреше, че изглеждаше леденостудено. Докато говореше, жестикулираше разпалено с дългите си пръсти. Представи си как тези пръсти галят нежно бузата й. Брадичката… Шията… После се спускат към гърдите… Пое си дълбоко дъх. Нямаше право да мисли за него по този начин, защото знаеше, че страстта се отразява в очите й. Знаеше също, че когато започнеше да си представя подобни неща, той я усещаше.
Но беше млада, прекалено млада, за да изживее живота си съвсем сама…
Херцогът млъкна по средата на изречението, щом я зърна. Никога досега не бе виждал по-красива жена. Изглеждаше разкошно в кремавата рокля на Мариса от сатен и дантела. Високата талия очертаваше и повдигаше гърдите й. Бяха прекалено много на показ. Такова изобилие на плът. Кларъндън се смръщи. Май ще трябва да си поговори с нея. Усети накъде литва въображението му, но не можеше да се спре. Ако останеше само за миг насаме с нея, щеше да я прегърне, да смъкне роклята й до кръста, да я изпие с поглед, а после и с устни. Взря се в очите й. Защо ли беше тъжна и унила? Нямаше никаква причина, освен ако не се чувстваше нещастна тук, в Лондон. С него. Усети, че майка му го наблюдава. Трябваше да се стегне и овладее.
Налагаше се да каже нещо — нещо, което няма нищо общо с желанието му да смъкне роклята й и да я обладае направо пред камината. Прочисти си гърлото, пристъпи две крачки и спря просто защото нямаше доверие на ръцете си.
— Закъсняваш, Еванджелин, но няма да коментирам постъпката ти. Беше толкова уморена. Пък и нали вече си тук.
— Изобщо не съм закъсняла, ваше благородие. Дори и Грейсън отбеляза, че съм много точна.
— Е, за малко да закъснееш. — Съзнаваше, че се държи като глупак.
Еванджелин не го удостои с повече внимание, а се обърна към херцогинята и направи дълбок реверанс.
— Ваше благородие!
— О, боже — възкликна Мариан Клотилд. — Скъпи мой, ще трябва да пазиш Еванджелин! Тя е абсолютно неустоима! Опасявам се, че господата ще бъдат така запленени от нея, че ще си изгубят
