нужда от напътствията и помощта на баща си. Не може ли да дойде в Лондон с братовчедката на Мариса? Любопитна съм да се запозная с нея.
Херцогът изгледа подозрително майка си. Тъмните й очи, така приличащи на неговите, бяха открити и честни, което го притесни още повече. Нищо не й убягваше, както някога и на баща му. Като беше момче, все не успяваше да пробута някоя лъжа нито на единия, нито на другия.
— Имам чувството — започна начумерено той, — че си разговаряла с Бъниън. Този човек непрекъснато си пъха носа, където не му е работа.
Херцогинята прие гневния изблик на сина си с усмивка. Естествено, че бе разговаряла с Бъниън, но той не й бе казал почти нищо, за което тя му се възхищаваше, тъй като смяташе лоялността за изключително важна добродетел. Ала откакто се върна от Челси, синът й бе станал по-затворен и по-замислен откогато и да било. Първоначално бе решила, че настроението му се дължи на тъгата по приятеля му Роби Фарадей, но очевидно не беше това. Нямаше и нищо общо със Сабрина Евърсли, която бе станала съпруга на Филип Мерсьоро. Синът й изглеждаше сам. Болезнено сам. Не знаеше с какво да му помогне и това много я потискаше.
„Може би има нужда от нова метреса“, помисли си тя. Беше реалистка, не можеше да си позволи да не бъде. Синът й беше точно толкова страстен и похотлив, колкото и баща му. Но баща му бе намерил нея, Мариан Клотилд, дъщеря на обеднял граф, и от този момент нататък цялата му страст бе останала при нея вкъщи — в леглото или където и да се намираха. Усмихна се при този приказен спомен. Ала въпреки огромната прилика с баща си, синът й все пак беше друг човек. Когато се бе подчинил на желанието на съпруга й и се бе оженил за Мариса, тя напразно се бе надявала, че ще улегне. Никога не бе казал нищо лошо за младата си съпруга. Не бе изрекъл и думица дори против тъста си, който бе достоен за презрение. А после смъртта…
Мариан Клотилд въздъхна. Вече започваше да се пита дали синът й някога ще намери подходяща за него жена, която изцяло да го допълва. Как ли изглежда тази братовчедка на Мариса?
Кларъндън й бе обърнал гръб. Отново се взираше в мокрия парк.
— Знаеш, че Бъниън никога нищо не ми казва. Ще ми се обаче да не беше така, защото ти си затворен като мида в черупката си.
— Не се опитвай да го прикриваш. Ще заведа този мръсник… Извинявай! Ще заведа Бъниън в боксовия клуб „Джентълмен Джаксънс“ и хубавичко ще го натупам.
Осъзна, че той изобщо не бе отговорил на въпроса й. Усмихна се.
— Знаеш ли, скъпи, това бездействие започва да ме отегчава. Може би все пак ще решиш да доведеш мадам дьо ла Валет и Едмънд в Лондон. — А после добави с леко хленчеща нотка: — Много ми липсва единственото ми мило внуче! Така искам да го видя, преди болестта окончателно да ме е надвила… Не можеш ли да го доведеш тук заедно с мадам дьо ла Валет? Заради единствената си скъпа майка…
Херцогът се обърна. Измъченият му поглед моментално я накара да забрави преструвките.
— Мадам няма желание да идва в Лондон. Когато я уведомих за моето решение, тя ме заплаши, че ще напусне Челси. Когато й казах, че няма къде другаде да отиде, ми заяви, че не е моя работа какво ще прави. Накрая, доколкото си спомням, ме прати по дяволите.
Мариан Клотилд примигна.
— Ти си я уведомил? От онова, което Бъниън все пак ми каза, разбрах, че тя е приятна млада жена, но и изключително горда. Освен това е бедна роднина, зависима от теб. Вероятно си се държал твърде високомерно.
Тъй като единственият му отговор беше втренченият в далечината, невиждащ поглед, тя продължи:
— Как се казва, скъпи? Не мога непрекъснато да я наричам мадам дьо ла Валет.
— Еванджелин. — Произнесе го тихо и мрачно.
И в този миг майка му разбра всичко. Едва не изгуби ума и дума. Но бързо се овладя. Искаше да знае толкова много неща, ала не беше глупава да упорства. Затова се задоволи само да каже:
— Прекрасно име!
После стана от стола и оправи полите на роклята си. Беше висока жена, с все още елегантна фигура, въпреки петдесетте си години. Приближи се до сина си и го целуна леко по бузата.
— Винаги съм смятала, че ти си най-красивият джентълмен на света.
— Приличам на теб, майко, така че с тези си думи просто демонстрираш високо самочувствие.
— Не приличаш изцяло на мен. Баща ти беше мъж с великолепна осанка и красиво лице.
Знаеше, че и синът й бе непрекъснато преследван от напористи млади дами, госпожи и жени, които изобщо не бяха дами. Запита се дали причината да не се е влюбвал досега, не се дължеше на факта, че откакто навърши шестнадесет, жените доброволно скачаха в обятията и леглото му. Съпругът й бе неописуемо горд със сексуалната мощ на сина си. Подозираше, че дори бе обичал него повече, отколкото нея. Ядосваше се на необуздаността му, но в същото време се пъчеше. Ала ето, че синът се бе преклонил пред желанията на баща си, бе се оженил, бе дарил света с наследник, после бе овдовял и сега водеше значително по улегнал живот. И душата му бе пълна с нещастие и горчилка.
Мариан се въоръжи с най-безразличния глас от репертоара си.
— Беше ми споменал, че Еванджелин е наполовина англичанка?
— Да.
Не можеше да си представи как ли би реагирала майка му, ако й каже, че изгаря от страст към Еванджелин, че му се иска едновременно да я удуши и да я притисне нежно, заспивайки до нея.
— Струва ми се — херцогинята приглади прекрасната си бледосиня муселинена рокля, — че скоро ще пристигне мосю Посет. Той прави чудеса с косата ми. — Насочи се към вратата, но на прага се спря и добави безгрижно: — Кой знае… Може пък Еванджелин скоро да дойде до Лондон. Ако аз я поканя… Какво ще кажеш?
Кларъндън я изгледа като подплашено животно.
— Недей, майко! Моля те, недей!
След като остана сам, отново се втренчи в дъжда. Изведнъж я видя — извиваше гърба си, докато той обсипваше кожата й с целувки.
— Да те вземат дяволите, Еванджелин!
Спомни си за метресата си, Моргана. Странно, но въпреки че му липсваха остроумието и забележителните й умения, не я пожела. Желаеше една-единствена жена!
Душата му се изпълни с ожесточение и ярост. Помисли си за Бъниън и потри нетърпеливо ръце. Днес следобед ще отидат до клуба „Джентълмен Джаксънс“. Всеки удар на ринга ще го кара да се чувства по- добре, независимо от това кой ще бъде потърпевшият.
Двадесет и първа глава
Еванджелин с изненада видя госпожа Роли да подтичва по дългия коридор към северното крило на замъка. Ключовете на кръста й дрънчаха като обезумели.
— Госпожо Роли? Мога ли да помогна с нещо?
— О, мадам, добро утро! — Икономката беше задъхана. Лицето й бе поруменяло. — Да ви призная, мадам, тревожа се за госпожа Нийдъл. Всяка сутрин си яде кашата в трапезарията на слугите точно в седем. Но днес никой не я е виждал. А вече минава осем. Нещо не е наред, усещам го. Тя е доста стара. Отивам да я видя.
— Ще дойда с вас. Вероятно се е залисала с някоя нова отвара и е изгубила представа за времето.
Когато стигнаха до стаята на върха на кулата, Еванджелин потропа на вратата.
— Госпожо Нийдъл, ние сме — мадам дьо ла Валет и госпожа Роли! Добре ли сте?
Никакъв отговор. Еванджелин пак извика. Нищо.
— Знаех си, че нещо не е наред — загрижено прошепна госпожа Роли. — Сигурна съм, че е болна.
— Вероятно е отишла в горичката за гъби. — Еванджелин вече натискаше голямата месингова брава. Изобщо не си вярваше. Незнайно защо, но не й се влизаше в билковата лаборатория.
Въздухът бе напоен със силния аромат на сухи рози.
— Госпожо Нийдъл! — Еванджелин започна бавно да обикаля из стаята.
