— Глупости! Пак го усукваш. — Приближи се към нея. Едва си поемаше дъх от злоба. — Аз ще се върна във Франция, но не сам! Знам, че си им казала всичко. Затова собственоръчно ще те заведа при Ошар. Той ще те убие, а аз ще се наслаждавам. Ти си великолепна заложница. Гледай да не сториш някоя глупост. Няма да ми бъдеш особено полезна мъртва.
Поне Едмънд беше в безопасност! Явно Еджъртън не е казал на никого за заплахата си към детето. Еванджелин изобщо не се съмняваше, че в противен случай Деуит щеше да се опита да го убие. Беше спечелила и едновременно с това — загубила. Но това не е краят. Докато е жива, все още не е краят!
Херцогът скочи от кабриолета си, подаде юздите на Джунипър и с широка крачка пое нагоре по масивното каменно стълбище. Отвори огромната входна врата и извика името й.
— Ваше благородие, какво правите тук? Нищо не разбирам. Господинът, когото изпратихте, вече пристигна и тъкмо казва на мадам за закъснението ви, а…
— Какъв господин, Басик? — Сграбчи ръката на иконома и го разтърси. — Бързо казвай, Басик! Какъв мъж? Какво закъснение? Какво става тук? Къде е мадам?
— В гостната, ваше благородие, с господина, когото сте изпратили при нея. Ще я уведомя за неочакваното ви пристигане.
— Боже милостиви, но аз не съм пращал никого!
Втурна се като луд през фоайето и блъсна рязко вратите на гостната. Тежката брокатена завеса на единия от прозорците се издуваше леко от нахлуващия бриз. Стаята беше празна.
Стомахът му се сви. Излезе обратно в коридора и едва не се сблъска с иконома.
— Кой беше този човек?
Басик, както и всеки обитател на замъка, знаеше, че в заливчето са хванати френски шпиони. На всички бе известно, че мадам по някакъв начин е замесена, но никой не знаеше точните факти. Сега обаче усети, че нещо ужасяващо се мъти.
— Каза, че името му е Фъргюсън, ваше благородие.
— Как изглеждаше? Бързо, Басик! Опитай се да си спомниш!
— Не беше много по-стар от вас, ваше благородие. Приятен джентълмен. Едър. С бенка, ваше благородие, да, на бузата му имаше огромна бенка. О, боже, значи името му не е било Фъргюсън?
— Не. Казва се Конан Деуит и е много зъл и опасен човек. Отвлякъл е мадам. Събери всички мъже, Басик! Бързо!
С тези думи побягна към библиотеката, за да си вземе чифт пистолети, и извика през рамо:
— С какво беше той, Басик? С карета? На кон?
— На кон, ваше благородие.
Щом зареди пистолетите си, херцогът се запъти към конюшните. Деуит беше дошъл или да я убие, или да я вземе със себе си във Франция като заложница. Надали е стигнал много далече, щом язди с Еванджелин. Вероятно ще иска да я заведе до Истборн. Това беше най-близкият град, от който можеше да се хване кораб до Франция.
Тревлин беше приклекнал на входа на конюшните и поправяше някаква юзда.
— Тревлин, виждал ли си мадам?
— Да, ваше благородие. — Почеса се по ухото. Но внезапно усети настойчивостта в гласа на херцога и скочи на крака. — Запитах се, да, запитах се какво прави тя с него. С мъж е, ваше благородие. Запътиха се към скалите точно над заливчето.
Херцогът видя как пет шест човека тичат към тях.
— Към скалите!
Тревлин хвърли юздата и се включи в преследването.
Херцогът заобиколи конюшните и се спусна по изровената пътека. Мъжете едва го следваха.
На около тридесет метра от скалите дочу ужасения вик на Еванджелин, последван от тънък жалостив писък.
Херцогът летеше. Кръвта пулсираше в слепоочията му, а ударите на сърцето отекваха в ушите му. Не искаше да мисли за онзи писък. В този миг зърна Еванджелин, приклещена от Конан Деуит. Той я дърпаше към ръба на скалата. Наоколо не се виждаше никакъв кон. Значи се канеше да убие и нея, и себе си.
— Деуит, пусни я!
Предателят се обърна.
— Бий се с мен, хленчещ страхливецо! А нея пусни!
Точно в този момент, докато Деуит се беше разсеял от думите на херцога, Еванджелин вдигна коляно и го тресна с все сила в слабините. Той изкрещя и отслаби захвата си. Успя да се измъкне от ръцете му, препъна се в един голям камък и полетя напред. Деуит се извъртя, видя я, че полита към ръба на скалата, и протегна ръце да я хване. Тя прецени, че до ръба има достатъчно разстояние, падна на четири крака и, когато той се удари в тялото й, се пльосна по корем на земята. Конан Деуит прелетя с писък над гърба й.
Когато херцогът се приближи до нея, тя вече се беше изправила на крака и гледаше надолу. Той застана зад нея и също погледна. Мъжете заприиждаха един след друг и на свой ред се втренчиха натам.
Конан Деуит лежеше по гръб върху пясъка, а черната му пелерина се бе разстлала около тялото му като огромни криле. Едва в този момент херцогът забеляза лодката, в която някакъв човек с ожесточено гребане се отдалечаваше от дока.
Значи Деуит не се е канел да я убие, а да я вземе със себе си във Франция.
Притисна я и прошепна:
— Всичко свърши. Наистина свърши. Деуит е мъртъв.
Започна да разтрива раменете и гърба й, макар че собствените му ръце трепереха. Гърдите му се изпълниха с такова огромно облекчение, че за миг буквално се задуши и не можа да промълви и дума.
Тя бавно вдигна лице към него — очите й бяха станали почти черни.
— Ти дойде… Наистина дойде. Знаех, че той ще ме убие: Видях лодката — в нея имаше място само за още един човек. Не ме искаше за заложница. Щеше да ме убие. Буташе ме все по-близо и по-близо до ръба. — Неочаквано го прегърна през кръста. Задъхваше се. Очите й бяха като на подивяла котка. — Не исках да умирам! Тъкмо те намерих! Не можех да си представя, че ще те напусна толкова скоро!
Той все още нямаше сили да говори. Притисна я и усети ударите на сърцето й.
— След като го ритнах, исках просто да побягна, но се спънах и паднах. Той прелетя над мене.
— Знам. Всички видяхме как стана. Но вече всичко свърши. Той е мъртъв.
Еванджелин се обърна и видя поне дванадесетина от обитателите на замъка, въоръжени кой с каквото бе успял: липов клон, вила, пистолет. Госпожа Роли бе понесла чадър, Басик — един голям свещник, а Тревлин бе увил около юмрука си конски поводи.
— Благодаря от сърце на всички, че ми се притекохте на помощ!
А херцогът добави:
— Аз също ви благодаря! Еванджелин дьо Бошан скоро ще стане ваша господарка и моя херцогиня!
Избухнаха радостни възгласи. Еванджелин и херцогът тръгнаха ръка за ръка към замъка Челси.
— Дрю ме попита дали ще се оженим — каза й той. — Аз му отговорих, че чувствам това като мое задължение, тъй като без мен ти явно си абсолютно безпомощна. При което той имаше наглостта да се задъха от смях. И май извика следното: „Безпомощна? Как пък не безпомощна!“ Тогава го цапардосах с юмрук по рамото, след което той благоразумно се опита да си придаде по-сериозен вид. После и аз се съгласих, че не си чак толкова безпомощна, но със сигурност не можеш да вървиш сама по правия път. Бе принуден да се съгласи с това, но отбеляза все още през смях, че Военното министерство ще бъде много доволно.
Когато влязоха в гостната и затвориха вратата, херцога тя прегърна и дълго мълча, заровил лице в косата й. Накрая каза:
— Утре ще заминем за Лондон и ще се оженим веднага щом баща ти пристигне от Париж. А сега трябва да говорим със сина ми.
— Да. Ще му обещая да му позволя да ме преследва, ако ни даде благословията си.
— Съмнявам се, че ще бъде кой знае колко изненадан…
