— Мисля, че бихте могли да употребите времето си за нещо по-полезно — каза тя, — отколкото да го хабите, като задавате гатанки, които нямат отговори.
— Ако познавахте времето тъй добре, както аз го познавам — каза Шапкаря, — нямаше да кажете, че го хабим. Времето е личност. Не може да се хаби една личност.
— Не разбирам какво искате да кажете — учуди се Алиса.
— Разбира се, че не! — възнегодува Шапкаря, като отхвърли глава назад. — Дори бих се осмелил да кажа, че никога не сте говорили с времето!
— Може би не — предпазливо отвърна Алиса. — Но зная, че трябва да спазвам времето, като удрям с крак, когато се уча да пея.
— А, ето защо — каза Шапкаря. — То не обича да го бият. А ако се отнасяш добре с него, ще направи с часовника, каквото поискаш. Например, да кажем, че е осем часът сутринта, тъкмо време за училище. Само трябва да пошепнеш на времето и за миг показалецът на часовника ще се завърти! Един и половина, време за обяд!
— Де да беше! — си рече шепнешком Мартенския Заек.
— Славно щеше да бъде, разбира се — каза Алиса замислена. — Но тогаз… знаете, не бих била гладна…
— Не веднага може би — каза Шапкаря. — Но вие можете да задържите показалеца на един и половина, докогато искате.
— Вие тъй ли правите? — запита Алиса.
Шапкаря тъжно поклати глава.
— Уви, не! — отговори той. — Ние се скарахме миналата година през месец март — тъкмо преди той да полудее, знаете (като посочи с лъжица Мартенския Заек)… беше на големия концерт, уреден от Царицата Сърце. И аз трябваше да изпея: „Бръм, бръм, пчелице златна, дириш цветя ли…“ Знаете ли песента?
— Слушала съм нещо такова — отговори Алиса.
— Продължава, знаете — добави Шапкаря, — ей тъй: „Бръм, бръм, пчелице златна, в чайника падна…“
Тук Катерицата се размърда и почна да пее в съня си: „Бръм, бръм, бръм, бръм…“
Трябваше да я ощипят, за да спре.
— Едвам бях свършил първия куплет, когато Царицата скочи и извика: „Той ни убива времето! Отсечете му главата!“
— Това е дивашко! — възкликна Алиса.
— И оттогаз — тъжно продължи Шапкаря — то отказва да направи туй, за което го моля! Сега е винаги шест часът!
Бляскава мисъл озари Алиса.
— Затова ли има толкоз много прибори за чай на масата? — попита тя.
— Да, затова — отговори Шапкаря с въздишка. — Винаги е време за чай и ние няма кога да измием приборите.
— Значи непрестанно се местите наоколо? — запита Алиса.
— Точно тъй — отговори Шапкаря, — щом се изцапат приборите, и ние се преместваме.
— Но какво се случва, като стигнете пак до началото? — осмели се да попита Алиса.
— Не може ли да говорим за нещо друго — ги прекъсна Мартенския Заек, като се прозина. — Дотегна ми това. Предлагам младата госпожица да ни разкаже някоя приказка.
— Боя се, че не зная нито една — каза Алиса, доста уплашена от това предложение.
— Тогава Катерицата ще ни разправи! — извикаха и двамата — Събуди се, Катеричке!
И те едновременно я ощипаха от двете страни. Катерицата бавно отвори очи.
— Аз не спях — рече тя със слаб и дрезгав глас. — Чух, другари, всяка дума, която казахте!
— Разкажи ни приказка! — рече Мартенския Заек.
— Да, моля ви се! — каза Алиса.
— Започвай, по-бърже — я подкани Шапкаря, — иначе пак ще заспиш!
— Имало едно време три сестри — започна бързо Катерицата. — Казвали се Мими, Нини и Лили и живеели на дъното на един кладенец…
— С какво се хранели? — запита Алиса, която винаги се грижеше за яденето и пиенето.
— Хранели се със сироп — отговори Катерицата, като помисли малко.
— Не е възможно, много добре знаете — забеляза Алиса учтиво. — Биха се разболели.
— Те били болни — рече Катерицата, — много болни!
Алиса се помъчи да си представи този необикновен начин на живеене, но не можа да го проумее и зададе нов въпрос:
— Но защо живеели на дъното на кладенеца?
— Налейте си още малко чай — рече много сериозно Мартенския Заек на Алиса.
— Аз изобщо не съм пила — отвърна докачено Алиса. — Как мога да си налея още?
— Искате да кажете, че не можете да си налеете по-малко от нищо — каза Шапкаря. — То е лесно да си налеете, щом не сте си налели досега.
— Никой не ви пита за вашето мнение — отсече Алиса.
— Кой прави сега забележки на другите? — запита тържествуващ Шапкаря.
Алиса не знаеше какво да отговори, но си наля малко чай и си взе хляб с масло. Сетне се обърна към Катерицата и повторно запита:
— Защо живеели на дъното на кладенеца?
Катерицата пак помисли и рече:
— Защото от него извирал сироп.
— Няма такъв кладенец! — започна Алиса много ядосана, но Мартенския Заек и Шапкаря я прекъснаха: „Шт! Шт!“
А Катерицата забеляза намръщено:
— Щом не можете да се държите прилично, сама довършете приказката!
— Не, моля ви се, продължете! — замоли се Алиса. — Няма да ви прекъсвам. Може да има един такъв кладенец.
— Един ли! — възмути се Катерицата.
Но тя се съгласи да продължи приказката.
— И тъй, тия три малки сестри… се учели да чертаят, знаете…
— Какво черпели? — запита Алиса, недочула добре и забравила обещанието си.
— Сироп — рече Катерицата разсеяно.
— Искам чиста чаша — прекъсна ги Шапкаря. — Да се преместим по-нататък.
Той се премести, като казваше това, и Катерицата го последва. Мартенския Заек зае мястото на Катерицата, а Алиса с леко нежелание — мястото на Мартенския Заек. Само Шапкаря спечели, като се премести. На Алиса се падна място по-лошо и от предишното, тъй като Мартенския Заек току-що бе разлял чашата с мляко в чинията си.
Алиса не искаше да обиди Катерицата още веднъж и затова почна много предпазливо.
— Но аз не разбирам. Откъде черпели сиропа?
— Нали може да се черпи вода от кладенец за вода? — каза Шапкаря. — Защо тогава да не се черпи сироп от кладенец за сироп, а, глупачко?
— Но те били вътре, в кладенеца — каза Алиса на Катерицата, без да обръща внимание на Шапкаря.
— Разбира се, били — потвърди Катерицата.
— Ами как можели да дишат? — запита Алиса.
— Не можели да пишат — отвърна Катерицата. Този отговор така обърка Алиса, че тя остави Катерицата да говори доста дълго, без да я прекъсва.
— Те се учели да рисуват — продължи Катерицата, като се прозяваше и търкаше очи, примряла за сън — и рисували разни неща… всичко, което започва с буквата М…
— Защо с М? — попита Алиса.
— Защо не? — рече Мартенския Заек.
