Алиса млъкна. По това време Катерицата бе вече затворила очи и заспиваше. Но Шапкаря я ощипа; тя пак се събуди, извика слабо и продължи:
— …всичко, което започва с буквата М, като например: мишемор, месечина, мисъл и множество, знаете… казва се и малцинство… А вие виждали ли сте някога картина на множество?
— Наистина, сега вие ме питате… — каза объркано Алиса — не мисля, че…
— Тогаз не говорете — отсече Шапкаря.
Алиса не можа да понесе тази обида. Тя стана и отвратена напусна масата.
Катерицата начаса заспа, а и другите не й обърнаха ни най-малко внимание, макар Алиса да се обърна един-два пъти с надежда, че ще я повикат назад.
Алиса се обърна за последен път и видя как те се опитваха да пъхнат Катерицата в чайника.
„Каквото ще да става, не отивам там още веднъж! — си каза Алиса, като навлезе в гората. — Никога не съм виждала такава закуска!“
Тъкмо изрече това и забеляза, че в едно от дърветата има врата.
„Чудно нещо! — каза си тя. — Но днес всичко е чудно. Мисля, най-добре ще бъде веднага да вляза.“
И Алиса влезе.
Тя пак се намери в дългата зала, и то близо до стъклената масичка
„Тоя път ще внимавам“ — си каза Алиса, взе малкия златен ключ и отключи вратата, която води към градината.
Сетне почна да гризе от гъбата (скрила си беше малко в джоба), докато стана около тридесет и пет сантиметра висока. После мина през тесния проход. И сетне — намери се най-подир в хубавата градина, сред ярките цветя и хладните водоскоци.
ОСМА ГЛАВА
ЦАРИЦАТА И НЕЙНОТО ИГРИЩЕ
Високо розово стъбло се издигаше до входа на градината. Розите, които растяха по него, бяха бели, ала наоколо стояха трима градинари, които усърдно ги мажеха с червено.
Алиса намери това за много чудно и се приближи, за да ги погледа. Тя чу как един от тях каза:
— Внимавай, Пет! Не ме пръскай така!
— Не съм крив — каза Пет намръщено. — Седем ме бутна!
Седем погледна и каза:
— Много хубаво правиш, Пет! Набеждаваш винаги другите!
— Ти по-добре да мълчиш! — отвърна Пет. — Не чух ли вчера Царицата — казваше, че заслужаваш да бъдеш обезглавен!
— Защо? — попита оня, който пръв се беше обадил.
— Не е твоя работа, Две! — каза Седем.
— Негова работа е! — каза Пет. — И аз ще му кажа защо: защото беше занесъл на готвачката луковици от лалета вместо лук.
Седем запокити четката си и тъкмо почна да се защищава:
— Всичко друго на света бих приел, но не и… — съгледа Алиса, която стоеше и ги наблюдаваше.
Той се спря. Другите също се огледаха. И всички се поклониха дълбоко.
— Можете ли да ми кажете — попита Алиса свенливо — защо боядисвате тия рози?
Пет и Седем не казаха нищо, а погледнаха Две. Две започна с нисък глас:
— Ами… всъщност виждате ли… госпожице, туй трябваше да бъде стъбло с червени рози, а погрешно сме посадили бяло розово стъбло. Царицата, ако узнае за това, ще заповяда да ни обезглавят. Тъй че, виждате, госпожице, гледаме с всички сили, преди да дойде, да…
Но тука Пет, който безпокойно гледаше навътре в градината, извика:
— Царицата! Царицата!
И тримата градинари мигом се хвърлиха по очи на земята.
Чу се шум от много стъпки. Алиса се обърна, любопитна да види Царицата.
Първом идеха десет войника, носеха чукове; всички бяха като тримата градинари: продълговати и плоски, ръцете и нозете им — на ъглите. После десет придворни; те бяха украсени от горе до долу с безценни камъни и вървяха двама по двама, както войниците. След тях идеха царските деца; и те бяха десет на брой и ръка в ръка, радостно подскачаха на двойки; цели украсени със сърца. Тях пък ги следваха гостите, мнозинството бяха царе и царици, и между тях Алиса позна Белия Заек. Той говореше бързо и неспокойно, усмихваше се на всичко, което му се кажеше, и мина без да я забележи. Подир него вървеше Момчето Сърце, което носеше царската корона на пурпурно възглавие от кадифе. И най-сетне, на края на това великолепно шествие, вървяха Царят и Царицата на сърцата.
Алиса се двоумеше дали не трябва да легне по очи на земята както тримата градинари. Но тя не бе чувала никога, че трябва да се прави така, когато минава шествие.
„За какво ли пък тогава е това шествие — си помисли тя, — ако хората трябва да лягат по земята, тъй че да не могат да го видят?“
И тъй, Алиса остана да чака на мястото си. Когато шествието стигна пред нея, всички се спряха и я изгледаха, а Царицата строго попита:
— Коя е тая?
Тя зададе тоя въпрос на Момчето Сърце, което в отговор само се поклони и усмихна.
— Глупак! — каза Царицата, като отметна глава нетърпеливо и се обърна към Алиса:
— Как се казваш, мое дете?
— Името ми е Алиса, ако благоволите, ваше величество — отговори Алиса много учтиво и добави само на себе си: „Че те всички приличат на карти за игра — и нищо друго! Защо да се боя от тях?“
— А кои са тия? — попита Царицата и посочи тримата градинари, които бяха налягали около розовото стъбло. Тя зададе тоя въпрос, както виждате, защото гърбовете им бяха като на всички други, тъй че не можеше да познае дали са градинари, войници или придворни, или пък нейни деца.
— Откъде да зная? — каза Алиса, учудена от смелостта си. — Не ми е работа.
Царицата почервеня от яд, изгледа я за миг и като див звяр изкрещя:
— Отсечете й главата! Отсечете…
— Глупости! — прекъсна я Алиса силно и решително.
Царицата млъкна.
Царят сложи ръка на рамото й и рече кротко:
— Помислете, скъпа, тя е дете!
Царицата сърдито се отдръпна и каза на Момчето Сърце.
— Обърни ги!
Момчето стори това много предпазливо, с крака си.
— Станете! — извика Царицата пискливо.
И тримата градинари завчас скочиха на крака и почнаха да се кланят на Царя и на Царицата, на царските деца и на другите.
— Оставете това! — изписка Царицата. — Зашеметявате ме!
И като се извърна към розовото стъбло, продължи:
— Какво правехте тука?
— Ако благоволите, ваше величество… — каза Две много боязливо, като клекна на едно коляно — опитвахме се да…
— Виждам! — прекъсна го Царицата, която бе успяла вече да разгледа розите. — Отсечете им главите!
И шествието продължи нататък. Тримата войници останаха назад, за да обезглавят нещастните градинари, които се затичаха за помощ към Алиса.
— Нищо няма да ви направят! — каза Алиса и ги скри в една голяма саксия, която бе до нея. Тримата войници подириха насам-натам и спокойно се присъединиха към другите.
— Отсякохте ли им главите? — извика Царицата.
— Отсякохме ги, както благоволихте, ваше величество! — извикаха войниците дружно.
