откри, те не бяха нищо друго — а върховете на дърветата, под които беше скитала), когато остър съсък я накара без време да се отдръпне. Голяма Гълъбица беше връхлетяла над лицето й и жестоко я биеше с криле.
— Змия! — крещеше Гълъбицата.
— Не съм змия! — отвърна Алиса гневно. — Остави ме на мира!
— Змия, ти казвам! — повтори Гълъбицата, но с понижен глас и добави току-речи разхълцана: — Опитах всичко, но изглежда не може да им се угоди!
— Ни най-малко не разбирам за какво говориш — каза Алиса.
— Опитах при корените на дърветата, опитах по склоновете, опитах в плетищата — продължи Гълъбицата, без да й обърне внимание, — но тия змии! Не може да им се угоди!
Недоумението на Алиса нарасна, ала тя разбра, че е без полза да заговори, преди Гълъбицата да свърши.
— Като че да снасяш яйца е малко безпокойство — рече Гълъбицата, — ами трябва цял ден и цяла нощ да ги пазя от змии. Не съм мигнала три седмици!
— Съжалявам много, че са те тревожили — каза Алиса, която започна да разбира.
— Тъкмо се настаних на най-високото дърво в гората — продължи Гълъбицата, като издигна гласа си до писък — и си мислех: най-сетне се отървах от тях — ето ги, че се вият от небето надолу! Хууу, змия!
— Но аз не съм змия, ти казвам! — рече Алиса. — Аз съм… аз съм…
— Тогава какво си? — попита Гълъбицата. — Виждам, искаш да измислиш нещо.
— Аз… аз съм малко момиче — каза Алиса доста неуверено, защото си припомни големия брой промени, които бе претърпяла през тия дни.
— Нелепа измислица! — рече Гълъбицата с най-голямо презрение. — Виждала съм досега много малки момичета, но ни едно с такава шия! Не, не! Ти си змия. Няма защо да го отричаш. Навярно ще кажеш сега, че в живота си не си яла яйце!
— Яла съм, разбира се — рече Алиса, която винаги казваше истината. — Но ти знаеш, малките момичета ядат яйца не по-малко от змиите.
— Не вярвам — отговори Гълъбицата. — Но ако ядат, тогава и те са някакви змии, туй само мога да кажа!
Това бе нещо така ново за Алиса, че минута-две тя не продума. Гълъбицата можа да добави:
— Ти търсиш яйца, зная това много добре. Не е ли все едно за мене дали си малко момиче или змия?
— Не е все едно за мене! — бързо каза Алиса. — Но аз не диря яйца. А пък и да дирех, не бих взела твоите. Не ги обичам сурови.
— Тогаз махни се! — рече Гълъбицата намръщено и се прибра в гнездото си.
Алиса се наведе между дърветата, доколкото можеше. Но вратът й се вплиташе между клоните и тя трябваше да се спира, за да го разплита. След малко си спомни, че още държи в ръце парчетата гъба и почна много внимателно да гризе ту от едното, ту от другото. Тя ставаше ту по-голяма, ту по-малка, докато най-после успя да се спре на обикновения си ръст.
Отпърво Алиса се почувствува някак особено, защото вече бе отвикнала да бъде с обикновения си ръст. Ала скоро свикна и почна, както винаги, да говори сама на себе си:
— Ето, едната част на моя план е осъществена! Как объркват тия промени! Никак не зная какво ще бъде след минутка! Но както и да е, сега съм с обикновения си ръст. Остава само да вляза в оная хубава градина. Какво ли да направя?
Още не изрекла това, тя изведнъж се намери на една полянка, сред която стоеше къщичка, около метър и тридесет висока.
„Който и да живее там — помисли Алиса, — глупаво ще бъде да се покажа в тоя си ръст. Бих ги подлудила от страх!“
И тъй, тя пак почна да гризе от парчето в дясната си ръка и не посмя да се приближи до къщата, докато не стана двадесет и пет сантиметра висока.
ШЕСТА ГЛАВА
ПРАСЕ И ПИПЕР
Алиса застана пред къщата, зачудена какво да прави, когато от гората неочаквано изтърча лакей в ливрея (тя го взе за лакей, защото носеше ливрея, инак, ако се съдеше по лицето му, би го нарекла риба) и силно похлопа с перките си на вратата. Отвори я друг лакей, също в ливрея, с кръгло лице и очи, големи като на жаба. Алиса забеляза, че и двамата имаха напудрена коса, която падаше на дълги къдри. Тя искаше много да узнае какво значи всичко това и се приближи, за да подслуша.
Лакеят-риба измъкна изпод мишницата си грамадно писмо, голямо едва ли не колкото самия него, и го предаде на другия, като каза важно:
— За Херцогинята. Покана от Царицата за игра на крокет.
Лакеят-жаба повтори също важно, само че измени малко реда на думите:
— От Царицата. Покана за Херцогинята за игра на крокет.
После те се поклониха дълбоко и къдрите им се уплетоха едни в други.
Алиса им се смя толкова много, че от страх да не я чуят побягна назад в гората. Когато отново надзърна, лакеят-риба бе изчезнал, а другият седеше на земята близо до вратата и опулено гледаше към небето.
Алиса боязливо се приближи до вратата и похлопа.
— Напразно хлопаш — каза Лакея, — и то по две причини. Първо, защото и аз съм на тая страна на вратата, на която си и ти. Второ, защото вътре вдигат такъв шум, че никой няма да те чуе.
И наистина, отвътре се чуваше необикновен шум — непрестанен лай и кихане и сегиз-тогиз силен трясък от съдове, които се чупят.
— Моля — каза Алиса, — тогава как мога да вляза?
— Щеше да има смисъл да хлопаш — каза Лакея, без дори да я погледне, — ако вратата беше помежду ни. Например, ако ти беше вътре, можеше да похлопаш и аз, знаеш, можех да ти отворя.
Той гледаше през цялото време, докато говореше, нагоре към небето и Алиса намери това за много неучтиво.
„Но може би не може иначе — каза си тя, — очите му са на самото теме. Все пак можеше да ми отговори, когато го питам!“
— Как мога да вляза? — повтори тя силно.
— Ще седя тука — забеляза Лакея — до утре…
В тоя миг вратата на къщата се отвори и една голяма чиния полетя навън — право върху главата на Лакея. Тя леко докосна носа му и се счупи на парчета о едно дърво зад него.
— …или по-утре може би… — продължи Лакея както преди, сякаш нищо не бе се случило.
— Как мога да вляза? — пак попита Алиса още по-силно.
— Трябва ли изобщо да влезеш? — каза Лакея. — Това, знаеш, е по-важен въпрос.
Нямаше съмнение. Само че на Алиса не се харесваше да й казват такова нещо.
„Ужасно — промърмори си тя — как всички тия животни се препират. Човек може да подлудее!“
На Лакея се стори уместно да повтори своята забележка:
— Ще стоя тук — каза той — непрекъснато, цели дни…
— Но какво ще правя аз? — попита Алиса.
— Каквото обичаш — отговори Лакея и започна да свири с уста.
„О, безсмислено е да му се говори — каза си безнадеждно Алиса, — той е съвсем тъп!“
И тя отвори вратата и влезе.
Вратата водеше право в голяма готварница, която от единия до другия край беше изпълнена с дим. Херцогинята седеше в средата на трикрак стол и люлееше бебе. Готвачката беше наведена над огъня и бъркаше в голям казан, който изглежда беше пълен със супа.
„Не ще съмнение, сложили са извънредно много пипер в супата!“ — си каза Алиса, която тъй силно закиха, щом влезе, че едва можа да изрече тия думи.
И наистина, имаше много пипер не само в супата, но и във въздуха. Херцогинята кихаше от време на
