— Разбира се, и на мен не ми се харесва, ваше превъзходителство. Никак, никак!
— Направи, каквото ти казвам, страхливецо!
Алиса пак размаха ръка и се опита да улови нещо във въздуха. Тоя път се чуха два слаби крясъка и още по-силен трясък от счупено стъкло.
„Колко много цветарници трябва да има долу! — помисли Алиса. — Какво ли ще сторят сега? Да можеха само да ме издърпат навън, нямам нищо против! Не искам вече да стоя тука.“
Дълго време не можа да чуе нищо.
Най-сетне се чу тропот на малки колела и глъч от много гласове, които говореха едновременно. Тя можа да различи следните думи:
— Къде е другата стълба?
— Нали ми казахте да донеса само една. У Перцето е другата.
— Перце! Момче! Донеси я тук!
— Тука, опрете ги на този ъгъл!
— Не, първо ги вържете една за друга — не стигат така!
— О, ще стигнат! Недейте сега придирва!
— Ето, Перце, дръж това въже!
— Покривът ще издържи ли?
— Внимавай, тази хлабава керемида… хо-о-о-оп пада!
— Пазете си главите!
Чу се силен трясък.
— Кой направи това?
— Навярно Перцето!
— Кой ще влезе през комина?
— Не, аз няма! Ти иди!
— И аз не искам! Перцето да се изкачи. То е най-леко.
— Хей, Перце! Господарят казва ти да се изкачиш!
„А! Значи тъй: Заека изпраща Перцето да влезе през комина — рече си Алиса. — Изглежда всички се осланят на Перцето! Не бих искала да бъда на негово място. Коминът е тесен, вярно е, но все още мога да ритам малко.“
Тя дръпна крака си надолу, колкото можеше по-надолу, и почака, докато чу едно малко животно (тя не можа да отгатне какво е) да дращи и слиза надолу в комина.
„Това е Перцето!“ — рече си Алиса.
И силно ритна нагоре. Сетне се ослуша.
Първото нещо, което чу, бе хор от гласове, които дружно извикаха:
— Ето Перцето!
После само гласа на Заека:
— Уловете го, там, при плета!
После мълчание и пак объркани гласове:
— Повдигнете главата му!
— Сега коняк!
— Ще се задави!
— Е, как беше, стари приятелю? Какво ти се случи? Разправи ни!
Най-подир се чу нежен, квичащ гласец. („Това е Перцето“ — помисли си Алиса):
— Сам не зная — не, стига, благодаря! Сега ми е по-добре… но… малко съм развълнуван, не мога ви разправи… зная само, нещо ме удари като пружина… и хвръкнах като ракета…
— Тъй значи, стари приятелю! — рекоха всички.
— Трябва да изгорим къщата! — каза Заека.
Тогаз Алиса с все сила извика:
— Ако направите това, ще пусна Дайна срещу вас!
Последва мъртвешко мълчание. Алиса си помисли:
„Какво ли ще сторят сега?! Ако бяха малко по-умни, щяха да махнат покрива.“
След миг-два те пак почнаха да се движат насам-натам и Алиса чу Заека да казва:
— Отначало стига една кола.
„Една кола какво?“ — помисли Алиса.
Но те не я оставиха дълго да мисли. След миг порой от камъчета се изля върху прозореца, а някои от тях я удариха по лицето.
„Ще туря край на това“ — рече си тя и извика:
— Да не сте посмели да хвърлите още веднъж!
Последва повторно мъртвешко мълчание.
Алиса забеляза не без почуда, че всички камъчета, тъй както стояха на пода, се превръщаха в малки банички. И тогаз чудесна мисъл й дойде на ум.
„Ако изям една от тия банички — помисли тя, — няма съмнение, ръстът ми някак ще се измени. Тъй като вече не мога да стана по-голяма, вярвам, бездруго ще ме направи по-малка.“
Тя глътна една — и се зарадва, като видя, че почва да намалява. Щом стана доста малка и успя да мине през вратата, тя изтича навън.
Пред къщата се бяха насъбрали множество малки животни и птици.
Горкият малък гущер, Перцето, беше в средата. Две гвинейски прасета го държаха и му даваха да пие нещо от едно шише.
Всички се спуснаха срещу Алиса. Но тя побягна с всичка сила и скоро се намери в безопасност сред гъста гора.
„Първото нещо, което трябва да направя — каза си Алиса, като скиташе из гората, — е да стигна пак обикновения си ръст. И второ, да вляза в оная хубава градина. Мисля, това е най-доброто.“
Намерението, разбира се, изглеждаше чудесно — ясно и просто замислено. Единствената мъчнотия беше, че Алиса не знаеше как да го приложи в изпълнение. И като гледаше загрижено между дърветата — изведнъж остър лай се разнесе точно над главата й. Тя бързо вдигна глава.
Едно грамадно кутре я гледаше отгоре с големи кръгли очи и плахо протягаше лапа да я пипне.
— Горкото — каза Алиса галено и се опита да му свирне. Но всъщност тя се боеше да не е гладно кутрето — както го галеше, да не я изяде.
Без да знае защо, тя взе една пръчица и я насочи насреща му. Тогава кутрето скочи с радостно джафкане и се хвърли върху пръчката — престори се на раздразнено.
Алиса избяга зад един трън, за да не я смачка кутрето. Но когато тя се показа от другата страна, то отново скочи върху пръчката и в бързината се преметна презглава. Алиса, на която това се видя като игра на кон, и която се боеше всеки миг кутрето да не я премаже, пак се затича около тръна. Тогава кутрето почна да напада пръчката — всеки път се хвърляше много малко напред и много по-силно отстъпваше. То лаеше дрезгаво; най-сетне седна доста надалече, запъхтяно, с изплезен език и с полузатворени очи.
Удобен случай за Алиса да избяга. Тя тичаше, докато съвсем се измори и загуби дъх; едвам се чуваше вече лаят на кутрето в далечината.
„Все пак какво мило кутренце беше то! — каза си Алиса, като се облегна на едно лютиче и почна да си вее с едно листо. — Щях да го науча на толкоз много работи, да бях само достатъчно висока! О, боже! Забравих, трябва пак да порасна. Чакай да видя: как ли ще стане това? Навярно трябва да изям или изпия нещо. Но какво?“
Въпросът наистина беше: какво? Алиса разгледа наоколо всички цветя и треви, но не можа да види нещо подходящо за ядене или пиене. Една голяма гъба растеше наблизо, висока току-речи колкото нея. След като надзърна под гъбата, от двете й страни и отзад, на Алиса й хрумна, че може да погледне отгоре и да види какво има там.
Тя се повдигна на пръсти и погледна над ръба на гъбата. Веднага очите й срещнаха погледа на една голяма синя гъсеница, която седеше на върха със скръстени нозе, спокойно пушеше от дълго наргиле и не обръщаше никакво внимание нито на Алиса, нито на каквото и да е наоколо.
