Вечният градинар

— Тя казваше, че често ти праща съобщения — казва той.

— Веднъж седмично. Ако пропуснеше седмица, на следващата пишеше два пъти. — Гидо сега говори на италиански. Отново е малко, изгубено дете — както в деня, когато го намери Теса.

— Проверявал ли си пощата си, откакто я убиха?

Гидо клати глава в яростно отрицание. Не, не е могъл. Щяло да му дойде твърде много.

— Сега можеш ли да си идеш в къщи и да провериш? Имаш ли нещо против? Нали не ти се бъркам прекалено?

Докато се изкачваха с джипа през тунела от притъмнели дървета, Джъстин си мислеше само за Гидо. Гидо беше неговият наранен приятел и единствената му цел бе да го откара у дома, при майка му, да възстанови спокойствието му и да направи така, че от този момент нататък Гидо да престане да скърби, да излезе от апатията и да се превърне отново в здрав, арогантен малък гений на дванайсет години, вместо да остане завинаги инвалид, чийто живот е приключил със смъртта на Теса. А ако онези — които и да бяха — са сторили с компютъра на Гидо същото, което и с неговия, и с този на Хам, да го утеши и доколкото е възможно, да го успокои. Това бе главната му задача в този час, която изключваше всичките му останали цели и чувства, защото да се остави на тях би означавало да загуби контрол над себе си. Би означавало да се отклони от пътя на рационалното изследване и да обърка търсенето на Теса с търсене на отмъщение.

Той паркира и решително хвана Гидо под ръка. Този път Гидо не се опита да освободи ръката си. Майка му бе приготвила яхния и опекла хляб, с който много се гордееше, и по настояване на Джъстин те първо се нахраниха, само двамата, докато майката ги наблюдаваше отстрани. После Гидо донесе компютъра от спалнята си и известно време не се свързаха с мрежата, просто поседяха заедно, рамо до рамо, зачетени в разказите на Теса за сънените лъвове, които бе видяла при експедициите си, за ужасно игривите слонове, които за малко да седнат върху джипа и да го сплескат, но тя не им бе позволила, за надменните жирафи, които се щастливи само когато някой се възхищава от елегантните им шии.

— Искаш ли всичките й писма на дискета? — попита Гидо, когато прецени, че Джъстин вече е видял достатъчно.

— Много мило от твоя страна — отвърна учтиво Джъстин. — В такъв случай бих желал да получа копия и от твоите работи, за да си ги чета на спокойствие. Домашни, съчинения — всичко, което би желал Теса да види.

Когато дискетите бяха готови, Гидо включи модема в телефонната розетка и двамата проследиха заедно прекрасното стадо газели, които пробягаха през екрана, преди той да угасне и да потъмнее. Гидо се опита да извика десктопа, но бе принуден да обяви с дрезгав глас, че и неговият твърд диск е изтрит по същия начин както на Теса, само без онова предупреждение за клиничните тестове и отровите.

— Тя не ти ли беше изпратила нещо да й го пазиш? — попита Джъстин; стори му се, че тонът му е заядлив като на митничар.

Гидо поклати глава.

— Нещо, което да предадеш на някой друг? С други думи, не те ли използваше за куриер?

Повторно поклащане на главата.

— Какви важни материали загуби сега?

— Само последните й писма.

— Е, станахме двама в това положение. — Или трима, ако броим Хам, помисли си той. — Щом аз мога да го понеса, можеш и ти. Понеже аз бях женен за нея. Нали? Може би в нейния компютър е имало вирус, който е заразил твоя. Възможно ли е? Тя е прихванала нещо и ти го е предала по погрешка. А? Не знам какво говоря, така ли? Просто гадая. Искам да кажа, никога няма да разберем истината. Затова просто да си кажем, че е нещастна случайност, и да си живеем живота. И двамата. А, какво ще кажеш? А ти ще си поръчаш всичко, което ти е нужно, за да си възстановиш компютъра. Нали? Аз ще предупредя офиса в Милано.

След като се убеди, доколкото бе възможно, че Гидо се е поуспокоил, Джъстин си тръгна; той се спусна с джипа до вилата, паркира го във вътрешния двор, където го бе заварил, взе компютъра на Теса от маслобойната и отиде на брега на морето. Чувал бе по разни курсове, че има умни хора, способни да възстановят текст от уж напълно изтрит твърд диск. Само че тези хора, доколкото ги имаше, работеха на разни официални места, с каквито той вече нямаше нищо общо. Хрумна му да се свърже по някакъв начин с Роб и Лесли и да ги помоли за съдействие, но не искаше да ги поставя в неудобно положение. Освен това, ако трябваше да бъде честен със себе си, в компютъра на Теса имаше нещо мръсно, някаква зараза, от която той искаше да се освободи физически.

На светлината на полускритата луна той стигна до края на разбития пристан за лодки. По пътя си подмина някаква стара табела с истеричен надпис, че всеки, който пристъпи по-нататък, прави това на свой собствен риск. От ръба на пристана той предаде лаптопа на дълбините, след което се върна в маслобойната и изля душата си в писане до зори.

Драги Хам,

Това е първото от една, надявам се, дълга поредица писма до твоята любезна леля. Не бих желал да ти прозвучи сълзливо, но ако случайно ме блъсне автобус, бих желал лично да предадеш цялата документация на най-кръвожадния и неустрашим представител на твоята професия, да му платиш, каквото поиска, и да задвижиш нещата. Така и двамата ще направим на Теса една добра последна услуга.

Твой както винаги,

Джъстин

15.

До късно през нощта, когато уискито най-после го надви, Санди Удроу остана доблестно на поста си в Британската мисия, зает с дописване, дооформяне и доизпипване на предстоящата си изява пред утрешното съвещание на Политическия отдел; съзнанието му ту прехвърляше материала нагоре към по-висшия му разум, ту го връщаше стремително обратно в дълбините на другия му разум, като противотежест на неуправляем асансьор, който без предупреждение го влечеше със себе си през лудешкия лабиринт от обвиняващи призраци, принуждавайки го да се надвиква с тях: вие не съществувате, вие сте просто поредица от несвързани случайности; вие нямате никакво отношение към внезапното и окончателно отпътуване на Портър Колъридж за Лондон със съпругата и детето му под твърде спорния претекст, че изведнъж били решили, ей така просто, да си вземат отпуск и да търсят специално училище за Роузи.

Понякога мислите му се втурваха без посока и той обикновено ги настигаше, заровени в пагубни идеи, като например развод по взаимно съгласие, и дали Гита Пиърсън или онова новото момиче, Тара еди-коя си от Търговския отдел, би била подходяща за партньорка в живота, а също и коя от двете биха харесали повече синовете му. Или пък дали все пак не е по-добре да си живее живота като вълк-единак, както досега, да си мечтае за някаква връзка, която все да не намира, и да гледа как мечтата все повече му се изплъзва. Докато шофираше към къщи със заключени врати на колата и вдигнати докрай стъкла, той се видя още веднъж отстрани — верният съпруг, баща и стълб на семейството (наистина леко податлив на чужд чар, но кой ли пък мъж не е?), но в крайна сметка неизменно почтеният, непоклатим, мъдър офицерски син, в когото Глория се бе влюбила до уши преди толкова много години. Ето защо, когато влезе в дома си, той се изненада, да не кажем обиди, когато откри, че в отплата за всичките му най-благородни намерения Глория не бе благоволила да го дочака, приласкае и нахрани, а се бе оттеглила в спалнята, оставяйки го да се самообслужи от хладилника. В края на краищата, дявол да го вземе, аз съм временно изпълняващият длъжността върховен комисар! И като такъв ми се полага малко уважение, поне в собствения ми дом!

— Нещо по телевизията? — извика той с жален глас, докато дъвчеше студеното говеждо в недостойна за един държавен мъж самота.

Тънката бетонна плоча, служеща за таван на трапезарията им, беше също така и под на тяхната спалня.