Вечният градинар

регистриран най-голям брой нови случаи на туберкулоза в сравнение с който и да било друг район на света, а също и най-висок процент комбинирано заразяване с ХИВ и ТБ.

Благодаря, вече знам това, помисли си той.

Тропическите свръхградове — ад на земята

След като екосистемите в Третия свят се рушат в резултат на незаконна сеч, замърсяване на водата и почвата и неконтролиран петролодобив, все повече хора от селски общности в развиващите се държави се принуждават да търсят работа и оцеляване в големите градове. Според специалистите това ще доведе до възникването на десетки, по-вероятно стотици многомилионни градове гета с население, съставено почти изключително от нископлатени черноработници, които ще се превърнат в огнища на безпрецедентна концентрация на смъртоносни заболявания, като например туберкулоза.

Джъстин чу далечен клаксон на автобус.

— Прецака се значи — каза самодоволно Гидо, когато Джъстин го отведе до мястото на катастрофата. — Влезе ли в пощенската кутия? — Пръстите му вече чукаха по клавишите.

— Не, разбира се. Откъде да знам как? Какво правиш сега?

— Добавял ли си нещо, без да го запаметиш?

— Абсолютно не. Не и не. За нищо на света.

— Значи нищо не е станало. Не си загубил нищо — каза Гидо с професионално равнодушие с още няколко умели натискания на клавишите върна компютъра към живот. — Може ли сега да се свържем с мрежата? Моля ти се! — помоли той.

— Защо да се свързваме?

— За да проверим пощата, за бога! Всеки ден се получават стотици електронни писма, а няма кой да ги чете. Ами ако някой е решил да ти изпрати на теб поздрави и съчувствие? Не искаш ли да ги получиш? Сигурно има съобщения и от мен, на които тя така и не отговори. Явно не ги е чела!

Гидо щеше да се разплаче. Джъстин нежно го хвана за раменете и го сложи да седне на високата табуретка пред клавиатурата.

— Кажи ми, какъв е рискът? — помоли той. — Какво би станало в най-лошия случай?

— Няма риск. Всичко е запаметено. С този компютър в момента изпълняваме само най-прости операции. Ако пак се получи засечка, ще го рестартираме и толкоз. Ако има нови съобщения, ще ги запаметим. Теса си е запаметила всичко останало. Имай ми доверие. — Гидо свързва лаптопа с модема и подава на Джъстин края на някакъв кабел. — Включи това в телефонната розетка. Тогава можем да започваме.

Джъстин изпълнява, каквото се иска от него. Гидо чуква няколко клавиша и застава в очакване. Джъстин наднича през рамото му. Някакви йероглифи, после прозорец, после още йероглифи. Пауза за съсредоточаване и молитва, последвана от съобщение на цял екран, което мига като неонова реклама на бар. Гидо възкликва от ужас и отвращение.

ОПАСНА ЗОНА!!!

ОФИЦИАЛНО ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ:

НАВЛИЗАНЕТО В ТАЗИ ЗОНА Е ОПАСНО ЗА ЗДРАВЕТО.

НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙТЕ ПОВЕЧЕ. ПРИ КЛИНИЧНИ ИЗПИТАНИЯ Е УСТАНОВЕНО, ЧЕ ВСЯКАКВИ ПО- НАТАТЪШНИ РАЗСЛЕДВАНИЯ МОГАТ ДА ДОВЕДАТ ДО ФАТАЛНИ ПОСЛЕДИЦИ ЗА ИЗВЪРШИТЕЛЯ.

В ИМЕТО НА ВАШАТА ЛИЧНА БЕЗОПАСНОСТ И СПОКОЙСТВИЕ ТВЪРДИЯТ ВИ ДИСК Е ПОЧИСТЕН ОТ ТОКСИЧНИ МАТЕРИАЛИ.

В продължение на няколко блажени секунди Джъстин наивно си мисли, че всичко е наред. Той дори си казва, че при по-спокойни обстоятелства може би трябва да напише на съставителите на програмата гневно писмо, с което да протестира срещу надутия им стил. Гидо току-що му е демонстрирал как тия засечки, при цялата помпозност на излизащите съобщения, всъщност се оправят с няколко натискания на клавишите. Той тъкмо се кани да възкликне нещо като: „Хайде стига бе! Омръзнаха ми тия скапани програми!“, когато поглежда Гидо. Главата на детето е потънала в раменете му, сякаш някой го е ударил с юмрук в тила. Дланите му са обърнати нагоре, костеливите пръсти едва помръдват като пипала на умиращи паяци. Лицето му — тази част от него, която се вижда — е възвърнало предишната си бледност, сякаш отново има нужда от кръвопреливане.

— Нещо лошо ли стана? — пита меко Джъстин.

Гидо рязко се навежда напред като пилот, чийто самолет губи управление, и започва трескаво да изпълнява спасителните процедури. Явно всичко е напразно, защото той отново се изправя, удря се с длан по челото, затваря очи и издава ужасен стон.

— Кажи, какво става? — моли Джъстин. — Няма нищо страшно, нали, Гидо? Кажи ми. — И когато Гидо не отговаря: — Ама ти го гасиш. Нали?

Гидо кима като хипнотизиран.

— А сега изключваш модема?

Ново кимване. Детето не издава звук.

— Защо правиш това?

— Рестартирам.

— Какво значи това?

— Да почакаме една минута.

— Защо?

— По-добре две.

— Какво ще стане дотогава?

— Да му дадем време да забрави. Да се възстанови. Това, което стана, не е нормално, Джъстин. Напротив, много е лошо. — Той отново превключва на дразнещия компютърен жаргон с американски акцент. — Това не са някакви хулигани, които си правят майтап с теб. Повярвай ми, този, който ти го е погодил, е истински злодей!

— На мен или на Теса?

Гидо поклаща глава.

— Явно е някой, който много те мрази. — Той отново включва компютъра, поизправя се на табуретката и поема дълбоко дъх, като дълга въздишка, но в обратен ред. За своя радост Джъстин вижда махащите с ръце чернокожи дечица на екрана.

— Оправи го! — възкликва той. — Ти си гений, Гидо!

Още докато казва това, образите на децата се заменят от нахално пясъчно часовниче, промушено с бяла диагонална стрелка. После и то изчезва, като на негово място остава само синьочерна безкрайност.

— Убиха го — прошепва Гидо.

— Как?

— Пуснали са ти вирус. Казали са на вируса да изтрие изцяло твърдия диск и са ти изпратили съобщение, за да знаеш какво е станало.

— Значи ти нямаш никаква вина — казва искрено Джъстин.

— Тя архивираше ли?

— Всичко, което имаше на разпечатки, вече съм го чел.

— Не ти говоря за разпечатки! Сваляше ли файловете на дискети?

— Не можахме да ги открием. Предполагам, че ги е взела със себе си на север.

— Къде на север? Защо не ги е изпратила по електронна поща на север? Защо е трябвало да носи дисковете със себе си? Нищо не разбирам.

Джъстин си мисли за Гидо, но се сеща за Хам. В компютъра на Хам също имаше вирус.