засадим в тяхна памет, нали, Ейдриън?
Във вътрешния двор на вилата е паркиран семейният пикап, нарочно натоварен с дървесни трупи за консумация на читателите на Ейдриън, които би трябвало да повярват, че той сам ги е отсякъл. Отгоре са привързани две прасковени фиданки, чиито корени са увити в пластмасови чувалчета.
— Моята Бет е толкова чувствителна! — дудне гласът на Ейдриън. — Като камертон, момчето ми. Като антена, вечно настроена на вярната вълна, нали, скъпа? „Да му занесем дръвчета“, вика. Разбира ги тя тия работи, ей, много ги разбира!
— Да ги засадим сега, че да се хванат, а, какво ще кажеш? — пита Бет.
— След обяда — казва твърдо Ейдриън.
Обедът е скромна селска закуска — каквото бог дал, както казва Бет: хляб, маслини и по една пъстърва на човек, от нашата сушилня, скъпи, по едничка за тримца ни, пък ако речеш да извадиш и едно шише вино от избата на Манзини…
Възпитан до смърт, Джъстин ги кани да влязат във вилата.
— Не можеш да жалиш вечно, момчето ми. Евреите например оплакват мъртвите седем дни. След това продължават нататък. Така е по техния
— О, аз не се офлянквам — опитва се да възрази Джъстин, като се ругае вътрешно, задето е отворил втора бутилка.
— Че
— Ами, вижте, Теса остави доста недовършени дела — започва неубедително Джъстин. — Например, ъъъ, имението, разбира се. Благотворителната й фондация… И тъй нататък.
— Имаш ли компютър? — пита Тъпър. Видял си го, извиква наум Джъстин, втрещен от ужас. Не, не си го видял. Аз те изпреварих, знам, че те изпреварих! — Най-важното изобретение след печатарската преса, момчето ми. Не е ли тъй, Бет? Не ти трябва ни секретарка, ни жена, ни дявол. Какъв компютър използваш? Ние, да ти кажа, отначало се дърпахме. Нали, Бет? Голяма грешка!
— Откъде да знаем! — оправдава се Бет, като яко отпива от виното. Глътката й е доста солидна за дребна женичка като нея.
— Ами какъвто ми попадне — отвръща Джъстин, след като се посъвзема. — Адвокатите на Теса ми набутаха някакви дискети. В имението си имаше компютър, ама кой ти го гледа какъв е.
— Значи, свършил си добра работа. Време е да си тръгваш. Не се офлянквай, върви! Родината те зове.
— В интерес на истината,
— От Форин Офис знаят ли, че си тук?
— Сигурно — отвръща Джъстин. Тоя Ейдриън сякаш нарочно го прави, мисли си той. Как може да се навира така в личния ми живот? Той няма никакво право, а пък аз го допускам като някакъв идиот.
Следва мораториум върху темата, през което време за свое огромно облекчение Джъстин е подложен на убийствено отегчителна лекция относно това как най-великата писателска двойка на епохата са се оставили да бъдат обърнати в правата вяра, в религията на интернет; без съмнение всичко това ще бъде записано като поредна вълнуваща глава от епопеята „Разкази от Тоскана“, заради което ще получат втори безплатен компютър с комплиментите на производителя.
— Ти се опитваш да избягаш, момчето ми — предупреждава го сурово Ейдриън, докато двамата свалят прасковените фиданки от пикапа и ги влачат към избата, откъдето Джъстин ще ги вземе по-късно, за да ги засади. — А има нещо, което се нарича дълг. Доста старомодна думичка напоследък. Колкото повече отлагаш, толкова по-нанагорно ще ти дойде. Върни се у дома. Ще те посрещнат с разтворени обятия.
— Защо да не ги засадим сега? — пита Бет.
— Прекалено вълнуващо е, скъпа. Нека човекът да си ги засади сам. Вечно на вярната вълна, нали така, момчето ми? Е, бог да те пази!
Какво означаваше всичко това? — пита Джъстин отдалечаващата се задница на пикапа. Случайност или заговор? Сам ли дойде, или те пратиха? Какво те доведе при мен — миризмата на мърша или заповедта на Пелегрин? В различни етапи от широко рекламираната си кариера Тъпър бе удостоил с присъствието си Би Би Си, както и един долнопробен вестник. Наред с това обаче се бе подвизавал доста време из тайните коридори на Уайтхол. Джъстин си припомни една хаплива забележка на Теса: „Какво, мислиш, прави Ейдриън с всичкия шпионаж, който не описва в романите си?“
Той се върна при Уанза, но скоро откри, че историята на болестта й, записана в дневника на Теса, завършва без убедителен край. Лорбиър и екипът му посещават още три пъти болничната стая. На два пъти Арнолд се опитва да ги разпита, но Теса не чува какво си говорят. Не Лорбиър, а сексапилната славянка преглежда Уанза, докато Лорбиър и лакеите му само гледат отстрани. Главното се извършва през нощта, докато Теса спи. Тя се събужда, изпищява и повиква сестрата, но никой не идва. Всички от персонала са твърде уплашени. С големи усилия Теса успява да ги открие и те признават, че Уанза е мъртва, а детето й е върнато в селото.
След като внимателно постави страниците на мястото им в полицейското досие, Джъстин отново се обърна към компютъра. В устата си чувстваше метален вкус, сякаш бе болен от жлъчка. Бе изпил твърде много вино. Пъстървата тежеше като каучук в стомаха му. Той натисна няколко клавиша и си каза, че трябва да отиде във вилата и да изпие литър минерална вода. Внезапно впери очи в екрана на компютъра, ужасен и невярващ. Затвори очи, разтърка ги, зарови лице в дланите си и отново се взря в екрана. Съобщението си беше още там:
ТАЗИ ПРОГРАМА Е ИЗВЪРШИЛА ПОГРЕШНА ОПЕРАЦИЯ.
МОЖЕ ДА ЗАГУБИТЕ ВСЯКАКВИ НЕЗАПАМЕТЕНИ ДАННИ ВЪВ ВСИЧКИ ТЕКУЩО ОТВОРЕНИ ПРОЗОРЦИ.
А под смъртната присъда — ред правоъгълничета, подредени като ковчези за масово погребение. Кликнете с мишката върху онзи, в който искате да ви погребат. Джъстин отпусна безжизнено ръце край тялото си, повъртя глава на всички страни със затворени очи, после се оттласна с пети от бюрото заедно със стола си.
— Проклет да си, Тъпър! — прошепна той. — Проклет да си, проклет, проклет! — Всъщност искаше да каже: проклет да съм аз. Сигурно съм направил нещо или пък съм забравил да направя. Трябваше да я изключа тая дяволска машинка!
Гидо. Къде е Гидо?
Той погледна часовника си. Училището свършваше след двайсет минути, но Гидо му бе отказал да го прибере с колата си. Предпочитал да вземе училищния автобус като всички здрави деца и щял да помоли шофьора да свирне с клаксона, когато му спре до портала. Едва оттам Джъстин можел да го качи с джипа. Няма какво да се прави, ще чакам, каза си той. Ако сега карам бясно, за да изпреваря автобуса, сигурно ще стигна малко след него и ще трябва пак да карам бясно, за да го изпреваря и на връщане. Като остави компютъра да се цупи на себе си, той се върна на масата с документите и с видимо облекчение се зарови в хартията, която далеч предпочиташе пред компютърния екран.
По данни на Световната здравна организация към 1995 г. в африканския континент южно от Сахара е
