Барбара Картланд
Кармата на любовта
ПЪРВА ГЛАВА
1885
— Махай се и изобщо не се връщай! Омръзна ми до смърт да ме гледаш отвисоко, като че ли си някаква изключително важна особа! Ти си едно нищо! Чуваш ли? Нищо! Да видя как ще се оправиш сама и без пари. Ако ли пък замръзнеш, още по-добре!
Докато говореше, графиня Линдейл — едра и дебела жена с червендалесто лице, блъсна момичето, което влачеше. То се строполи от външната страна на входната врата, която разярената жена захлопна с трясък.
Лейди Ориса Фейн остана да лежи на земята. Виеше й се свят от жестокия удар, който получи от мащехата си, ръката я болеше там, където дебелите, но здрави пръсти се бяха впили в плътта й.
Беше я влачила от малката всекидневна в задната част през цялата къща, за да я изхвърли по възможно най-унизителния начин през главния вход.
Когато графинята бе пияна, с нея нито можеше да се говори, нито да бъде убедена да направи нещо разумно. Това Ориса знаеше от горчивия опит, който бе придобила от честите й напивания. Никога преди обаче не я беше изхвърляла от къщата в буквалния смисъл на думата. Тъй като пияната графиня не можеше да изкачи стълбите до горния етаж, досега Ориса все успяваше по някакъв начин да избяга горе и да се скрие в спалнята си.
Скандалът започна от нищо.
Графинята никога не се бе отнасяла към Ориса добре. Най-редовно я обвиняваше, че се държи високомерно към нея.
Това се дължеше преди всичко на произхода й, който тя се стремеше по всякакъв начин да забрави. Бе останала вдовица на дребен чиновник от английската администрация, обаче при връщането си в Англия прояви завидно умение, когато благодарение на неведомите пътища на съдбата попадна на един параход с графа. Самотен и съкрушен след смъртта на любимата си съпруга, той стана лесна плячка за пресметливата си и амбициозна спътница.
Дългото пътуване бе предоставило на госпожа Смитсън идеална възможност да обгради тъжния вдовец с топлота и симпатия, на които той не можа да устои. Пък изглежда, че тази ситуация до голяма степен го утешаваше и развличаше.
Граф Линдейл бе доста затворен човек и освен щастливия си брак, не бе имал случай да опознае по- добре коварството на жените.
Тогава все още изключително привлекателна и дори съблазнителна, госпожа Смитсън без особени усилия, но с много хитрост, спечели графа. Не бяха минали и три месеца, когато тя достигна мечтания триумф на живота си — стана графиня Линдейл.
Често Ориса се измъчваше от мисълта, че ако пътуваше с баща си, би могла да предотврати това, което се оказа катастрофа не само за него, а и за самата нея. Но колкото повече опознаваше мащехата си, нейната желязна и непоклатима решимост, толкова повече се засилваше вътрешната й увереност, че едва ли някой би могъл да предпази баща й от пагубното увлечение по тази жена.
„Ако само татко беше останал в полка си в Индия!“ — бе казвала тя често на брат си, обхваната от безкрайно отчаяние.
Той обаче наследи титлата и това наложи преждевременно да напусне службата в Индия и да се върне в Англия, за да заеме новото си положение в обществото.
Титлата с нищо не промени начина им на живот. Оказа се, че брат му, от когото получи наследството, е пропилял и малкото пари, останали от баща им.
Не мина много време и госпожа Смитсън разбра, че почетната титла, до която успя да се домогне, не компенсира затрудненото материално положение, с което трябваше да се примири.
Дори слугите бяха недостатъчни. Тя реши, че като използва заварената си дъщеря едва ли не като момиче за всичко, ще си върне за униженията, които според нея трябваше да понася.
Животът на Ориса се превърна в кошмар от мига, в който майка й почина в Индия, а тя бе едва на десет години. Тя бе брутално и жестоко откъсната не само от единствения свят, който познаваше и обичаше, но и от любимата си айа, която я бе откърмила и отгледала от бебе.
Бе изпратена в Англия преди баща си. Бяха използвали завръщането на съпругата на един полковник с по-ранен параход, която обеща „да се погрижи за бедното, загубило майка си дете“.
Англия се стори на Ориса студена и мрачна. Тя страдаше безкрайно за слънчевата светлина, която отъждествяваше с майчината си обич. Когато нощно време оставаше сама в малката студена спалня, сякаш чуваше звуците на Индия — шума на многолюдната тълпа, лаенето на бездомните кучета, скърцането на каруците.
— Мамо… мамо… — хълцаше тя, заровила глава във възглавницата, която скоро ставаше съвсем мокра от пролетите сълзи.
Именно мащехата й насърчаваше новия си съпруг да удави в алкохол проблемите си. Опитът от предишния брак я бе научил, че пиенето е лек за всички болести.
Даже когато бе пияна, графинята избягваше да говори за първия си брак. Ала с течение на годините от неволно изпуснати думи Ориса успя да си изгради една представа, много по-различна от така умело поднесените на баща й по време на пътуването преструвки за изпитвана мъка по обща и за двамата загуба.
Докато в Индия употребата на алкохол можеше да бъде приписана, на пагубното влияние на климата, тук — в Англия, за това нямаше никакво извинение. А графът и втората му жена пиеха постоянно.
Най-много от това страдаше Ориса.
Тя не само бе превърната в безплатна слугиня в мрачната им неприветлива къща в Лондон, но трябваше да стане и ням свидетел и да се примири с това да вижда баща си нощ след нощ пиян, а мащехата й да се държи като невъзпитана скандалджийка.
Нито един свестен слуга не можеше да бъде задържан по-дълго време в домакинството, а малкото приятели на графа, които бяха останали в Англия, съвсем скоро престанаха да ги посещават.
Ориса се оказа не само без приятели на нейната възраст, но и лишена от контакти с някакви по- нормално държащи се хора.
Животът й сигурно щеше да бъде като в самотен затвор, ако брат й — виконт Дилингам, не бе настоял все пак момичето да получи някакво образование. И той като баща им служеше с полка си в Индия. По време на една от отпуските, прекарани в Англия, постави условие или тя да посещава училище, или да й бъде наета гувернантка.
За неин късмет идеята в дома им да се появи друга жена бе повече, отколкото можеше да се иска от графинята. Така Ориса бе изпратена в едно частно училище за млади благородни девойки.
В тяхната среда Ориса се оказа аутсайдер. Израснала в Индия, тя нямаше никаква представа какво интересува нейните връстнички. А и фактът, че не можеше да ги покани в къщи, автоматично я лишаваше от евентуалното им гостоприемство.
Въпреки това тя научи много неща. Домашните й упражнения, в които не бе надникнал никой освен учителката, говореха за жив ум. Особено любими й бяха историята, литературата и географията.
Училището й помогна да разбере, че четенето може да й помогне да избяга от мърморенията, кавгите и всичко, което можеше да се причисли просто и естествено към духовната и физическата грубост на мащехата й.
В дома им не се купуваха книги. Новата графиня хвърляше по един поглед на списанията „Лейди“ и „Джентълуомън“, а баща й получаваше вестник „Морнинг пост“. Ориса знаеше, че може да взима книги на разменни начала, но изпаднал изцяло под чехъла на втората си жена, баща й едва ли щеше да й даде пари, за да плати абонамента.
В този случай късметът й пак не я забрави. Чичо й — полковник Хенри Хобърт, плати едногодишния абонамент. Това бе коледният му подарък за Ориса. Нейната искрена и някак странна благодарност го трогна и оттогава той го подновяваше всяка година, без дори да предполага, че по този начин й помага да не потъне в черната бездна на безнадеждността.
