широка поляна. На поляната маймунекът видя една голяма метална птица. Навря се в корема й, скри се под едно меко кожено седалище и търпеливо зачака. На другия ден птицата забръмча и се издигна към небето. Полетя над пустинята и над моретата. Два дни летя чудната птица. На третия ден кацна пак на едно широко поле, където имаше двадесетина метални птици.
— Стигнахме летището! Тука е земята на българите — извика оня, който управляваше птицата, и слезе на земята. Слязоха и другите пътници. Африканецът се измъкна, без да го види някой, и побягна по полето. Капнал от глад, той първом съгледа една круша, наяде се с меки нападали плодове и легна да си подремне. Тогава го хвана един шоп с бели гащи и окърпен кожух. Този шоп отведе Тошка в София и го продаде за двадесет лева на оня човек с чепатия бастун, при когото Тодора Гъбева беше домашна помощница. По- нататък малките читатели знаят Тошковите злополучия…
— Насам! Елате всички насам! — извика един ясен глас над Тошковата глава.
Тошко се стресна. Тихо изпълзя от долчината, покатери се по съседния висок бук и се сгуши в листата.
В туй време под бука пристигнаха десетина момчета с кошници.
— Ах, цялата земя е зарината с желъди! — изкрещяха момчетата и започнаха да събират нападалия буков плод.
Като събраха всички желъди, децата се изправиха. Едно от тях се провикна:
— Хайде, Пънчо-о-о! Идеш ли?
— Ида, бе — отговори лениво закъснелият Пънчо. — Как не ви мързи да викате? — и се показа между дърветата. Едната връв от цървула му се влачеше. Децата си заговориха:
— Довечера пак ще има тупаница, защото кошницата му е празна.
— Най-напред ще го груха баща му, след туй баба му, а сетне ще се изредят неговите девет братя. Много е лошо, когато имаш деветима братя.
И децата отминаха по-нататък. Пънчо пристигна под бука, прозя се и погледна към земята.
— Да имаше желъди, щях да събирам може би. Добре, ама няма. — Захвърли кошницата, прозя се още веднъж и легна на тревата. — Как няма един милостив другар да ми напълни кошницата с желъди! — въздъхна Пънчо.
Тошко Африкански извика по маймунски:
— Аз ще ти напълня кошницата! — и залюля клоните.
Желъдите рукнаха като дъжд. След като отърси клоните, Тошко скочи долу, събра желъдите и завчас напълни кошницата.
Пънчо гледаше лениво Тошка.
— Брей, как не те мързи! — рече той. — Много ми се ще да разбера кой си, защо ти са космати краката и ръцете, но не ми се приказва. Ще те помоля само едно нещо: ако искаш да станем приятели и ако не те мързи — отнеси кошницата ми до село! Остави я в училищния двор, след това се върни да вземеш и мене.
Както поръча Пънчо — тъй стори Тошко. Отнесе кошницата, върна се пак в гората и взе Пънча на гърба си. Пънчо яхна Тошка като магаре. Маймунекът го отнесе в село. Когато се разделиха, Пънчо проговори бавно:
— Ти заслужаваш да ми станеш приятел. Ако нямаш друга работа — помагай ми при учението! Пиши ми домашните упражнения!
Тошко направи знак с предните лапи и обясни, че не знае да пише.
— Научи буквите! — посъветва го Пънчо. — Влез в печката на класната стая. Тя е до черната дъска. Слушай какво говори учителят и гледай през някоя дупчица какво пише. Ако не заспиваш в час — ще научиш много скоро буквите!
Като си отиде в къщи, Пънчо наместо тупаница получи похвала и изяде цял резен сирене, а Тошко се намести в тенекиената печка на класната стая и зачака да види какво ще стане на другия ден.
КОСМАТИЯТ УЧЕНИК
На другия ден учениците пристигнаха рано. Започнаха да викат като луди. Сборичкаха се. Счупиха стъклото на един прозорец. Прекатуриха печката. Тошко се накани да изреве, но тъкмо в този миг влезе учителят. Щом го съзряха, всички се втурнаха към чиновете. Насядаха и се укротиха. Станаха по-малки от тревата, по-тихи от водата. Учителят сложи дневника на масата и като се наведе — изправи печката. Намести я там, където си беше. Тошко притаи дъх.
— Добър ден, деца! — викна учителят.
Децата скочиха на крака и отвърнаха на поздрава. Учителят ги попита сурово:
— Кой счупи стъклото на прозореца? Всички мълчаха.
— Кой счупи стъклото? — с гневен глас повтори учителят и погледна цялото отделение като сокол, който се вие над птичи двор.
Най-отзад се обади второгодишникът Радул с щръкналата нагоре коса.
— Пънчо — излъга Радул.
— Пънчо ли? Я да излезе този Пънчо пред черната дъска!
Но Пънчо го нямаше.
— Той хвърли един камък отвън, счупи стъклото и побягна в градината — продължи да лъже Радул.
— Скоро да го намериш и да ми го доведеш! — поръча учителят.
Радул изскочи ат чина, отвори вратата, обърна се назад и като видя, че учителят записва нещо в дневника, изплези език срещу цялото отделение. Блъсна вратата. Щом стъпките му заглъхнаха, от първия чин се надигна боязливо мъничкият Павел, сирачето, което имаше лице, поръсено с лунички.
— Учителю — проговори Павел с изплашен глас, — Радул излъга. Пънчо не е виновен за стъклото.
— Ами кой го счупи? — дигна глава учителят.
— Аз, учителю — едвам проговори Павел и наведе глава. Ушите му се зачервиха. Две сълзи се търкулнаха между луничките.
Учителят не вярваше на ушите си. Павел — най-кроткото момче, да счупи стъклото! Не може да бъде!
— Как го счупи? — попита той.
— С глава го счупих. Радул ме блъсна и аз ударих стъклото.
— Сега какво ще правиш? — замислено проговори учителят.
— Ще го платя! — отвърна с твърд глас Павел. — Аз имам скътани пари. Нали цяло лято работих в тухларницата на дяда Митрофана. Ще купя ново стъкло.
Учителят приближи чина и помилва Павла по главата.
— Не бързай, Павле, да носиш пари. Аз ще намеря стъкло отнякъде, а пък ти си дръж парите. Като рукнат дъждовете — ще си купиш гумени цървули. Ти си много слабичък и не бива да ходиш бос по студените кални улици.
В туй време Радул посрещна Пънча пред училищната врата и започна да го тегли за ръкава.
Пънчо беше закъснял както винаги. Той едвам си влачеше краката, търкаше сънените си очи и думаше:
— Чакай бе, какво си ме задърпал?
— Бързай — викаше Радул, — учителят донесе цяла кошница, пълна с бонбони. В сребърни книжки. За всички има по две, а за тебе — три. Тичай, докато не са ги излапали другите!
— По какъв случай? — попита Пънчо.
— Вчера изкопал едно гърне с пари. Брей, че късметлия учител!
Пънчо се засили. Ритна вратата и ококори очи.
— Къде е кошницата?
Учителят го посрещна.
— Ела ми, ранобуднико! — проговори той и заведе Пънча и Радула до стената.
— Така ще стоите прави до края на часа. И двамата сте наказани. Пънча наказвам, защото закъснява всяка сутрин. А Радула — защото ме излъга.
Сега всички внимавайте! Ще ви разкажа новия урок. Вие, деца, знаете, че вашите майки пекат в пещите
