Ангел Каралийчев
Тримата братя и златната ябълка
БАЩАТА РАЗКАЗВА ЗА ГУЩЕРЧЕТО
Имаше един стар селски дом, направен от дърво и камък. Покривът му приличаше на овехтяла ръждива шапка с отпуснато надолу кръжило. Изпод шапката гледаха към двора две дълбоки прозорчета, замрежени с кръстовидни дървени решетки. Щърково гняздо се беше наместило върху каменната плоча на белосания комин. Над гняздото шумолеше, разперил клони, вековен сенчест орех. Тежка дъбова врата, нашита с ковашки гвоздеи, скърцаше продължително и жаловито. Наперен петел се разхождаше пред вратата и кълвеше разпилени овесени зърна.
Един ден, щом петелът разпери крила, проточи шия и гръмогласно изкукурига — приказката започна.
Най-напред се разтвори дъбовата врата. Блеснаха озарените от, изгряващото слънце шарени паници и медници, окачени на дървени куки под полицата. Котката, задрямала до камината, стана, протегна се изгърбена и бавно прекрачи прага. Крадешком тръгна към градината да гони врабчета. Миндерът в широката стая беше постлан с дългорунни китени алища и шарени възглавници. Върху мия дера седеше старец на преклонни години. Над главата му върху два побити гвоздеи висяха на стената дървен лък и колчан със стрели.
Пред стареца стоеха прави трима мъже. Гологлави. Калпаците си държаха в ръцете.
Те бяха тримата синове на стареца:
Най-големият,
Средният и
Най-малкият.
Първите двама се пъчеха пременени и накичени. На калпаците им се ветрееха пера паунови. Копринените им пояси спускаха дълги алени ресни до бедрата. Ботушите им стигаха до коленете. Най- малкият се гушеше зад тях, нескопосно облечен, опасан с колан от лико, несресан, както му е редът. Босоног. Перчемът му паднал върху челото. Очите му горяха като два живи въглена.
Белобрадият старец изгледа синовете си, от главите до петите и рече:
— Повикал съм ви, чеда мои, да ви кажа, че тази нощ ще пристигне ламята!
При тия думи Най-големият брат и Средният се стъписаха, стреснати и уплашени. Най-малкият прехапа устни и направи една крачка напред, приближи се до баща си.
— Що думаш, тате? Каква ламя? — попита Най-големият.
— Ще ви кажа. Затворете първом вратата. Натиснете и заключалката. Никой друг не трябва да узнае какво съм ви казал. Само вие.
Тогава Най-големият брат се обърна към Средния и му каза:
— Заключи вратата!
А Средният блъсна Най-малкия:
— Тичай да заключиш вратата!
Най-малкият покорно изпълни поръката. Затвори вратата и намести заключалката. Сетне се върна и седна на чергата до бащините си нозе. Големият и Средният се отпуснаха върху миндера от двете страни на баща си.
Старецът се втренчи към светлите прозорчета сякаш призова спомените си, поглади с длан брадата си и започна:
— Преди много, много години, когато бях малък, вашият дядо ме проводи да напаса козичката в Камендолската гора. Там, както знаете, има едно сухо каменисто корито. По онова време на двата бряга вишеха клони престарели дървета с напукани дънери. Над коренищата им растеше златистозелен мъх. Моята козичка се беше възправила на една леска и се мъчеше да захапе най-долното клонче. Звънчето й трепкаво дрънколеше, а брадицата й се мяткаше насам-натам. Аз бях седнал на един напечен пън и надувах дудучето си. През рамото ми тегнеше торбичка, пълна с диви крушки, на кръста ми висеше кратунка.
В суходолието имаше островръх сив камък. Най-отгоре беше изпълзяло гущерче, такова едно малахитово, с рубинени очички, а гърбецът му сякаш беше посипан със скъпоценни камъчета. Извило очички към мене, то ме гледаше и слушаше захласнато свирката ми.
Изведнъж тежък тътнеж разтърси гората и се понесе в дълбочината като грохот на кервански коли, натоварени с празни бъчви-возилници.
Аз погледнах към небето: там се носеха страшни буреносни облаци. Една светкавица разкъса облаците. Силна гръмотевица удари гората. Изплашени птици изхвръкнаха с писък от гнездата си и се пръснаха в пущинаците — където им видят очите. Едри дъждовни капки захванаха да ръсят шумака, затупкаха по напечените камъни, изведнъж окъпаха гущерчето. Но то не мърдаше от мястото си, с наслада размахваше опашката си и се радваше на дъждовната прохлада.
Аз оставих свирнята, изтичах към козичката, хванах я за нашийника и я повлякох към сухия дънер на един дъб, изтърбушен от гръмотевица. Подслонихме се двамата в хралупата. Само носът ми остана да стърчи навън.
Рукна проливен дъжд, сякаш се изливаше из ведро, а гущерчето все още не мърдаше от мястото си. Стоеше като заковано.
По едно време гръмотевиците заглъхнаха. Облаците отминаха бързо, насметени от невидимата метла на вятъра. Разлюлените клони се укротиха. Дъждът изведнъж секна. Слънцето подаде главата си върху избистреното небе и цялата гора блесна с елмазна хубост. Птичките се залюляха върху клончетата с намокрени опашки и весело зачуруликаха.
Измъкнах козичката от хралупата и я пуснах да тича по влажната трева.
Но ето че суходолието изведнъж оживя. Като стена пристигна мътен порой. Той мъкнеше камъни, прекатуряше дървета, подкопаваше ронливия бряг. На бърза ръка заля цялото корито. Всичко наоколо захвана да бучи.
Само острият камък с гущерчето стърчеше над клокочещатавода, Злочестото животинче се беше вкопчило в камъка, въртеше главичката си, махаше тревожно с опашката си, мигаше уплашено и тънко писукаше с гущерското си гласче: „Олелеее! Няма ли кой да ми помогне?“
Аз чух неговия вик за помощ, извърнах се изведнъж и като видях на какъв огън се пече малката гадинка, сърцето ми се сви от болка. А гущерчето пискаше още по-силно: „Батенце! Батенце!“ — „Не бой се, ида!“ — отговорих му и като грабнах от земята козарската си тояга, насочих я с разтреперани ръце над мътната вода, но тоягата излезе къса. Не можа да стигне до камъка. Бре, ами сега? Огледах се безпомощно наоколо.
А гущерчето се беше изправило на задните си крачета, махаше с предните и пискаше сърцераздирателно: „Отиде на татя гущерчето! Загива наследникът на гущерския престол!“ — „Я, то се побърка от страх!“ — рекох си аз и бързо съблякох дрехите си. Безстрашно се бухнах в поройната вода. Стихията ме блъсна с голяма сила и се опита да ме повлече надолу, но аз напрегнах сили, почнах да греба с ръце като с лопати и най-сетне се добрах до камъка. Като наближих, махнах нагоре с ръка и викнах на гущерчето: „Скочи върху главата ми!“
Гущерчето рипна върху главата ми и вкопчи ноктите си в косата ми. Обърнах се назад, но реката ме надви и ме повлече надолу. Опита се да ме удави. Захвана да ме блъска ту към брега, ту навътре. Набута ме в един опасен въртоп. Задъхан и омаломощен, най-сетне се докопах до един корен, напрегнах сетне сили и се измъкнах на брега. Търкулнах се и отпуснах хлава на тревата. Дишах тежко, едвам си поемах дъх.
Гущерчето запълзя по гърдите ми и се ослушваше дали бие сърцето ми.
Когато дойдох на себе си, аз се надигнах, потърках си очите и отидох за дрехите си. Облякох се, подсуших се и се наведох да взема гущерчето от земята. Помилвах си го кротичко, а то ми проговори и рече: „Хайде, батко, да вървим!“ — „Къде?“ — попитах го аз. — „В Голямата пещера при цар Гущер. Той ми е баща. Голям владетел е моят баща. В негови ръце се намират всичките подземни съкровища. Баща ми е много добър. Като узнае какво си направил, за да ми спасиш живота, ще сграби с две шъпи скъпоценни камъни и ще посегне да ти ги изсипе в торбичката, но ти камъни не вземай!“ — „А какво да поискам?“ — рекох му. — „Искай белокорото дръвче, дето е посадено в пръстеното гърне!“
