Един уморен пътник с тояжка на рамо и торбичка на тояжката спря пред вра-тага, прочете надписа и почука три пъти.
Никой не му отговори. Тогава той отвори вратата, боязливо влезе в кръчмата и спря до вратата. Остави торбичката и тояжката си в къта.
Най-големият брат, застанал зад тезгяха, със запретнати ръкави сплескваше наденици с едно шише и ги нижеше на върлина.
Средният брат броеше жълтици в калпака си и свирукаше. Като видя пътника, Най-големият направи с глава знак на Средния — да отнесе жълтиците вътре. Средният влезе в съседната стая. Там между две легла имаше каца, вече пълна догоре с жълтици. Монетите грееха като разровена жар. Средният брат изсипа жълтиците в кацата, излезе пак, затвори след себе си вратата и завъртя ключа.
— Какво искаш, дядо? — обърна се той към пътника.
— Аз ли? От дълъг път ида, затуй ожъднях. Доколкото си спомням — тука имаше една чешма, която…
— Имаше — прекъсна го Средният брат, — но вече я няма.
— Моля ти се — приближи се към тезгяха пътникът. — Налей ми чашка вода!
— Ние вода не продаваме! — обади се оня, който мачкаше надениците.
— А какво продавате?
— Винце.
— Как го давате, мога ли да попитам?
— Жълтичка за паничка!
— Ами като нямам пукната пара! — завайка се пътникът.
— Щом като нямаш пари — няма и да пиеш вино! — викна сърдито Най-големият, а Средният приближи до пътника, подаде му торбичката и тояжката и го изтика навън:
— Хайде, махай се оттука!
— Къде ще ида? — попита пътникът. — Вече мръква.
— Иди в гората. Там има вода, колкото щеш?
— А вълците? Нали ще ме изядат!
— Нека те изядат. С тебе няма да се свърши светът. Един сиромах по-малко!
Изхвърленият пътник, който беше същият оня странник, дето превърна водата на вино, поклати замислено глава, обърна се, дигна десница и бавно изговори: — От чешмата да потече пак вода, а в кацата всичките жълтици нека се превърнат на трици.
И бързо навлезе в гората.
Подир малко над горските върхари се зададе орлицата с железния ковчег. Тя беше много уморена и едвам размахваше крила. Като наближи до кръчмата, птицата се спусна надолу и кацна на поляната. Ковчегът тупна в меката трева. Вратицата му се отвори и отвътре излезе Най-малкият брат. Подире му скочи Златушка с кошничката.
Юнакът се изправи пред орлицата, стори дълбок поклон и рече:
— От сърце ти благодаря, птицо крилата! По-нататък аз знам пътя за бащината къща!
А Златушка сне от шията си мънистеното герданче и го наниза върху шията на орлицата.
— От мене за спомен! — извика тя.
— Бъдете честити до края на живота си! — благослови ги орлицата и раздвижи крилата си.
— А как ще се върнеш до Долна земя, когато всичката вода и всичките хлябове се свършиха? — попита я Най-малкият брат.
— Не ми трябва вече — отговори птицата, — нито вода, нито хляб, нито месо! Надолу пътят е лек. Додето на небето избият първите звезди — аз ще бъда при орленцата си. Прощавайте!
И тя потегли назад по същия път.
Най-малкият брат влезе в кръчмата.
Като го видяха, двамата големи си глътнаха езиците.
— Откъде идеш? — попита Най-големият.
— От Долна земя, ей сега пристигнах.
— Какво направи?
— Убих Ламята, а вие?
— Ние… ние… те чакаме — отвърна Средният.
На прага стъпи и Златушка. Като слънчоглед грейна лицето й.
— А туй момиче отдека е? — загледа се Най-големият брат към момичето.
— То е долноземка. Годеничка ми е! — усмихна се Най-малкият и се обърна към Златушка: — Пристъпи, Златушке, да те видят моите по-големи братя.
Златушка нерешително направи две-три крачки, а Най-големият сръга Средния:
— Наточи вино да почерпим гостите!
Средният грабна една дамаджана и затрополя надолу по стълбата, която слизаше в зимника. Само след два-три мига изпод земята, се чу гласът му:
— Батеее! От чешмата тече водааа! — крещеше оня, сякаш го беше охапало бясно куче.
— Водааа! — развика се и Най-големият. — Я опитай дали е вода!
— Опитах, два пъти опитах! — пак екна долният глас.
— Ами сега какво ще правим? — удари се по челото Най-големият.
— Нищо — рече Най-малкият, — ще си идем у дома, да зарадваме стария.
През същата нощ, когато месечината се появи над гората и по-сребри керемидите на кръчмата, двамата по-големи братя се измъкнаха крадешком от кръчмата. Най-големият носеше на гърба си чувал. В чувала пъшкаше нещо тежко.
Средният заключи вратата на „Последен грош“ и пусна ключа в джоба си, но ключът неусетно се изхлузи от съдрания джоб и падна пред прага.
Мълчаливо закрачиха двамата между дърветата.
Щом изчезнаха в пущинака, пред кръчмата изневиделица се появи странникът. Остави тояжката и торбата си до прага, наведе се, взе от земята ключа, дето го беше изтърсил Средният брат, и отключи кръчмата. Пристъпи вътре.
Тогава от зимника се чу заглушителният писък на Златушка:
— Помощ!
Странникът отмести големия камък, с който беше затиснат капакът на зимника, и отвори подземието. От тъмнината се показа главата на Златушка. Странникът попита девойката:
— Къде ти е годеникът?
— Братята му го вързаха, натъпкаха го в един чувал, затъкнаха с кърпа устата му — да не вика, и го отведоха някъде, а мене затвориха в зимника.
Странникът я хвана за ръката, изтегли я горе и рече:
— Върви подире ми! И недей се плаши! Всичко ще се нареди тъй, както трябва.
В същото време двамата тъмни братя вървяха по една светла горска пътека. Дърветата, притаили дъх, се давеха в безмълвие. Нито един лист не шумолеше. Като стигнаха до едно кухо дърво, поломено от гръмотевица, Средният прошепна:
— Бате, тука е вълчото връвище. Пущай чувала! Щом месечината се потули зад облак — от пещерите
