ще изскочат гладните вълци и ще го намерят.
Най-големият пусна чувала и го развърза.
От чувала с мъка се извлече Най-малкият брат. Ръцете му бяха здраво вързани отзад, краката му — омотани с дебело въже, устата му — запушена с кърпа.
Най-големият изръмжа:
— Сега вече ще се отървем от тебе! Вълците ще те разкъсат!
А Средният се наведе, извади кърпата от устата му и добави:
— Дишай, защото не искам да се задушиш и издъхнеш, преди да са дошли вълците.
И двамата злодеи поеха назад тичешком.
— Какво зло съм ви сторил, мили братя, че ме оставяте на вълците?
Никой не му отговори.
Месечината, потресена от престъплението, бързо потъна зад един облак. Наблизо завиха глутница вълци. Святкащи алчни очи се появиха между дърветата.
— Свърши се с мене! — простена Най-малкият брат, захвана да се гърчи и направи отчаяни усилия — да се отвърже, но въжетата бяха стегнати до немай-къде.
Вълците приближиха. Но тъкмо когато един грамаден звяр направи вълчи скок към вързания, измежду дърветата се втурна странникът. Той замахна с тояжката си, удари вълка по главата и викна:
— Циба!
Вълкът заскимтя като куче, укроти се бързо, обърна се назад и подви опашка. Тръгна към пещерите. Подире му се повлече цялата глутница.
Златушка се наведе над годеника си и чевръсто развърза ръцете и краката му. Потресен от злодеянието, Най-малкият погледна с безкрайна благодарност странника и го попита:
— Защо ме оставиха моите братя на зверовете?
— Твоите братя не са добри хора. Те искаха да откраднат кошничката със златните ябълки и годеничката ти. А като се върнат в къщи — смятаха да излъжат баща ти, че те са убили Ламята, за да получат имота му. Но който копае яма за ближния си — сам пада в нея.
— А какво ли стана с магарето ми? — досети се изведнъж Най-малкият.
— Нищо му няма. За да не му дават овес, кръчмарите го натириха в гората, да го одрънкат вълците, но то не се предаде, а захвана да троши зъбите на зверовете с подковите на задните си крака. И стана тъй, че наместо магарето да бяга от зверовете — те офейкват, щом го зърнат в гората. Скитори из храсталаците. Сутрин яде малини, а вечер — боровинки. Като се досети за тебе, то захваща да реве тъй, че цялата гора кънти от гласа му.
Най-малкият хвана главата си с две ръце и се замисли дълбоко. Магаре клепоухо, а пък у него има повече човещина, отколкото у братята му. Странникът съблече абичката си и я постла на тревата.
— Легнете си — покани той и двамата — да поспите, защото сте много уморени. Виждам, че очите на Златушка се затварят за сън.
Най-малкият и Златушка се търкулнаха върху постланата дрешка и заспаха като заклани.
Тогава странникът извади от торбичката крилете си, намести ги на раменете си, хвана тихичко юнака с дясната си ръка, Златушка — с лявата и полетя:
над горските върхари, позлатени от лунната светлина,
над реките, заглъхнали внощен покой,
над езерата и, моретата,
над най-високите планински върхове —
към родното село на тримата братя.
След потайна доба крилатият старец се върна, намери магарето заспало пред самите бърлоги на вълците, хвана го за ушите и го издигна към месечината.
Пренесе и него.
У ДОМА
Русата глава на слънцето се окъпа в каменните корита на чешмата.
Настъпило беше светло и радостно утро. Юнакът и Златушка още спяха върху постланата дрешка на странника. Магарето се въртеше край заспалите, душкаше, краката им и мърмореше:
— Тези крака са батювите, а тези — какините!
Първа отвори очи Златушка. Разшава се, поизправи се седнала и почна да оправя косите си. Най- малкият брат я усети, прозя се сладко, скочи на крака и се обърна към странника, който плискаше лицето си на чешмата с вода:
— Къде сме? Странникът се понадигна:
— На същото място, където спахме с братята ти през оная далечна нощ, когато потеглихме по следите на Ламята. Оттук до бащината ти къща има само един ден път.
Най-малкият брат приближи до странника, разгледа го от главата до петите, втренчи се в очите му и попита:
— Кой си ти, дето ме отърва нощес от вълците, и защо вървиш подире ми?
Чудна усмивка озари устните на странника:
— Аз съм твоят късмет.
— А къде останаха братята ми?
— И братята ти потеглиха насам, но те никога няма да стигнат до бащината си къща.
— Защо?
— Защото от оная къща, където ги оставихме, до бащиния ти дом има сто години път.
Като изрече тия думи, странникът мигом изчезна, сякаш никога не го е имало.
Най-малкият брат и Златушка се наместиха върху гърба на своето магаре. То наостри уши, изрева и се понесе вихром към родното, село.
Ето го бащиния дом! Тежката дъбова порта скръцна и се разтвори, но магарето не мина през портата, а прескочи по стар обичай през оградата.
Дядо Върбан се показа на прага и сложи ръка над очите си — да види кой му е дошъл на гости. И като зърна най-малкия си син, непознатото момиче и магарето, старият баща протегна към тях ръце. Устните му прошепнаха:
— Добре сте ми дошли! Честит съм, че ви дочаках! Най-малкият се наведе и му целуна десницата и Златушка му се поклони до земята.
В клоните на сенчестия орех зачуруликаха славеи. Златушка огледа новия си дом и ахна:
— Колко е хубаво тука!
— Аз, тате — рече най-малкият, — довърших Ламята и ти донесох всичките ябълки, които беше отмъкнала.
И му подаде кошничката.
Старецът я пое и дигна нагоре десницата си:
— Бъди ми жив и здрав, сине! Двамата с тебе ще развъдим тия чудни плодове! От всяка семка Ще поникне дръвче. Не е далеч времето, когато по цялата земя ще зашумят ябълкови градини и за всяко дете ще има сочни златисти ябълки. А поколенията ще казват: „Колко са сладки дядовите Върбанови плодове!“
Петелът плесна с криле, силно изкукурига и приказката свърши.
Информация за текста
© Ангел Каралийчев
Сканиране, разпознаване и редакция: unicode, 2007
Публикация:
