Най-малкият брат въздъхна от сърце и я помилва по главата. Златушка скочи, стъпи върху едно столче, пак влезе във фенера и затвори вратичката му. Фенерът угасна.
ПОСЛЕДНИЯТ ДВУБОЙ
Рано на другата сутрин, преди изгрев слънце, царските вратари разтвориха железните порти на двореца. Негово величество в нощница и по чехли на бос крак стоеше облегнат на балконската преграда, а долу под балкона беше застанал Юнакът, яхнал на кон. По седлото на коня блещукаха златошити коронки. Под сребърните подкови на нетърпеливите му крака изскачаха искри… Царят нареждаше тъй:
— Вземи една главня! Когато стигнеш Ламската гора — запали я! Всичките дървета ще пламнат, ще подхванат двореца и Ох ще изгори вътре. Тогава няма да имаме врагове и ще царуваме хиляда години. Нали, Вейхайвей?
Вейхайвей надничаше през рамото на баща си и подсмърчаше. Искаше всички да видят колко тъгува поради раздялата с годеника си. — Всичко да стане на пепел! — извика тя. Но Най-малкият брат поклати глава.
— Дума да не става — рече той, — гората аз не мога да запаля. Какво са ми криви вековните дървета, че да ги изгоря? Ами знаете ли колко лековити билки растат под дърветата и колко птици са измътили пиленца в гнездата между клоните? Пожар в гората няма да направя!
— А как ще се разправиш с Ох? — попита царят.
Юнакът хвана дръжката на меча си:
— С този меч! Той може да сече дървета, камъни и желязо.
— Убий го, ако можеш! — извика цар Патаран високо и промърмори под носа си: — Ако пък той ти вземе душицата, няма да пророня за тебе нито една сълза. Много си ми притрябал в двореца…
И започна да пъди конника с ръка:
— Заминавай! Заминавай! Какво чакаш?
Вейхайвей се надигна на пръсти и започна да маха с кърпичката си през рамото на царя.
Една бойна тръба екна над току-що събудения град и конникът препусна вихром по широкото поле към стените на мрачното ламско свърталище.
Конят препуска дълго, докато потъна целият в гореща пот, спря се пред опушената стена, изправи се на задните си крака и почна да цвили.
Върхарите на Дамската гора се люшкаха едвам-едвам. Гората глухо шумеше. От комините на работилниците припламваха огнени езици, ближеха облаците и сякаш се мъчеха да стигнат до изтънелия рог на месечината. Отвътре долитаха задавени гласове на много хора.
Юнакът се дигна върху стремената, направи тръба пред устата си с две ръце и гръмогласно се провикна:
— Ох! Ох! Ох! Излез, дръвнико!
Никой не отвърна нищо, само зелените крокодили в канала, който окръжаваше двореца, избълбукаха и потънаха на дъното.
— Ще те чакам — пак екна гласът на Юнака, — додето преброя до петнайсет. Ако не се явиш, моят кон ще прескочи стената и аз ще те измъкна окован в железни вериги. Що те заключа в една клетка и ще те показвам на децата по панаирите! Едно! Две! Три… — започна да брои конникът, но преди да стигне до десет, ламската врата се разтвори с трясък.
Като чер език напред се източи подвижният мост и се намести над дълбокия ров. На прага се показа великанът Ох. Измери с очи гостенина си, мина тромаво по моста, разклати го и се възправи — грозен и мрачен, обрасъл с четина, разрошен, с кръвясали очи:
— Ти, който погуби майка ми, какво искаш от мен? — попита великанът с продран глас.
— Искам да отключиш подземието и да пуснеш на свобода робите, които си заключил в работилниците! — изговори Най-малкият брат и го погледна с безстрашни очи. — Друго? — присви очи великанът.
— Искам златните ябълки, които Ламята открадна от дървото на баща ми!
Великанът се засмя зловещо тъй, че каменният зид се раздруса от неговия смях.
— А не искаш ли да те сваря в моя казан? — ехидно отвърна великанът.
Юнакът пламна от тая обида. Извади меча от ножницата, смахмузи коня си и връхлетя към Ох, но великанът се престори на страшно изплашен и търга да бяга покрай дълбокия ров към гората. Той искаше да си поиграе с човека от Горна земя, тъй както котаракът си играе с мишката, рреди да я налапа.
— Стой! Стой! — развика се подире му Най-малкият брат, размаха сабята си и го подгони между дърветата.
Изведнъж Ох спря на една полянка и замръзна на мястото си. Обърна се срещу коня и скръсти ръце. Конят също спря като закован и извърна очи настрани, защото не можеше да гледа страшилището.
— Ако не изпълниш заповедите ми, ще ти снема главата от раменете! — със задъхан глас изговори Юнакът.
— Снеми я! — покорно и насмешливо каза Ох, дори протегна дебелия си врат и наклони чутурата си за сечене.
Юнакът замахна.
Мечът му блесна като мълния и се стовари с нечовешка сила върху [???]
………
Какъв народ се беше насъбрал да изпроводи Юнака, който отърва Долна земя от две страшни чудовища!
Братята на Златушка един след друг се изредиха да му целунат ръка. Орлицата, стъпила върху плочата, на своето място търпеливо чакаше.
Прощаването свърши. Юнакът и Златушка влязоха в ковчега. Седнаха на две трикраки столчета, погледнаха се в очите и се усмихнаха. Вратицата се затвори. Тогава орлицата разпери крила и се дигна.
Описа два три кръга над дървото и се спусна към ковчега.
Хвана с нокти стоманената гривна.
Издигна железния ковчег в облаците.
И колкото по-нагоре отлиташе, толкова по-малък ставаше ковчегът.
А долу на земята един милион мъже размахваха калпаците си, жените нещо викаха, децата крещяха. Орлетата писукаха. Крилцата им трепкаха като ръчички, които се прощават.
Но ето че птицата навлезе в буреносен облак и изчезна. Чуваше се само бученето на вятъра, който носеше облака. Златушка се сгуши страхливо до гърдите на своя другар.
Изведнъж блеснаха лъчите на ослепително слънце.
Златушка погледна през прозорчето на ковчега, подири с очи родния си град, но Долна земя вече я нямаше. Тя беше останала под облаците завинаги.
Две сълзи се търкулнаха по страните на девойката.
— Пиу! — пропищя орлицата.
Юнакът отвори вратицата и поднесе пред клюна й медник с вода.
— Га! — повторно се обади птицата.
Юнакът й подаде един хляб.
ЗЛОДЕИТЕ ОТ КРЪЧМАТА „ПОСЛЕДЕН ГРОШ“
Коя е тази кръчма, издигната на същото място, където някбга имаше една чешма с два чучура и четири каменни корита? Над вратата бяха сложили надпис:
