Победителят пое перото и го закичи на калпака си.
В ТРОННАТА ЗАЛА
В тронната зала на двореца негово величество седеше на трона си, полузатворил очи, отпуснал ръцете си надолу, изпружил краката си напред. Отметнала короната му настрана, Вейхайвей го пощеше с усърдие.
— Ох, таткооо — рече тя, — нали не си се къпал, откак ламтурникът запуши чешмата, главата ти се е превърнала на кошара за мисикоми.
— Какво е туй мисикоми? — попита величеството.
— Не знаеш ли? Ей, че си бил прост! Мисикомите са ония малки животинки, които се развъждат в косата и те карат да се чешеш.
Влезе маршалът на двореца, изкашля се в шепата си и съобщи:
— Дошъл е придворният художник Блюдолиз! Негово величество кимна с глава:
— Да влезе!
— Слушам, ваше величество! — с висок глас извика маршалът, обърна се и изскочи навън.
След малко той се върна и въведе художника Блюдолиз в тронната зала.
Художникът мъкнеше една голяма картина с позлатено кръжило. С мъка я отнесе до трона и я изправи срещу царя и княгинята.
Като видяха какво е нарисувал придворният художник, царят и Вейхайвей зяпнаха от учудване.
— Ааааа! — извика царят.
— Ооооо! — обади се княгинята.
На картината досетливият, художник беше нарисувал самия цар с гол меч в десницата. Надменен и велик. Десният му крак е стъпил върху туловището на Ламята, а три отсечени ламски глави показваха на какво е способен цар Патаран.
Царят поклати глава и рече: — Прекалил си го, драги. Победител на Ламята не съм аз.
— Все едно, ваше величество — лукаво се усмихна Блюдолиз, — ако оня не беше яубил, вие щяхте да я насечете на парчета. Всички знаят, че по-безстрашен цар не се е раждал на земята.
— Ти каза истината! Заслужаваш двойна награда: първо, защото си придворен художник, и второ, защото обичаш истината. Дръж!
Негово величество извади от джоба си една кесия с пари и му я хвърли като на куче.
Художникът пое майсторски кесията, поклони се до краката на Царя, окачи картината на най-видното място в тронната зала; и се изтегли заднешком, с лице към владетеля.
Тогава Вейхайвей се обърна към баща си и започна глезено:
— Таткооо!
— Кажи, кукло! — рече царят.
— Сега пък искам да се оженя!
— Тъй ли? — скокна царят. — За кого?
— За оня, дето уби Ламята! — тропна с крак княгинята.
— Е — разпери ръце царят, — ти вече го прекаляваш! Завчера: „искам златна ябълка“, днес: „искам мъж“! Добре, да го приберем в двореца, но защо ни е, когато не е достоен за тебе?
— Как да не е достоен? — пресече го Вейхайвей. — Много е хубав!
— В жилите му не тече царска кръв! — натъртено рече цар Патаран.
— Ами кой уби Ламята? Кой ми отърва живота? — попита Вейхайвей.
Царят посочи с пръст към картината:
— Героят е нарисуван там!
Вейхайвей подскочи и наемалко щеше да каже нещо неприятно на баща си, но си затули с шепа устата и задържа думите си. От устата й излезе само едно:
— Ауууу!
Царят строго я погледна:
— Защо аукаш?
— Нищо — нацупи се Вейхайвей. — Татко, казвам ти, ако не ми го доведеш — ще ти се разсърдя и вече няма да те пощя!
Най-сетне царят отстъпи, защото не можеше нищо да откаже на дъщеря си, па и главата го сърбеше много. Удари три пъти с жезъла си по пода. Намести короната си.
Дотърчаха осемнадесет слуги и паднаха на колене пред негово величество. Наведоха си главите до пода и извикаха едногласно: — Заповядайте, ваше величество!
— Заповядвам ви — викна цар Патаран — да ми доведете оня с орловото перо на калпака. Веднага! Додето прочета до десет — тука да е!
Вейхайвей запляска с ръце, изкара от джоба на роклята си едно кръгло огледалце и захвана да се оглежда, сетне бръкна пак в джоба си, извади едно щипало и се залови с изплезен език да си скубе веждите, за да изглежда по-хубава.
А в туй време слугите тичаха презглава надолу: щяха да си изпочупят краката, А някои се плъзнаха по парапетите на стълбището.
Додето царят прочете до десет (а той можеше да чете само до десет!), Най-малкият брат влезе в тронната зала. Строен и напет.
Калпакът му беше леко накривен, на калпака — перо пауново, а ризата му — майсторски извезана.
Вейхайвей като го видя, въздъхна, прехапа си устните, скри се зад трона и рече:
— Леле какъв е хубавец! Царят викна с важен глас:
— Добре дошъл в моя дворец!
— Благодаря, ваше величество! — поклони се победителят на Ламята.
— Знаеш ли защо съм те повикал?
— Вие ще кажете, ваше величество!
— Намислил съм да те оженя.
— За кого? — учуди се Най-малкият брат.
— За дъщеря си! — рече царят.
— Сега я наредихме — проговори на себе си момъкът. — Къде е тя?
— Тука е, зад гърба ми! — посочи с пръст царят зад гърба си. Вейхайвей се изправи:
— Тук!
Поразен от нейната грозотия. Най-малкият брат се обърка и отстъпи три крачки назад.
Царят изви глава и пошепна на дъщеря си:
— Видя ли го как се зарадва? Дай му пръстена си! Вейхайвей изтича напред, хвана десницата на гостенина и без да го пита иска ли, или не иска — наниза на едина му пръст златен пръстен.
— Аз… аз… такова… — почна да си дърпа ръката Най-малкият брат.
— Какво? — пресече го царят. — Искаш да кажеш, че не си достоен? Не бери грижа за тая работа, щом като моята дъщеря ти е хвърлила око. Но трябва да знаеш, че аз току-тъй няма да ти я дам. За да я заслужиш, най-напред трябва да убиеш великана Ох, който, ме посрами пред очите на цялата ми войска. Хайде да е честито!
Юнакът смънка две-три думи, от които нищо не се разбра.
— Къде си отседнал? — попита царят.
— Накрай града има една самотна бабичка. В нейния дом съм се настанил.
— Не може! Не позволявам! — разгневи се величеството. — Ти ще ми бъдеш гост в двореца! Заведете го в готварницата! Гостенин човек най-много се радва, когато го настаниш в кухнята. Пригответе му — обърна се той към слугите, които се бяха натрупали на вратата — най-добрия кон! Нека се разходи из града — да види на колко народ заповядвам!
КАКВО СТАНА В ГОТВАРНИЦАТА НА ДВОРЕЦА
Заведоха гостенина в дворцовата готварница. Юнакът надникна вътре и се намръщи: никъде не беше
