Ох се прозя, изтегна се на миндера и проговори лениво:
— Пееш, сякаш котенце мърка…
Протегна ръцете си, намести ги под главата си, заспа. Захвана да хърка.
Златушка се наведе и заразглежда: рунтавите му вежди, които приличаха на къдели, страшните му зъби, които бяха глигански, големия ключ на шията му. Посегна към ключа, но тъкмо в туй време някой блъсна вратата.
В стаята се вмъкна Ламята. От пламъка на очите й всичко наоколо грейна.
Чудовището подозрително впи поглед първо в спящия великан, сетне в момичето. Златушка се сви като врабче, над което се е надвесил котарак. Не можа да издържи погледа на Ламята, която пристъпи към нея. Горката Златушка побягна с писък към крайния кът на стаята и се навря под миндера.
Тогава изпод миндера изскочи котенцето на Златушка — цялото настръхнало. Хвърли се срещу Ламята, изправено на задните си крачка, с нокти, готови да се забият в езика й.
Ламята изненадана се спря и наместо да върви напред — заднешком се повлече към вратата. Котенцето, я гони до прага.
Подир малко Златушка си подаде главата, погледна към вратата и като се увери, че страхотията не е вече в стаята, измъкна се и се изправи.
— Трябва да бягам по-скоро — зашепнаха устните й, — защото Ламята ще ме изяде. Този ключ, дето го носи на шията си Ох, дали не отключва пътната врата?
Пристъпи на пръсти. Наведе се и с прехапани устни и затаен дъх полекичка откачи ключа от шията на великана.
Ох през сън долови нещо, размърда се, но не отвори очите си, защото спеше много дълбоко.
Златушка замръзна на място. Подир малко великанът се отпусна и започна пак да хърка.
Тогава момичето зашепна на котенцето:
— Мъркай му, какиното, мъркай! Не му давай да се събуди! Котенцето приближи до главата на великана и започна да преде вретено по котешки. Ох си помисли, че Златушка му пее, и се усмихна. А в туй време девойката излезе навън и тръгна по един дълъг коридор. Отляво и дясно бяха изправени воденични камъни — играчките на великана, когато е бил малък, коридорът завършваше с дървена врата, изпонашита с ковашки гвоздеи.
Златушка изтича към вратата и пъхна ключа в ключовата дупка. Дълго пъшка, додето го превърти. Но ето че вратата се отвори. Девойчето се изправи на прага и що да види? Цялата стая беше пълна с разхвърляни оръжия:
мечове,
боздугани, секири, копия,
лъкове,
стрели,
ятагани…
В дъното на оръжейницата се чернееше втора врата. Златушка боязливо и дълго прескача през оръжията, докато стигне до вратата. Отключи и нея. И що да види? —
монети—сребърни и златни,
скъпоценни камъни—купища,
огърлици от бисер,
ковани гривни,
врахели от седеф,
пръстени…
Златушка прескочи и съкровищата. Отключи и третата насрещна врата, Но щом я отвори, тя се дръпна назад. Тръпки полазиха по гърба й: цялата стая беше пълна, с човешки черепи, нахвърляни един върху друг.
— Ох, майчице! — извика гостенката, закри очи с шъпа и се затече към четвъртата врата.
Когато отключи и нея, тя видя една съвсем празна стая. Нищо нямаше в стаята — само една кошница, а кошницата — пълна със златни ябълки.
Най-подир Златушка отвори и петата врата. Оглушителен шум я накара да си запуши ушите с пръсти. Пред очите й се ширнаха два реда работилници:
ковачи удряха нажежено желязо с чукове върху звънтящи наковални,
обущари набиваха клечки в подметки на войнишки ботуши,
шивачи режеха платове с ножици и нашиваха копчета,
дърводелци рендосваха дървени греди,
златари слагаха рубини върху кубелии пръстени,
бъчвари стягаха бъчви с железни обръчи,
грънчари шареха паници и делви…
Със звънлив глас се провикна Златушка:
— Кои сте вие?
Работниците отговориха в хор:
— Ние сме роби на великана Ох. От нашия труд той трупа съкровища.
— А познавате ли — попита ги Златушка, — моите братя шестимата майстори на фенери?
— Познаваме ги — отговориха робите, — тяхната работилница е в дъното на подземието.
Златушка се затече към дъното с протегнати напред ръце и се развика:
— Братя, мили братя, къде сте? Братята я посрещнаха, радостно разтревожени.
— Тука сме, Златушке! Тука сме, сестричке! — сграбчи я първият, дигна я нагоре и я целуна по челото.
А останалите петима протегнаха ръце и почнаха да я милват по главата.
Златушка задъхана им заговори:
— Ах, да знаете що съм изпатила! Отървете ме от Ламята! Нали няма да ме дадете на страшното чудовище с огнените очи? Ако не беше котенцето ми, сега нямаше да съм при вас!
Братята се спогледаха. Първият отговори за всичките: — Ще те отървем, пиленце! Бъди спокойна. Ти си мъничка и можеш да се скриеш в този фенер. Днес Педя човек ще изкара фенера на пазара. Ще те изнесе навън, без да му дойде на ум, че ти си вътре. Златушка запляска ръце зарадвана.
— Но и ти ще ни помогнеш — обади се шестият брат — да се измъкнем оттука. Нали обещаваш?
— Обещавам, мили братя, обещавам! — врече им се Златушка и влезе във фенера.
ЮНАКЪТ СЕ БИЕ С ЛАМЯТА
Всичките корита на градската чешма в столицата на цар Патаран бяха сухи и празни. Чешмата имаше само един чучур, но и от него не течеше вода, защото беше затулен с желязна запушалка. Под запушалката висеше червен печат с изобразена крокодилска глава.
Над площада пред чешмата шумолеше столетно дърво с бели клони. Между два чуковати клона се чернееше орлово гняздо. От гняздото подаваха навън главички голокрили орлета. Те гледаха надолу. Какво ли гледаха?
Под дървото беше спряла стъклената колесничка. През отворената й вратичка тъкмо беше протегнал хищните си ръце ламският лакей Педя човек и се мъчеше да докопа княгиня Вейхайвей, която се теглеше назад и викаше:
— Не ща! Не ща!
Зад гърба на Вейхайвей се беше изправил царят и блъскаше с усърдие дъщеря, си към каручката:
— Не бой се, сладушке, тя е добра Ламя! Нищо няма да ти направи, защото си дъщеря на мое величество!
Но в този миг изневиделица се появи Най-малкият брат, дигна ръка и викна:
— Стой, къде блъскаш дъщеря си?
