— Стъклената колесничка пристига! — рече бабичката, — Чули звънчетата й. Тя е дошла за Вейхайвей.
— А твоята дъщеричка къде е сега? — попита гостенинът.
— Моята Златушка замина преди седем дни с тази същата колесничка и вече не се върна, миличката. Взе си и котенцето, дето много си го обичаше. Остана само герданчето й.
Старицата дълбоко въздъхна, погледна мънистеното герданче и продължи:
— Ох, чедо, мамино, дали си ми живичка, или те е нагълтала ненаситницата! Заведох я аз сутринта пред чешмата, под орловото гняздо. Щом спряхме — зададе се еленът, който тегли стъклената колесничка…
В МРАЧНИЯ ДВОРЕЦ НА ЛАМЯТА
Ето какво се беше случило през оня тъжен ден, когато старицата се раздели с дъщеричката си. Стъклената колесничка спря. Звънчетата се сборичкаха по шията на елена и изведнъж млъкнаха. Вратичката се отвори. Една дълга костелива ръка се протегна навън, хвана момичето за десницата и го намъкна вътре.
Еленът изви колесничката и се втурна назад към гората, над която припламваха огнени езици. Колесничарят беше нищо и йикакво човече — Педя човек, лакът брада. Момичето погледна през рамото му и видя една огромна стена, от неравни камъни изградена, ръждива и опушена. Тя заобикаляше кулите на Ламята.
Нещо грозно и страшно вееше от тия кули. Почернели комини бълваха — кълба от дим и пламъци. Чуваше се тежък грохот на подземни работилници. Звънтяха наковални, сякаш стада с хлопки се прибираха вечерно време в кошарите.
Покрай стената се точеше дълбок ров, напълнен със зелена вода. От водата показваха глави лениви крокодили. Змии приплясваха като камшици.
Щом еленът стигна до стената, една висока порта разтвори крилете си, отвътре се източи навън скърцащ железен мост, протегна се като изкаран език на чудовищно влечуго и се намести над рова.
Каручката се плъзна по моста и влезе. Мостът се дръпна назад, крилете на портата хлопнаха и се затвориха.
Мрачен дворец се възправи пред очите на Златушка, която си показа главата през прозорчето на стъклената колесничка и уплашено захвана да примигва.
Напреде й се извишаваха колонади от чер святкащ мрамор, набразден с малахитови нишки. Между клоните нагоре се виеше стълбище от гранит. Двуглаво куче със златен синджир вардаше стълбището.
Наблизо се чуваха гласове на кукумявки. Прилепи размахваха криле в мрежи от паяжини. Мяучеха диви котараци.
Великанът Ох слезе бавно по стълбището и застана на най-долната площадка. Трй беше висок колкото мраморните колони. На шията му висеше гердан с ключ.
Стъклената каручка спря пред нозете му. Педя човек отвори вратичката и Златушка посегна да скочи. Тогава двуглавото куче налетя стръвно и се опита да я захапе с двете си глави, но великанът го ритна толкова силно, че синджирът му се скъса и разяреното животно отхвръкна в градината.
Ох се наведе, хвана за ръка смъртно изплашената Златушка и я повлече по стълбището.
Отмъкна я в една широка задимена стая с катранясали от сажди греди. Насред стаята клокочеше подкладен казан. Под казана пращяха главни от вековни дървета.
В къта имаше миндер, постлан с червеникави мечи кожи. На мин-дера някой беше захвърлил една тамбуричка с три жички. Железен светилник с три лоени свещи осветяваше стаята на Ох.
Великанът се обърна към пребледнялата си гостенка:
— Имала си късмет — рече той. — Нощес майка ми се върна с окървавена уста. Някой е пронизал езика й със стрела. Затуй не може сега да те изяде. Седни там! — посочи й миндера и я блъсна.
Златушка покорно седна, сви се и започна да наблюдава великана.
Клепките й затрепкаха катр крилца на пеперудка, която се върти край пламък.
Ох отвори един долап, извади кръгла старовремска софра и я намести до казана. Посегна и взе от полицата две пръстени паници — едната голяма като корито, друга, та — бебешка, и ги сложи на софрата. Бръкна в лъжичника й извади две лъжици. Едната като копаня, а другата колкото детска шепичка. Малката лъжичка сложи до малката паничка, а с голямата бръкна в казана, загреба цял бут от крокодил и го сипа в голямата паница. В паничето задели едно малко парче месо, колкото пилешко дробче. Грубо блъсна паничето пред Златушка и изръмжа:
— Яж!
Златушка поклати глава с отвращение:
— Не ми е гладно.
Великанът се намръщи и скръцна със зъби:
— Или ще ядеш, или ще те хвърля жива в казана!
Седна на пода разкрачен, гърбом към гостенката. Софрата остана между краката му. Замляска лакомо и неприлично.
Златушка не снемаше от него очи, втрещена и пребледняла. Без да я забележи домакинът, тя бръкна в пазвата си, извади котенцето. Котенцето, което беше изгладняло много, сложи предните си лапички върху златушкината паничка и захапа месото. Измъкна го и се мушна с него под миндера.
Ох се обърна към Златушка задавен. В лакомията си той беше налапал целия крокодилски бут, който преседна на гърлото му.
— По-по-по-тупай ме по гърба! — едвам проговори великанът и изблещи очи.
Златушка се залови да го тумка с два юмрука. Великанът преглътна с мъка и я спря:
— Стига! Мина ми. Моят гръб не е барабан. Голямко парче налапах, затуй се задавих. А ти, както виждам, си изяла крокодилското месо. Утре ще ти дам ухо от мечка стръвница.
Остави лъжицата и посегна към тамбурата. Взе я, сложи я на коленете си и започна да дрънка:
Сетне се обърна към Златушка: —
— Знаеш ли да пееш? Златушка отговори тихо:
— Знам.
— Изпей ми една песен! — заповяда великанът. — Ако ме преспиш — утре ще кажа на Ламята да не те яде. Ще живееш при мене и ще подклаждаш казана, когато ме няма тук.
Подаде й тамбурата. Златушка я пое, едвам докосна с пръсти жичките й, въздъхна и запя с ярешки глас:
