вниманието на войската. Ох извади от джоба си един пергаментов свитък и го хвърли върху барабана. Царят намести очилата си, подписа договора, изправи се и попита Ох:
— Сега свободен ли съм?
Великанът махна пренебрежително с гърба на ръката си:
— Махвай се, старо харо!
Царят обърна гръб и се затече към колесницата си. А Ох се огледа наоколо и очите му се спряха на едно огромно дърво. Закрачи към него. Посегна с две ръце, хвана го за най-големите клони, напъна се тъй, че вратните му жили щяха да се скъсат, и изтръгна дървото с корените. Размаха го наляво и надясно. Цялата войска наемете, тъй както сърдит пастир гони с вършина стадото си.
Войниците тичешком се втурнаха към Ламската гора и бягаха, додето напреде им се отвори една желязна врата. Всичките войници — един милион на брой — се намъкнаха в подземните работилници на великана.
Ох застана на прага, провикна се грозно и гласът му забуча в подземията:
— Роби, отсега нататък аз съм вашият господар! Ще работите за мене, додето ви изпадат зъбите от челюстите и ноктите от пръстите! Искам от вас секири и мечове, ножове и копия, всичко искам! На ден ще получавате по една коричка сух хляб, натопен във вода.
Робите опасаха кожени престилки, застанаха пред наковалните, раздухаха ковашките мехове и хванаха чуковете. Ох тръшна вратата и я залости.
ЕДИН ОВЕН ПАДА ОТ НЕБЕТО
Какъв е този овен, който пада от небето? От блясъка на слънцето рогата и копитата му лъщят като позлатени. Върху гърба му се е наместил Най-малкият брат. Той се държи с две ръце за рогата и гледа тревожно надолу.
И в оня миг, когато овенът удари копитата си върху земята, ездачът се преметна презглава, заора с нос тревата и започна да мига като плъх в брашно. Наоколо се ширеше безмълвно и пусто поле. Никъде не се мяркаше жива душа. Виждаха се само разпръснати стрели, копия, барабани. Неми свидетели на неотдавнашна битка. Едно голямо дърво, изтръгнато с корените, лежеше, захвърлено сред полето. Над полето прелитаха гарвани и търсеха леш.
В далечината се тъмнееше гъста гора. От време на време над върхарите припламваха огнени езици. Те плискаха облаците с кървава светлина и сякаш се мъчеха да подпалят небето.
Надясно се виждаше скупчен град, окръжен от зъбчата стена. Зад стената се надигаха островърхи кули, църковни кубета, каменни колонади.
Като изтърси ездача от гърба си, черният овен побягна по безконечното поле. Захвана да намалява, стана като калпак, като врабец, като зърно от броеница и изчезна.
Най-малкият брат доде на себе си, изправи се на краката си и рече:
— Тази трябва да е Долна земя. Ще ида да видя какво има в оня бял град.
И се упъти към зъбчатата стена. Градската порта беше широко разтворена. Не се виждаше никакъв пазач. Гостенинът от Горна земя влезе в града и захвана да се озърта. Никой. Улиците бяха пусти. Прозорците на къщите — затворени, завесите им — спуснати. Капаците на работилниците и дюкяните бяха залостени с пречнати дървета, зарезени със заключалки.
Най-малкият брат спря пред една къщурка, снишена боязливо зад белосана ограда. Керемидите й — покрити със зеленясали лишеи. Хвана меча си и почука с дръжката му по вратата. Отвътре се чуха тихи стъпки на чехли. Вратата скръцна и се полуоткрехна.
Показа се главата на една стара-прастара бабичка, белокоса и набръчкана, с черна забрадка накачулена. Коланът й — закопчан с жълти врахели.
Бабичката изгледа чужденеца и попита:
— Кой си ти, синко?
— Гостенин от Горна земя — отвърна Най-малкият.
— От Горна земя? Влез, гостенино, да си починеш. Момъкът прекрачи прага. Влезе в една сиромашка стая, измазана с белилка. Под полицата лъщяха окачени на дървени куки празни менци за вода. Върху полицата се мъдреха наредени един до друг шест добруджански калпака, над калпаците върху едно гвоздейче висеше мънистено герданче.
— Какви са тези калпаци? — попита гостенинът.
— Калпаците ли? — замислено поклати глава бабичката. — Те са на синовете ми, а герданчето е на дъщеричката ми Златушка.
Бабичката тежко въздъхна, дигна престилката си и избърса очите си.
— А къде ти са синовете? — попита пак гостенинът.
— Роби са, чедо. Те бяха най-добрите майстори на фенери в нашия град, но царят им сложи островърхи шлемове на главите, даде им лъкове и копия и ги помъкна да се бият срещу Ламята, която върлува на Долна и на Горна земя. Там на бойното поле Ламският син ги зароби и натикд в занданите си. Отидоха ми момчетата. Гладен ли си, рожбо?
Най-малкият, който отколе не беше слагал къшей хляб в устата си, отговори:
— Умирам за хляб.
Бабичката му подаде ниско трикрако столче:
— Седни да си починеш, а пък аз ще ти изпека една питка.
И тя отиде под камината. Наведе се. Отвори една писана ракла. Нагреба брашно с дървено гребало, изсипа го в ситото и започна да го пресява над нощвите. Ситото тепкаше в ръцете й, а домакинята нареждаше:
Старицата обори глава и сълзите й затупкаха в нощвите като пчели. Раменете й се затресоха.
И тя започна да замесва тестото със сълзи наместо с вода. Гостенинът остана много учуден и я попита:
— Защо плачеш, стара мале, и защо мокриш брашното със сълзи, наместо с вода? Няма ли кладенец, или чешма в този град?
Бабичката го погледна с блесналите си очи:
— Имаше голяма чешма с много хубава студена вода, но от седем дни великанът Ох я задъни с желязна запушалка. Злодеят е намислил да измори целия град от жажда. Черната чума да го тръшне!
— Защо? — попита Най-малкият брат.
— Защото цар Патаран не рачи да даде дъщеря си на Ламята, Трябва да ти кажа, че всяка сутрин от Ламската гора в нашия град пристигаше един елен с ей такива рога. Той теглеше колесничка, цялата направена от стъкло, и отнасяше по една девойка. Такъв мирен договор сключи царят с Ламята: всеки ден да й даваме по едно момиче. Царят разпореди да предаваме чедата си наред. И ние ги давахме, а сърцата ни се обливаха в кръв. Но когато доде редът на царската дъщеря Вейхайвей — негово величество отказа да я предаде, не била за ядене, в жилите и течала господарска кръв. Стъклената колесничка се върна в гората за първи път празна. През същия ден в града се изтърси великанът Ох, кипнал от гняв, и задъни чучура на чешмата. Седем дни не сме слагали капка вода в гърлата си. Плакахме, простирахме ръце, молихме се на царя да даде Вейхайвей, но той не послуша народната молба. Тогава решихме всички да напуснем Пата- рана и да го оставим сам — да пукне от глад. Уплаши се Патаран от народа и склони да даде дъщеря си. Днес царедворците отведоха Вейхайвей на чешмата — пременена, нагиздена.
Навън се чуха звънчета, като се приближиха, зачуруликаха силно и се отдалечиха.
