разхвърляни перлички. Цели петнадесет минути той нагласява с най-леките гъделичкащи движения на пръстите нежната пухкава кърпичка в джобчето на сакото си. И като се запаси с цигари, развълнуван, сякаш тръгваше на първа любовна среща, Йоргов пое към малката тиха уличка в центъра на града, дето щеше да бъде и тя, Катя.
От запознаването му до този момент, когато крачеше по стълбите на малкия съпритежателски дом, Йоргов все се питаше и все не можеше да разбере как е било възможно такава приказна жена да се падне на свиня като Хаваджиев. Хаваджиев беше нечист човек, с юридическо образование, с адвокатски стаж, но без държавен изпит, съдружник на няколко големи фирми и съучастник в много тъмни дела, в които обаче той много майсторски беше вплел доста видни политически лица. Всъщност в това се криеше и цялата тайна на неговите търговски успехи — той вмъкваше в своите афери хора, близки до правителството, и особено хора, близки до двореца, и след това примижаваше хитро, усмихваше се мазно и си тананикаше най- изтърканите шлагерчета. Той се запознаваше бързо и непринудено с всички, които му трябваха. И имаше това чудно качество да стане близък и свой с хората, които му бяха нужни, без да дружи особено много с тях и без да изглежда, че се натрапва преднамерено.
Хаваджиев беше умен, само че порочен и мързелив. През ученическите си години той беше се ровил в разни енциклопедии и беше нагълтал оттам най-различни, откъслечни и несистемни познания. В университета, преди да запише право, смени няколко факултета, от които пазеше книжки със заверени семестри. В Медицинския факултет беше учил дори за изпити. И оттогава умело си служеше с малкото познания, за да учудва своите случайни събеседници. От римското право той цитираше няколко изречения на латински. От химията, която беше прелистил доста повърхностно, знаеше нещо за свойствата на „царската вода“, за куриозната нежност на „батавската сълза“, а до преди три-четири години дори можеше да напише дългата и трудна формула за получаването на индигото от нафталина. Разказваше за странните походи на змиорките, обясняваше в какво се е състояло заблуждението на Кювие в спора му със Сент Илер, подмяташе за някои странни обичаи у ескимосите и уж дословно цитираше речта на Наполеон пред египетските пирамиди… Доказваше „по чисто научен път“, че две и две не правят четири и доста похватно нагласяваше някои фокуси с карти, с верижки, с монети и с носни кърпички… С особен патос, когато паднеше случай, той привеждаше примери за експлоатация в животинския и растителен свят и вадеше заключение, че това състояние на нещата е съвсем логично, естествено, оправдано и законно и в човешкото общество. Като го слушаха, дамите от висшето общество и простите търговци изпадаха във възторг. Те го препоръчваха и канеха с охота в своята среда и той използуваше всичко за своите нечисти кроежи и сметки. Главният прокурор знаеше, че и с него Хаваджиев се запозна от някои користни съображения, но го търпеше заради жена му.
И сега, когато вече се качваше по стълбите към това просташко тържество, той си мислеше колко противно му е всичко и колко необходимо същевременно… Но какво представляваше тази сграда? Съпритежателският дом беше нов и ако се съдеше по външната врата, по перилата и простата мазилка, това беше една от хилядите спекулантски постройки на тъпите и алчни предприемачи, с евтини, паянтови апартаменти, из кухните на които човек мъчно можеше да се завърти, и клозетите, и баните на които бяха натикани в тесни и мухлясали ъгълчета. По тясната фасада на съпритежателския дом можеше да се съди, че апартаментите не са много големи. Къде тогава щеше да приеме толкова гости този: нов богаташ? Сигурно в някое тясно вестибюл-че със стари канапета и без директно осветление…
На вратата на единствения апартамент на първия стаж беше закована малка емайлирана плочка, на която пишеше: „Манол Каев внос-износ“. Главният прокурор се спря развълнуван. Значи, тук е! Той натисна бутончето на електрическия звънец и нетърпелив, с разтуптяно сърце, недоволен от себе си и същевременно любопитен, доста дълго гледа ясните черни букви върху емайла, който емайл, кой знае защо, му изглеждаше като пръска от гъсто кисело мляко…
Една жена, облечена скромно, с добродушно селско лице и със сдържана, но непринудена любезност го покани да влезе, като пое в тясното и длъжко вестибюлче пардесюто му. Тя не изглеждаше да е домакинята, но пък не мязаше и на слугиня. Тя закачи сръчно пардесюто му на отрупаните закачалки и като му се усмихна сърдечно, отвори стъклената врата, зад която се чуваха шумни разговори, смехове и препирни, Йоргов пристъпи със свито от стеснение и същевременно от вълнение сърце. Той и без това беше смутен, защото не знаеше как да се отнесе към жената, която му отвори — дали като към стопанка, или като към прислужница. Удари го гъста и лютива вълна от тютюнев дим. Той погледна слисан и понечи да махне с длан пред очите си — стори му се, че това е някакво мигновено видение. Защото това не беше посещение в малко апартаментче с вестибюлче без директно осветление и с неизбежните три-четири малки стаички. Това беше бляскава зала, доста продълговата, с интересна ъглова чупка в дъното, към западната страна. Тази зала беше постлана с пъстри, красиви персийски килими. Три големи матови глобуса и много матови крушки по стените разливаха мека изобилна светлина. Из залата бяха разхвърляни няколко масички с по четири кресла околовръст и с по няколко табуретки отстрани. Върху всяка масичка имаше по една голяма кристална пепелница, грамадни табакери е цигари, дървени кутии с пури, кибрит. На западната страна, близо до вратата, имаше луксозен шкаф с радиограмофонна апаратура. Основата на шкафа се състоеше от няколко отделения, в които освен плочи с шлагери и лека музика бяха наредени и плочи с избрани творби от Бетовен, Моцарт, Шуберт, Вагнер, Лист, Григ… Йоргов очакваше да види еснафска обстановка с образцова безвкусица и поради това сега стоеше объркан и не знаеше какво да прави…
Хаваджиев, който, както изглежда, го чакаше с нетърпение, се спусна, хвана го под ръка и го издърпа зад вратата, дето, в северната част на приемния салон, имаше малък бюфет, стъкмен богато, умело и с вкус. Около елегантния тезгях бръмчаха мъже и жени и като в модерните кръчми на столицата закусваха и пиеха прави, увлечени в шумни разговори, закачки и спорове.
Йоргов се намръщи. Той би бил хиляди пъти по-благодарен, ако наистина беше попаднал в селяндурска обстановка. Тогава би чувствувал поне своето духовно превъзходство. А сега? Как можеше да изрази презрението си към простащината на тези парвенюта? Та това беше малък приемен салон, който можеше да задоволи вкуса и на най-придирчивия европейски дипломат.
Но Йоргов знаеше, че и вкусът тук бе купен с пари. Цялата тази уредба беше направена от някой даровит, но беден художник срещу мизерна надница. Тук не беше вложено нито грам собствено разбиране, защото опитното око лесно можеше да долови зад блясъка и лукса небрежното отношение на наемния естет.
Хаваджиев го замъкна в дъното към бюфета и се наклони към ухото му:
— Да те запозная с домакините… Мили, непосредствени хорица…
Най-напред той го представи на старата Каева, суха, висока жена с уморено, измъчено лице. Тъй като дъщерята беше й забранила да води разговори, за да не издава своята селска простотия, домакинята само се усмихваше неуместно и хъкаше неопределено. И човек не можеше да разбере съгласна ли е с нещо, или не е съгласна. Инак тя беше облечена прилично в тона на нейната възраст и според материалното й положение. Натрапените грижи на шивачките личаха във всяка гънчица на скъпата тъмномаслинена копринена материя.
Докато Йоргов гледаше напудреното лице на старата Каева и не знаеше в каква насока да води разговора, защото жената като че не го разбираше, Хаваджиев посегна в една купчина мъже, разприказвани горещо току зад гърба му, и сякаш измъкна оттам малко човече с мазно угодливо личице и с плахи, несигурни движения, като че ли всеки момент чакаше удар за някакво неволно провинение, Йоргов се ококори, като разбра, че това е домакинът. Тази малка, плешива, валчеста главичка, нищожна и жалка, нямаше нищо общо с представата за едрия, груб и дързък селяндур. И тъй като Йоргов чакаше да срещне именно грамаден недодялан богаташ, струваше му се, че Хаваджиев се шегува и че това не е и не може да бъде Каев. Хаваджиев посочи високопоставения гост и на два пъти натърти, че той е главният прокурор. Човечето се учуди радостно и раззина малката си устица, в която не само че нямаше нито една златна коронка, но дори на долната челюст един кучешки зъб и два кътника бяха съвсем разядени.
Глупавото запознаване с домакина се съкрати поради това, че край тях се провря дъщерята, „виновницата за това мило тържество“, както се изрази една от гостенките, и Хаваджиев я хвана за ръката. Тя се сепна и като го видя, усмихна му се като на свой вътрешен човек.
— По-полека, Льоли, ще подминеш късмета си — рече той със своя ленив интимен тон.
— Аз съм родена без късмет — отвърна свободно Льоли Каева.
— Ба, не се знае — примижа лукаво Хаваджиев и посочи госта: — Господин Йоргов, главният
