съпруг, уморен от своите сложни и тъмни търговски сделки, спеше блажено и мукаше от удоволствие в съня си, тя, излетната на отоманката пред радиото, слушаше прекрасни музикални късове и чакаше новини на френски и немски от Лондон, Берн, Стокхолм, Москва… Отначало тя ловеше новините от Москва ей тъй, само за разнообразие, колкото да се наслади от безсилието на ония, които тя мразеше с всички фибри на своето нежно, изтънчено, прекрасно тяло. Но тези новини ставаха все по-интересни и по-обезпокоителни. Обезпокоителни ставаха те, защото онова, което говореха от Москва и което немците се мъчеха да опровергават с викове и гръмка заплашителна фразеология, се потвърждаваше постепенно, планомерно, неумолимо. Дъщеря на един от палачите в Моравската област през Първата световна война, който след разгрома избяга в Берлин, Хаваджиева беше възпитавана в германофилски дух и смъртно ненавиждаше комунистите. Тя беше дълбоко убедена, че у тях няма никаква душа, че те не са движени от никакви възвишени идеи, че в тяхно лице се проявяват най-дивите варварски инстинкти. И й се струваше, че ако комунистите бъдат смазани и избити до крак, човечеството ще се възроди и над света ще грейне ново слънце… Тя отдавна следеше по радиото ужасната битка при Сталинград, но смяташе, че съпротивата на болшевиките там е съпротива на умирающ. За нея нямаше никакво съмнение, че Червената армия хвърля последните си танкове, последните си самолети, последните си оръдия. След това вече на болшевиките няма да им остане нищо друго, освен да бягат зад Урал. Един много културен и много интелигентен германски генерал беше й обяснил нагледно, че дори и да желаят, американците и англичаните не могат да дадат на руснаците такава техника, каквато е необходима за едно що-годе по-сериозно съпротивление срещу бронираната германска армия. А на всичко отгоре, потвърди интелигентният немски генерал, англичаните и американците не желаят да помагат на своите червени съдружници… Откъде тогава тази съпротива при Сталинград? И на какво се дължаха тези победи на червените?… Армията на Паулус била заградена. Това се потвърждаваше от всички неутрални станции. То е страшно дори при положението, че заградените немски войски ще се откопчат както при Старая Рус. Защото такава голяма и силна армия може да се загради с още по-голяма и по-силна армия… Хаваджиева не споделяше с никого тревогите си за Сталинград. Дори със съпруга си, който си живееше безгрижно, уверен сляпо в германския гений, тя не размени нито една думичка за тежкото положение при Сталинград… Угнетена от лошите известия, потисната от тежко предчувствие, уморена от безсъница и нервно напрежение, тя само хапеше устни и пушеше цигара след цигара.
Хаваджиев стана. Той беше пийнал вече и думите просто напираха в устата му.
— Господа — каза той с особен доверителен тон и малко развълнуван. — Можете да бъдете сигурни, че светът ще види чудеса, които още не са виждани и не са сънувани. — Той смукна от цигарата си, погледна аудиторията, за да разбере какво впечатление е направило неговото особено обръщение, и като примижа многозначително, изви бавно глава нагоре. — Знам от положително място — той махна с цигарата и натърти разчленено: — по-ло-жи-тел-но, че всички приготовления за пос-лед-на-та офанзива на Източния фронт са готови — чака се само заповедта на фюрера. Новото оръжие било вече готово и по местата си… — Той остави чашата си и млясна. — Но-во-то о-ръ-жи-е! Германците предупредили болшевиките, че ако в определен срок не дигнат ръце, то отговорността за последиците пада от Райха… Новите германски „хикс- снаряди“ унищожавали всичко живо на четиридесет и два километра в диаметър…
— Омръзна ми да слушам за вашите нови оръжия! — процеди с язвителна досада Хаваджиева.
— Как? Ама ти, Кате, не вярваш ли? — наведе се учуден и я изгледа укоризнено мъжът й.
— В какво да вярвам? — Свила устни, стиснала цигарата между тънките дълги пръсти на дясната си ръка, лакътят на която беше сложен върху облата примамлива извивка на преметнатия й десен крак, тя изгледа с израз на предизвикателство и презрение малката компания.
— Ти не вярваш, че немците са дали такъв ултиматум? — все така учуден я гледаше мъжът й. — Ами ти знаеш, Кате, немците са културен, хуманен народ, те не искат да се пролива напразно кръв… А там не всички са комунисти, защо да гинат невинни хора…
— Комунистите с нагайките са в тила на Червената армия — рече бъдещият пълномощен министър с тон, като че ли беше се разсърдил някому. — Те насила карат народа да се бие.
Хаваджиева скръцна със зъби, шията й пламна, очите и съвсем потъмняха. Тя угаси нервно цигарата си, която не беше изпушила дори до половината, и като се отпусна назад в креслото си, завъртя леко глава.
— О, как ги мразя тези комунисти! — рече тя тихо, като на себе си, но с такъв дълбок, непознат и страстен тембър на гласа, че дори съпругът й я изгледа учуден. — Но те са… те… те… те… аз тях по ги уважавам от такива герои като вас, защото те се бият за тържеството на своите варварски идеи, а вие не си помръдвате пръста за цивилизацията и само се хвалите с чужда храброст! …
Задъхана, тя запали нова цигара и като гълташе жадно ароматния дим, гледаше с премрежени очи нагоре. Тя изпадаше в бяс и отчаяние винаги, когато си представяше едно бъдеще на „животинско равенство“, както се изразяваше баща й. В нейното съзнание не можеше да се мерне дори мисъл за материално благоденствие и духовно издигане на целия народ Според нея културата затова е култура, защото само малка, избрана част от обществото е винаги сита и има достъп до великите творения на изкуството. Че какъв живот ще да е то, когато и обикновеният селяндур ще слуша и ще разбира „Лунната соната“ или с часове ще се захласва в загадъчната усмивка на Джокондата?… Но тези лигави, самодоволни страхливци и кариеристи тук нямаха нито грам фантазия, за да си представят като какво би се случило, ако комунистите победят… А там, на Източния фронт, ставаше нещо ужасно. Там германците търпяха поражения. От шведски и швейцарски радиостанции тя долавяше, че това не е никак случайно. Наивниците тук се залъгваха, че немците били спокойни. Но тя знаеше от баща си — те и през миналата война са били спокойни до последния ден, когато капитулираха.
Грамофонът засвири, започнаха танци. Хаваджиев погледна часовника си.
— Бреее! — учуди се той. — Виж как си върви времето. — Той дигна чашата и изпи остатъка от виното, дръпна се назад и се поклони непохватно: — Прочее, лека нощ и приятно забавление. Ще ме извините, господа, но аз имам малко работа и трябва да си ходя. — Той се поклони още веднъж на всички страни и се обърна към жена си: — Ти, Кате, като се умориш, ще позвъниш за колата. — Хаваджиев се ръкува само с домакина и се изгуби към бюфета.
Бъдещият пълномощен министър стана, чукна леко токовете на лачените си обувки, преви чинно кръст пред Хаваджиева и я загледа усмихнат.
— Мерси — рече тя и отхвърли с досада на противната страна красивата си глава. Бъдещият пълномощен министър се огъна пак, но този път сконфузено и усмивката му заприлича на гримаса. Като се превиваше леко, сякаш кръстът му беше от каучук, бъдещият пълномощен министър отстъпи към подиума, край който вече се въртяха двойки.
Главният прокурор отдъхна. Този млад човек, лепкав и безочлив, му досаждаше като муха. Учудваше го това, че въпреки явното пренебрежение и дори враждебността на Хаваджиева, той продължаваше да се натрапва. А, кой знае защо, главният прокурор смяташе, че именно тази вечер ще се реши всичко, и тъй му се щеше да остане насаме с красавицата. Той ще опита почвата, ще разбере дали да се надява на някаква взаимност, или трябва да преглътне горчивия хап и да понесе мълчаливо мъката си. Трябваше обаче да бъде внимателен — тя беше самостоятелна жена, характерна и остроумна. И главният прокурор искаше само да разбере дали това остроумие е заучено, или е плод на широка култура. Навременни в съзнанието му се мяркаха разни предположения. Не беше ли тя една добра актриса върху сцената на живота? — питаше се той. И всичко това, което така властно го привличаше, не беше ли само маска на една ловка авантюриста?… Той долавяше, че когато желае, тя може умело да се прикрива. И когато понякога се усмихваше, човек не можеше да разбере защо именно се усмихва — дали защото много добре познава предмета на разговора, или защото си няма никакво понятие… В нея имаше нещо загадъчно, и това още повече дразнеше амбициите му.
През последните срещи, които имаше с нея, той долавяше нейното настроение по гласа й. Когато се преструваше, гласът й беше писклив, а когато говореше със страст и от сърце, добиваше особен, топъл, гръден тембър. Особено сега Йоргов много добре долови тази интересна разлика.
Засвириха танго. Главният прокурор се оживи. По тялото му, в такта на мелодията, като че прибягваха ритмични тръпки. Хаваджиева забележи това. И тъй като досега го виждаше все в някаква вдървена поза, тя го смяташе за човек със сухо въображение, формалист и поклонник на параграфите и алинеите. От мъжа си тя знаеше, че е добър правист и че владее занаята си. Този непринуден изблик на увлечение по такта на
