словесен героизъм!…
— Значи, тези дни може да се очаква катастрофата на Източния фронт? — попита наследникът на главния акционер от дружество „Български плод“, и попита не за да се осведоми, а за да се наслади от онова, което отдавна чакаше и в което сляпо вярваше.
— Че то ликвидират ли болшевишка Русия, другите да дигат ръце! — обади се един нов млад спекулант.
— Англия какво ще прави тогава? — плесна радостно ръце студентът по медицина. — Тогава коварният Албион ще отговаря за всичките си исторически престъпления.
— Ще се предаде! — допълни сериозно, делово и спокойно сухата госпожица, която досега мълчеше и само полюляваше срещу Хаваджиева дългите си старовремски обици. И тъй като забеляза, че на нейната, именно на нейната увереност Хаваджиева отвърна с ясна, подчертана, презрителна гримаса, госпожицата я изгледа подозрително и попита натъртено, сърдито: — Какво, мадам, не вярвате ли?
Хаваджиева пламна. За момент й се стори, че губи разсъдъка си. Вълна на дълго стаена мъка, на притискана омраза, на дълбоко презрение и неудържим протест, при самочувствието за явното й превъзходство, я плисна. Две вени на тънката й бяла шия започнаха да пулсират, красивите й ноздри се разшириха. Кому се сопва тази градинска чучула? Знае ли тази кукумявка, че Хаваджиева по цели нощи не мига, не защото не вярва в германската победа, а защото знае, защото следи как пътищата към тази победа стават все по-тесни и по-стръмни, а реална помощ освен хвалебствени папа-галски крясъци за немския героизъм, отникъде няма! Хаваджиева не искаше да издаде своя гняв и поради това замижа за известно време, докато да се съвземе.
— В германската мощ вярвам — рече тя с привидно спокойствие, но личеше, че цялата се люлее от вълнение, — но не вярвам на празните приказки далече от фронтовете, дето истинските герои и рицари се бият и умират за цивилизацията. Германия няма нужда от тайнствени оръжия, за каквито се дрънка наляво и надясно, тя си има достатъчно обикновени оръжия, за да победи, но няма достатъчно доблестни мъже, за да й помогнат! — Всички я гледаха втренчено, смутени и мълчаливи. — Нещо повече! — завъртя с печално изражение хубавата си глава Хаваджиева. — Когато тук нашите кръчмарски храбреци пеят „Ний ще литнем срещу Англия“, комунистите минират нашата държавна и обществена сигурност под носовете ни. И никой не си помръдва пръста поне тях да постави там, дето им е мястото… — Тя преметна крак върху крак и посегна да си вземе папироса от отворената пред нея кутия, но се досети, че кутията е чужда и се дръпна като ужилена. — Пардон! — И погледна към главния прокурор, който я слушаше захласнат, поразен, и следеше всяко нейно Движение. Той подаде мълниеносно табакерата си. Тя запуши, изпусна няколко кълбета дим и се облегна сърдито върху ръба на креслото. С цялото си държане, с позата си, с израза на лицето и с блясъка на очите си тя им казваше: „Презирам ви и все едно че не съществувате!“
— А госпожата какво иска да направим? — попита железопътният инженер и малките му мустачки като крилца на черен бръмбар трепнаха. Той говореше като обиден. Но личеше, че и другите млади мъже от компанията са засегнати.
— Аз какво искам? — стрелна го след мигновено мълчание Хаваджиева. — Нищо. Но вие трябва да изпълните своя дълг на просветени граждани и патриоти: да излезете да се биете, а не само да хвалите германското оръжие, да превъзнасяте германската техника и да се перчите с германската храброст. Добрата картечница, господа, не може да стреля самичка и съвършеното оръжие би паднало в чужди ръце, ако няма смели волеви мъже да го държат здраво… — Тя смукна дълбоко от цигарата си и рече натъртено: — Виждате ли — ние, които най-много получихме от Райха и които най-много се гоим от победите на немското оръжие, само ние, от всички държави в Европа, не сме дали нито един доброволец на Източния фронт… Срам!…
— Ние пазим Балканите — обади се несигурно студентът по медицина.
— Нищо не пазим! — замахна с изящната си ръка Хаваджиева. — Не можем да опазим дори живота на ония, които се облягат на нашата вътрешна сигурност. Не е ли позорно това, дето немските войници се движат до лагера си при Дианабад само на групи, защото ги избиват в гората като зайци? Днес застреляха един германски офицер пред очите ми. Застреляха го посред бял ден на „Патриарх Евтимий“ и убийците избягаха. И нито един мъж, нито една жена не ги посочи. Всички се правеха като че нищо не са видели и нищо не са чули… И това в центъра на нашата столица! Пфю! — Тя тръпнеше в спазмите на неудържим гняв и очите й все повече потъмняваха. И се извърна рязко към студента по медицина: — Това ли, господине, вие наричате „Пазим Балканите…“? — Тя се отпусна пак като обезсилена и процеди: — О, как противно е да слушам само хвалби и закани… с германското оръжие и с германската храброст! …
Никой не намери нито една думичка да възрази — всички мигаха и мълчеха. И никой още не знаеше — да се обиди ли и да протестира, или да се съгласи с нейните искрени и правдиви укори.
— Та няма ли някой, който да е способен на едно едничко мъжествено дело! — каза тя миньорно, с дълбока скръб, и го каза като на себе си. — Как копнея да срещна човек, който не дрънка, не се заканва за чужда сметка, а изпълнява скромно своя граждански дълг и изтребва твърдо комунистите!… Да — подчерта тя енергично, сякаш възпламенена от своите собствени думи, — копнея да видя един такъв мъж!… — Тя прехапа устните си и нейният дълбок алт прозвуча като ехо на тежко и неотменно обвинение.
— Има и такива мъже — обади се глухо и като че стеснително главният прокурор.
— Не ги виждам! — отсече Хаваджиева, без да погледне някого.
Тогава главният прокурор стри недопушената цигара в пепелника на масата и дигна слушалката от телефонната вилка.
— Дайте ми Централния затвор! — рече той тихо.
Всички го изгледаха учудени. Погледна го под ъгъл и Хаваджиева. Какво беше намислил този човек, на когото лицето имаше такова сурово, изопнато изражение? Той беше залепил слушалката на ухото си и чакаше с нетърпение.
— Тук главният прокурор — обади се той. — Дайте ми директора на затвора.
Настъпи напрегната тишина около масата в за-туленото ъгълче на салона. Всички чакаха с нетърпение да видят какво ще стане по-нататък. Най-после телефонната мембрана изсъска.
— Директорът на затвора? — попита бързо и натъртено Йоргов. — Тук главният прокурор. — Той доби по-тържествен вид и дори се поизпъчи малко. — Господин директоре! По делото на селската конспирация има осъдени на смърт трима комунисти. В четири часа ще бъде изпълнена смъртната присъда. Наредете необходимото и изпратете кола в три и четвърт да ме вземе. Внимавайте! Екзекуцията трябва да бъде извършена едновременно и точно в четири часа. Сверете си часовника — сега е един без двадесет и две… — Главният прокурор погледна дланта на лявата си ръка и пак я отпусна. — Моля? — Той се напрегна. — Да, да, трите селянчета, осъдени на смърт за саботаж. — След това той съобщи на кой адрес да го търси шофьорът, като даде подробни указания за улицата, кооперацията, етажа, името на собственика. — Нова кооперация — повтаряше той, — облицована с бял камък.
Йоргов сложи слушалката върху вилката, извади табакерата си, опипа с пръсти да си избере по-твърда цигара, запали и запуши спокойно, с наслаждение, като човек, който е свършил тежка и важна работа Гледаше съсредоточено, гледаше само пред себе си и дори за секунда не се извърна към Хаваджиева. Но той беше сигурен, че тя е развълнувана и му благодари мълчаливо. Той потвърждаваше нейните обвинения срещу тези дърдорковци и същевременно й доказваше, че в България има още мъже, които знаят как се изпълнява дълг…
Новината за обесването на тримата комунисти тутакси се разнесе из салона. Танците спряха. Двойките се пръснаха, хората се размесиха и се разбръмчаха. Мъжете кимаха одобрително и се преструваха, че тази вест не ги е изненадала много — щом съдът си гледа добре работата, трябва и прокурорът да си изпълнява добре служебните задължения. Но жените бяха необикновено заинтригувани. Те се пресрещаха, ловяха се за ръце и се питаха с широко ококорени очи: „Кой е?“, „Къде е?“, „Кога ще ги бесят?“… „Значи, оттук издаде заповедта?“… Ах, да е имало между тях такъв интересен мъж и те да не са знаели!… Оня насреща? Че той бил млад човек! И красавец… Полукъдрава коса и матов тен на лицето… И какви изразителни очи… Герой!… Оня там… Ей го къде е облегнат… И колко е скромен…
Съпругите и дъщерите на едрите търговци и предприемачи се блъскаха и се провираха, за да го зърнат със светнали от любопитство и почуда зеници. Младите момичета намираха, че той е по-очарователен от току-що произведен капитан и е привлекателен като холивудски артист… А Йоргов наистина стоеше облегнат и пушеше като на филм… Много от младите жени потърсиха посредници, за да се запознаят с него.
