смукна ароматния дим с дълбока наслада и се отпусна в дълбокото кресло. Тя сложи красивата си глава върху облегалото и се загледа унесено в белите кълбета на тютюневия дим, които се разтягаха лениво и изчезваха бавно.
Като нареди чашите, келнерът застана мирно, готов за поръчките, и в тази си поза той приличаше на голяма черна скоба. Хаваджиева го погледна с четвъртинката на окото си.
— Какво ще заповяда госпожата? — изви учтиво врат келнерът.
— Какво има? — попита с тон на досада Хаваджиева, сякаш този въпрос отдавна беше й омръзнал, както бяха й омръзнали и всички тези познати деликатесни напитки.
— Ликьор? Бенедиктин? — подпитваше той любезно и настоятелно. — Може би един коктейл?
— Една сливовица — поръча Хаваджиева.
— Слушай, любезни! — обърна се бъдещият пълномощен министър към келнера. — Я налей и на мене една сливовица. — Когато келнерът наля и неговата чаша, той я вдигна тържествено и като се поклони леко и крайно любезно, рече: — Госпожо, поздравявам ви. Ето това аз наричам вкус — той посочи с кимване пълната чашка, — чисто, натурално, нашенско и — хваща място.
В ъгъла до креслото на бъдещия пълномощен министър, върху висока масичка от масивно орехово дърво, звънна телефонът. Студентът по медицина дигна слушалката, Изведнъж всички наоколо млъкнаха и се загледаха в него. „Да, да“, кимна студентът. „2-43-34. Само че, извинете, имате грешка, господине!… Не, моля ви се. Тук е канцеларията на тенекеджийското сдружение…“ Той остави слушалката върху бакелитената вилка и прихна. „Търсят Каев… за някакви бъчви… Пратих ги за зелен хайвер…“
— Все пак разговорът може би е поръчан — забележи внимателно и делово търговецът на оцет.
— Ба — сви небрежно рамене бъдещият пълномощен министър. — Човекът вика гости и ще поръчва разговори.
— Шегата беше безсолна — забележи отсечено и сухо Йоргов.
Хаваджиева погледна недружелюбно бъдещия пълномощен министър и това още повече възвърна самочувствието на главния прокурор. Значи, тя одобрява поведението му към тези разлигавени господа. Главният прокурор беше доволен, че дойде на този инак глупав прием. И на него сега му се искаше да поведе някакъв много интересен и много сериозен разговор, за да я учуди, да отвлече вниманието й, да я заинтригува, да я запали. Той искаше да я види оживена и възторжена, много по-оживена и по-възторжена, отколкото тя обикновено беше. Но Йргов не знаеше как да я заприказва. Друг път тази жена слушаше всички разговори с някакви радостни, светли, щастливи очи, усмихната и като че безкрайно доволна, а сега беше рязка, наежена и угнетена. Тънките й вежди, проскубани внимателно и продължени нагоре с нежна линия от въглен, бяха нервно свъсени. Защо тази вечер Хаваджиева беше така потисната? Да бяха се карали с мъжа си? Не, той беше както винаги отпуснат и фамилиарен и както винаги — извънредно любезен с нея. Наистина тази любезност беше формална, но това си е било винаги така.
Край масата в ъгъла се мярна жената, която посрещна главния прокурор при пристигането му. Тъй като със своите дрехи тя се отличаваше доста рязко от богато облечените жени на този прием, то всички в тихото ъгълче съвсем неволно я загледаха.
— Тази каква е? — попита ниско съпруга си Хаваджиева.
— Мисля, че е леля на Каев — отговори той шепнешком. — Семеен талисман. Истински диктатор в горния етаж.
Лелята водеше сина на Каев, ученик в немското училище, но той беше се отплеснал някъде и поради това тя се поспря да го почака. Тя усещаше особеното внимание на тия непознати хора и това я стесняваше. Когато момчето дойде при нея, тя го сгълча строго:
— Хайде, Спиридоне! По кое време ще ставаш утре!
Лелята сложи ръка на тапицираната стена точно срещу главния прокурор и един правоъгълник в размерите на средно голяма еднокрила врата се отвори. Лелята посегна, пипна електрическия ключ и бледа светлина падна върху стръмни стълби, постлани с пъстра ивица от домашна селска черга. Тези стълби водеха за втория етаж и това изненада всички. Само Хаваджиев не се учуди. И когато вратата се залепи плътно за стената, Хаваджиев кимна с глава.
— Ред има в тази къща — рече той. — Ето туй разбирам аз дисциплина; който трябва да гуляе — гуляе, който трябва да спи — спи.
— М-да — кимна като на себе си главният прокурор, — сега разбрах защо целият този етаж е направен на салон. Значи — спални, кухни, всичко е горе.
— Това е идея — измърмори мечтателно бъдещият пълномощен министър, като пусна няколко кълбета дим, замижа и хвърли през леката димна завеска лисичи поглед към бялата, нежна, грациозно извита и силно напудрена шия на Хаваджиева. — Долу гостите, горе семейството. — И като помълча за секунда, додаде с леко тръсване на глава: — Умно.
— Не е много умно, ако имаш достатъчно пари, за да купиш два апартамента един над друг и да ги съединиш с проста стълба — забележи сухо, с подчертана неприязън Хаваджиева. — Това всеки дюлгерин може да направи.
Смутен от този предизвикателен тон, бъдещият пълномощен министър се усмихна глупаво, извади от вътрешния джоб на сакото си малко гребенче и среса без нужда гладко прилепналата си коса. Йоргов смукна с наслада и дълбоко душевно удовлетворение от цигарата си, изпусна няколко кълбета дим и ги проследи, като мижеше с дясното си око. Така той мигаше винаги, когато в съдебната зала председателят или някой от членовете на съда задаваха удачен въпрос на подсъдим комунист.
Никой не знаеше как да наруши неловкото мълчание след рязката забележка на Хаваджиева, когато откъм ъгъла се показа Каев, тържествено наперен, с чаша в ръка. Малкото му личице, на което той искаше да придаде някаква особена важност, беше смешно зачервено, голото теменце лъщеше силно на изобилната електрическа светлина. Той се завъртя като пумпалче и изпъчил малките си пилешки гърди, на които блестеше късче от златен ланец, дигна високо чашата.
— Госпожи и господа! — извика той малко декламаторски с пресилен, фалшив патос, без да съобрази, че тук имаше само една госпожа. — Имам удоволствието да ви съобщя една радостна новина — радиото току-що предаде, че германците си възвърнали два града.
— Как тъй — възвърнали? — попита троснато Хаваджиев, като проточи подчертано последната дума и изгледа с унищожителен укор дребния домакин. — Че кой и кога е превземал германски градове, та сега са си ги възвърнали?
Малкото човече пребледня.
— А че… руски де… градовете са руски, но сега германците пак ги превзели — смутолеви уплашено и несигурно Каев. Той знаеше — само един слух, че се е усъмнил в германската победа, и цялата му търговия може да рухне.
— Прав е господин Каев — намеси се бъдещият пълномощен министър, — това, което веднъж германците са превзели, то си е германско… А на война като на война — понякога, колкото и да си силен, все поотстъпваш нещо… — И той погледна крадешком Хаваджиева, която беше се облегнала на креслото и хапеше до болка своята мека, нежна, чувствена устна.
— Тъй де… тъй де… — заклати глава Каев и се загледа с надежда и благодарност в своя неочакван защитник. Той забрави да пийне от чашата си, както му беше обичаят, наведе я в залисията и изля малко от виното. — Та това исках да кажа и аз де… което веднъж са превзели германците, то си е вече тяхно… дума да не става…
— Възвърнали са си, знача, два града от окупираната територия на изток — поясни с тона на вещ познавач главният прокурор, като наблягаше на всяка дума, сякаш диктуваше формула.
— Ама тъй де… тъй де… точно така — обърна се с жалък, умолителен израз и към него домакинът. — Свои градове… и радиото така го каза…
— Но при Сталинград нещо се запънаха — под-метна съвсем случайно и небрежно студентът по медицина.
Никой не обърна внимание на думите му. Само Хаваджиева трепна като от лек електрически ток и сянката на някакво мътно, ядовито чувство премина през хубавите й светли очи. Тя се напрегна, за да чуе още нещо за Сталинград, но никой не подхвана като че случайно изтърваната приказка на студента по медицина. Завършила френски колеж, живяла в Германия, Хаваджиева четеше не само леки роман-чета и илюстровани немски списания. В най-тихите и потайни часове на късните вечери, когато самодоволният й
