Те се трупаха около Льоли Каева и с чувство на нескрита завист я разпитаха откога го познава, колко пъти е идвал у тях и дали са ходили някъде заедно… Те научиха името му, повтаряха го, дори знаеха вече къде се движи… Но най-много бяха поразени от новината, че е толкова млад, че при това е главен прокурор и че е ерген от старо, богато, благородно семейство.
Йоргов не очакваше, че заповедта за обесването на трима комунисти, наистина издадена при малко по- особени обстоятелства, но все пак най-обикновена заповед, ще предизвика такъв необикновен интерес. Той се преструваше, че не обръща внимание на оживлението сред тази публика и ловко, с половин око и с вълнение, което непрекъснато и бързо растеше, следеше как всички, и особено дамите, се редяха да го видят и как го сочеха възторжено. Той виждаше, че Катя е особено доволна от интереса към него и това още повече го радваше.
— Ама наистина ли ще ги обесят? — питаше млада дамичка приятелката си, като изпъваше закръглената си напудрена шийка. — И още тази вечер ли?… Боже, колко ще е интересно! — В гласчето й звучеше оня оттенък на леко недоверие, така характерно за децата, на които са обещали интересна забава, но които се съмняват, че ще им я представят, именно защото, все още не са я видели със собствените си очи.
Една дебела, безформена, задъхана дама се блъсна в запасния генерал.
— Наистина ли сега щели да обесят трима комунисти? — попита го тя така, сякаш той беше длъжен да й отговори.
— Ба, ще ги погалят с гъше перо! — измърмори той, като изтриваше с бяла копринена кърпа запотения си врат. — Какво ще се церемонят с разни там родоотстъпници!… Сатър, и свършен факт! — И хвърлил още един поглед към Йоргов, рече като на себе си: — Виж, този прокурор ми харесва. Браво…
— Същото казах и аз! — подскачаше Каев. — Да се вземат мерки… Строги мерки! Инак тия комунисти могат да направят големи поразии.
— Да, да — потвърди младият архитект. — Пущали ги от аероплани и ги стоварвали с подводници.
— Нищо няма да направят — успокои ги запасният генерал като човек, посветен в тайните на държавната сигурност. — Всички са ликвидирани до крак. — И той допълни многозначително: — Но не е в това работата… Лошото е, че ни компрометират пред немците.
— Е, че защо? — сви малките си раменца Каев. — Ние нали се справяме с тях?
— Справяме се, но… бъркат ни в работите! — отсече запасният генерал. — Дразнят нашите съюзници, правят ги недоверчиви… И с това забавят нашето национално обединение.
След като всички въпроси около обесването на тримата комунисти се изясниха всестранно и всички видяха главния прокурор, започна отливът към бюфета. И грамофонът отново се завъртя…
На уреченото време колата, изпратена от директора на затвора, дойде. Шофьорът, когото пуснаха в салона и на когото всички направиха път, се представи лично пред главния прокурор. Йоргов се откъсна от телефонната масичка.
— Обесването ще стане точно в четири часа — съобщи той неопределено, но всъщност това беше за нея. — Моля сверете си часовниците. — Той каза всичко това високо и подчертано. И като се поклони на Хаваджиева, рече:
— Моля, госпожо, ако обичате, пуснете точно в четири часа моето любимо танго.
Тя дигна глава и примижа.
Това беше знак, че го разбира.
2
Полунощ преваляше. В сбутаните тъмни дворища беше тихо и сънно. Повяваше лек, студен ветрец и със сухо и глухо скърцане тършуваше последните сбръчкани листа по клоните на дърветата. Много рядко някъде, зад някоя разкривена вратня, изгрухтяваше прасе, някъде отекваше дълбоко пъшкане на добитък. Като по някакво старо, безсмислено и неотменимо задължение от време на време кукурига-ха петли. Ала сега, когато работата по полето беше привършена и никой вече не се канеше да става рано, хората и не ги слушаха. И може би само дядо Цеко Проев и баба Дара приповдигаха глави и ловяха най-слабия шум из двора и из различните краища на селото! Старците спяха в малката стаичка до обора и през цялата нощ слушаха как воловете и кравите се чешеха с ожесточение, как се обръщаха с шум и как потропваха върху одъра Но този шум не ги интересуваше сега. Те следяха грохота на влаковете и пронизителните писъци, които идеха откъм гарата. Дядо Цеко мигаше в мрака с малките си сълзливи очички и се двоумеше да стават ли, или да полежат още малко. Старецът се въртеше, сумтеше и се ядосваше на баба Дара, която беше се свила на купчина и не се помръдваше, Най-сетне той не се сдържа и я сбута:
— Време ли е, а?
Тя се приповдигна и оправи сръчно късите си побелели плитки.
— Знам ли? За работа кога е, ставането все е навреме, ама за трена… не знам ки… При Тодора и невястата е часовникът. Иди го виж.
— Часовник! — изсумтя пренебрежително дядо Цеко. — Вятър работа е часовникът… Той може да спре и да те излъже. А тренът няма да спре и ще си замине. И ти иди го гони сетне.
— Днеска дали ще пускат в затвора, а? — попита баба Дара, макар че от три дена в къщи само за това се приказваше.
— Така казват, щели да пускат — измърмори старецът недоволно и изруга. — Няма ред — ако улучиш…
— Ами ако не пускат? — втрещи се бабата. — Ох, господ дано ги убие макар тези джелати…
— И да не пускат — храна ще приемат! — разсърди се старецът. — Ваню ще чака храна, там нищо не им давали май — допълни той и се дигна тежко: — Е, чакай да ида да ги събудя, че могат и да се успят.
Старецът започна да се облича несръчно, като пъшкаше, сякаш всяко движение му причиняваше болка. Но зад вратата се чуха леки познати стъпки, Старецът проточи врат с раззината уста. „Тодор. Станал е!“ — помисли си той. „Трябва да е време.“
И докато старецът се въртеше в тъмното и като че не знаеше за какво бе станал баба Дара се измъкна бързо от леглото, само тръсна рамене и излезе вън, като оправяше шамията си.
— Що, мале? — изгледа я Тодор в дрезгавината и по-гласа му тя позна, че той си е все така отпуснат, замислен и убит, какъвто го знае от деня, в който осъдиха на смърт Ваня. — Рано е още, спи си.
— Ба, заспала съм — отвърна старицата с тоя, с който, макар сама да беше дълбоко смутена и покрусена, се мъчеше да му вдъхне повече надежди за благополучен край. — То сън няма, барем да пошетаме овреме… Да чакаме на гарата, отколкото да стоим тука… Зер машината не иска да знае какво ти е и закъде си тръгнал — свирне и си замине. — И тя зашляпа надолу към килерчето зад голямата стая, дето в дълбок, груб, дъсчен шкаф слагаха хляба и други продукти и дето в едно странично отделение държеха брашното.
Още от снощи старицата беше опекла баница и беше стъкмила сума други неща за внука си. Деляха от гърло, от гола душа отделяха, дето се вика, само и само да изпратят на него. Всичко, каквото имаха за продаване, продаваха го заради Иван Откак той потъна там млад и зелен, нищичко не бяха купили за себе си, за в къщи. Свиваха се за пет пари и кой каквото припечелваше, всичко в затвора отиваше. Пък и до купуване ли им беше сега! Откак Иван беше осъден на смърт, цялата къща се обърна, като че запустя. Едничка баба Дара се държеше, като че нищо лошо няма да се случи, но тя сама си знаеше какво е на душата й. Старицата ходеше със свито сърце, молеше се тайно за внука си. Залъците спираха на гърлото и и нощем сълзите мокреха мълчешком възглавницата й, но прел другите говореше сопнато и се мъчеше да ги окуражава.
Куна, снахата, съвсем падна, Напоследък пък, имаше вече две седмици, тя повечето лежеше прихлупена по очи, пъшкаше като смазана и едва-едва се тътреше из къщи и по двора. Тъй беше отпаднала в първите дни след като осъдиха Ивана на смърт! После, уверена, че смъртната присъда ще бъде отменена, че Ваньо ще бъде помилван, тя се посъвзе. И напоследък пак западна, грохна, отчая се. Тодор гледаше как тя се топи и не знаеше какво да направи и как да я утеши. Макар че отдавна всичко, каквото се следваше, беше направено, тя постоянно дърпаше мъжа си и го молеше да тича по адвокати и съдилища, та дано отменят смъртната присъда на сина й. Нека го оставят на доживотен затвор, само да го знае, че е жив, само да се надява, че някой ден ще го види, ще го погали, ще му се порадва… На нея все й се струваше, че Ваньо е
