наистина прекрасното танго я заинтересува и като че зарадва. Досега тя се боеше малко от главния прокурор и го уважаваше. Сега за пръв път го почувствува и като човек, с когото могат и да се разбират.
— Много ли обичате музиката? — попита тя с участие. В гласа й имаше нотка на искрена топлота.
— Да.
Той беше щастлив, задето тя го разбра.
— Музиката, това е животът — рече тя тихичко, но темпераментно.
— Но има късове, които просто ме разтапят — призна той с тон на дете, което са погалили, и посочи по посока на грамофона. — А туй, то е моето любимо танго.
— Само любимо? — погледна го тя закачливо и очите й пак добиха предишния дълбок и щастлив блясък. — Та вие се вълнувате! Уважавам дълбоките чувства, страстните увлечения. Обичате ли да танцувате?
— Не винаги. Но това танго…
— Тогава?
Тя се приповдигна леко, като го гледаше внимателно в очите.
Йоргов подаде ръката си.
— А какво ще каже съседът, на когото отказахте? — задяна я той закачливо, като прихващаше талията й.
Нейните очи потъмняха леко.
— Вманиачен млад човек, който не свети със собствена светлина.
Йоргов я разбра — той, този бъдещ пълномощен министър, си дава значение само дотолкова, доколкото има някакви връзки с дворцови хора. Да, тя знаеше от мъжа си, че той има такива връзки. А може би мъжът беше научил от нея.
Двойките започнаха да се увеличават и да се въртят по-оживено. Някои от тях си шушукаха нещо и се усмихваха щастливо. „Виновницата на тържеството“ също танцуваше с млад кавалер, върху рамото на когото слагаше предпазливо фризираната си главичка. Тя закачи стар запасен генерал, който дебнеше една млада дама. Старият генерал чакаше да прекъсне танца само за миг, за да я хване. И в очакване постепенно нагласяваше вратовръзката и оправяше сакото си.
Макар че наближаваше полунощ, мнозина още обсаждаха бюфета. Любителите на хубавото вино и на силните напитки стояха облакътени на чистия бляскав тезгях и от време на време мятаха безразлични погледи към танцувачите, като че ли искаха да кажат: „Защо ли си губите времето!“
— Каква скучна вечер! — пошушна тихичко, с гръдния тембър на гласа си Хаваджиева.
— Това се отнася и за мене, разбира се — под-метна хитро главният прокурор и сърцето му за барабани тревожно, защото от характера на нейния отговор зависеше по-нататъшната стъпка.
Тя се усмихна приветливо.
— Ако беше така, не бих ви го казала. — Тя рече това просто и откровено.
— Понякога човек се изтървава.
— Не съм изгубила още способността си да съобразявам такива елементарни неща — отвърна тя. И допълни със спокойна решителност: — Ако не бяхте вие, аз щях да си ида със Стефан.
— Благодаря ви — рече той зачервен и забъркан от блаженство. — Ако да знаехте колко съм щастлив… Не бих желал тази вечер да има край… — Той сбърка стъпките и насмалко не я настъпи. И понеже не знаеше какво може още да каже, той смутолеви: — И в такъв случай, не може да става дума за някаква скука… — Този израз му се видя много протоколен и изтъркан, но нищо не можеше да се поправи вече.
Хаваджиева замълча за момент.
— Но аз говоря за тази среда. — отвърна тя, когато се отделиха малко от двойките.
— Средата няма никакво значение.
— Дори когато е такава просташка? — наведе се тя към ухото му.
— За умния и щастливия би трябвало да бъде още по-интересно.
— Е, да — въздъхна леко тя, като че ли съжаляваше за нещо, — но това зависи и от характера на човека… Аз ги мразя тия хора, глупави и еднообразни до смърт.
Когато стигнаха до бюфета, тя рече: — Ожаднях. — И се отстрани леко.
Оживени и като че едва забележимо смутени, те поръчаха по един лек шприц. Чукнаха се мълчаливо, но с ония краткотрайни погледи, които казват повече от думите, отпиха по глътка, замислиха се само за секунда и след това вече изпразниха чашите си на един дъх. Изведнъж запасният генерал, присламчен между бюфета и гърба на дебел износител на пулпове, се изпречи пред Хаваджиева и се поклони учтиво. Тя дори не му отговори и само се извърна рязко и с отвращение на другата страна. Той се сконфузи и се оттегли посърнал.
Грамофонът секна. Докато да сложат нова плоча, двойките се обърнаха и тутакси се струпаха около бюфета. Пред главния прокурор и Хаваджиева се спря Льоли Каева, малко изкуствено задъхана и също така изкуствено възторжена. С нея се мъкнеше млад архитект, син на известен столичен предприемач-строител. Девойката кимна за поздрав на главния прокурор и се залепи за Хаваджиева с оня непресторен външен израз на доверие и интимност, тъй характерен за младите момичета към по-възрастните и по-опитни жени, които са техен идеал.
— Танцувахте ли? — погали я внимателно по страната Хаваджиева и след това съвсем леко и покровителствено я притегли към себе си. — При такова танго дори и старите се разшетаха — и тя кимна надолу към гърдите си, за да каже, че говори за себе си. — Нали?
— Ах! — присви намазаните си с вазелин мигли Льоли Каева. — Вълшебно танго!
— Това е любимото танго на господин Йоргов — посочи го с поглед Хаваджиева. — Познавате ли се? Главният прокурор.
Йоргов обясни, че Хаваджиев вече го е представил на цялото семейство, а в това време Льоли Каева и архитектът си поръчаха по чаша цитронада и бързаха да я изпият, защото грамофонът подхвана нов валс. И когато младите се вляха в кръга на въртящите се двойки, Хаваджиева проследи Льоли Каева с погледа на жена, която смята, че може да се радва отстрани на младежкото щастие.
— Симпатичничка, нали? — обърна се тя към главния прокурор. И го докосна леко по лакътя. — Да идем пак отвъд — не мога да понасям тук тази… — тя искаше да каже, че не може да понася тази паплач, но тъй като околните гости можеха да я чуят, свърна — тази бъркотии…
Тяхната маса в усамотения малък ъгъл на салона беше заета вече. Имаше насъбрани табуретки от освободените околни маси, виждаха се и два стола с облегала, които по всяка вероятност бяха свалени от горния етаж. От предишната компания тук беше само студентът по медицина. Той сбута един млад господин, който беше седнал в креслото на Хаваджиева. Младият господин скочи чевръсто и покани дамата да седне. Главният прокурор мина откъм стената, запуши и се облегна на телефонната масичка.
Макар че младите хора от групата се посмутиха след пристигането на Йоргов и Хаваджиева, все пак оживеният разговор, който бяха подхванали, не пресекна съвсем. Спореха върху това дали изобщо е възможно с един замах и с нови и никому неизвестни още лъчи германците да изтребят цялата Червена армия, или това са само фантазии. Привърженик на мълниеносния удар с нови непознати досега лъчи беше млад железопътен инженер, твърде самонадеян и твърде словоохотлив. Макар че всички тези млади хора тук вярваха в приказните изненади на германската техника и макар и да допущаха, че в по-далечно бъдеще са възможни и такива лъчи, засега те се съмняваха в това.
— Мога да ви уверя, уважаеми дами и господа — заяви възбудено и категорично инженерът като човек, който е дал дума да пази тайна, но който при изключителни обстоятелства и без да увреди с нещо на предприетото дело разкрива една истина от съдбоносно значение за човечеството, — че това не само не е никаква фантазия, но че апаратите за смъртоносните лъчи са вече пренесени на Източния фронт и тези дни светът ще бъде смаян и ще разбере какво значи германска наука и германска техника! — Той изрече всичко това на един дъх, като че беше го научил наизуст, изви десница и чукна театрално по масата.
Решителната увереност на този специалист порази приятно младата компания. Дори главният прокурор гледаше учуден. Само Хаваджиева се усмихна демонстративно с презрителна горчивина. „Ето-мислеше си тя, — този хапльо приказва в същия дух и дори с думите на моя съпруг. И откъде тези легенди, които само ни приспиват за страшната опасност? Разнася ги най-напред нашата глупава преса и с това притъпява живото чувство за борба с варварския комунизъм…“ О, как ги презира тя тези изгладнели мамини синчета за техния
